Алисън Ричман
Изгубената съпруга (57)

Ленка

Върнах се в Прага през пролетта на 1945 година. Карл не можеше да дойде с мен, защото не му дадоха отпуск в Германия, но аз настоях, че съм достатъчно силна, за да пътувам сама, и той нямаше друг избор, освен да ме пусне.

Колко странно бе да пътувам през разкъсаната от войната Германия и да пристигна в Прага, която бе пострадала много по-малко от бомбардировките и нападенията, разрушили голяма част от Европа. Ето го моя стар град, на пръв поглед недокоснат. Люляците цъфтяха и наситената им миризма предизвика сълзи в очите ми.

Вървях като в транс до нашия стар апартамент на „Сметаново набрежи“ и открих, че той е зает от семейство държавни служители. Жената, която отвори вратата, изглеждаше ужасена.

— Сега това е наш апартамент — каза тя, без да ме покани. — Ще трябва да говорите с комитета по настаняване, за да получите ново жилище.

Не знаех къде да прекарам нощта, а и вече ставаше студено. И тогава се сетих за моята любима Луцие.

Тръгнах обратно към гарата и взех следващия влак за селото й в покрайнините на Прага.

В малка къща недалеч от гарата бях посрещната не от Луцие, а от дъщеря й Елишка, съименничката на майка ми, която вече бе почти на десет. Малкото момиченце бе пълно копие на Луцие, със същата бяла кожа и черна коса, с дългите, бадемовидни очи.

— С майка ти бяхме приятелки… — Гласът ми започна да ме задушава, докато се опитвах да обясня. — Ти си кръстена на моята майка — казах през сълзи.

Момичето кимна и ме въведе в скромния им хол. На полицата видях сватбения портрет на Луцие и Петър. Имаше ръчно рисувани чинийки на скрина и малко дървено разпятие на една от стените.

Елишка ми предложи чай и аз приех. Не можех да престана да се взирам в нея. Тя запали печката и извади няколко бисквити от тенекиена кутия. Докато ние прекарахме войната умиращи в концентрационни лагери, тя бе пораснала от малко детенце в момиче на прага на юношеството. Не бях огорчена, но все пак бях изумена от трансформацията.

Едва след един час, когато Луцие влезе, осъзнах колко съм се променила самата аз. Тя застана на прага на хола и ме погледна така, сякаш виждаше някой току-що възкръснал от мъртвите.

— Ленка? Ленка? — Повтори тя, сякаш не можеше да повярва на очите си. Скри лице в ръцете си и можех да чуя как се опитва да заглуши плача си.

— Да, Луцие, аз съм — казах, надигайки се да я поздравя.

Отидох до нея и свалих дланите от лицето й. Кожата й беше състарена, въпреки че лицето все още бе на някогашната ми Луцие, ясно очертаните ъгли — още по-изразени.

— Молех се всяка нощ ти и семейството ти да се върнете живи — каза тя през сълзи. — Повярвай ми. Надявам се, че получавахте колетите, изпратени до Терезин.

Не се съмнявах, че тя се бе опитвала да ни изпраща провизии, въпреки че, честно казано, тези колети често се крадяха и ние не бяхме получили нито един.

— Майка ти и баща ти, и Марта? — попита тя. — Моля те, кажи ми, че са в безопасност и са добре…

Поклатих глава и тя ахна.

— Не. Не. Не — повтаряше тя отново и отново. — Кажи ми, че не е истина.

Седнахме една до друга и се държахме за ръцете. Попитах за Петър, за родителите й, за нейните братя и сестри и тя ми каза, че са се борили по време на войната, но всички са живи и здрави.

— Никога не съм забравила обещанието си към семейството ти — каза тя. Изправи се и влезе в спалнята; когато се върна, носеше кошницата, в която така внимателно бе поставила бижутата на майка ми преди години. — Още пазя скъпоценностите, които ми дадохте, Ленка. Сега те са твои — каза тя, като ги постави в ръцете ми.

Дъщерята на Луцие дойде и седна до нея, докато аз разгръщах нещата едно по едно. Красивата брачна халка на майка ми и огърлицата, камеята от майката на Йозеф и моята собствена брачна халка, златна и надписана отвътре.

— Благодаря ти, Луцие — казах аз, прегръщайки я. Не мислех, че някога отново ще имам нещо от майка си.

Тя не можеше да проговори и виждах, че поглежда към дъщеря си.

— Ти си кръстена на майката на Ленка — каза й тя най-накрая. — Тази вечер ще отстъпиш леглото си и Ленка ще спи в стаята ти, Елишка.

Малкото момиче изглеждаше объркано от моето присъствие. Тя очевидно не помнеше коя съм, а още по-малко как само преди няколко години я гледах да прави първите си стъпки.

— За нас е чест, че си тук, Ленка, и искам да останеш толкова дълго, колкото ти е необходимо.

Останах една седмица и през това време научих, че младият мъж Вили Гроаг, който бе работил заедно с майка ми, бил освободен от Терезин. Беше се върнал в града с два куфара, пълни с детски рисунки, които колежката на майка ми Фридл поверила на друга колежка — Роза, в нощта, преди да я изпратят в Аушвиц. Имаше четири хиляди и петстотин рисунки.

Лео Хаас също оцелял след Аушвиц и се върнал в Терезин, за да извади рисунките си от скривалищата им. Двамата с инженера Иржи, друг оцелял от войната, отишли до стопанския двор, където били заровили рисунките на Фрита, и копали с лопати, докато не достигнали тенекиения контейнер, който съдържал всички творби на Фрита.

Години по-късно срещнах Хаас и научих, че с жена му са осиновили сина на Фрита, останал сирак след войната. Хаас изглеждаше по-мил, отколкото беше в Терезин. Нямаше го пренебрежителния тон, който помнех, сега ми говореше като на равна, сякаш бяхме станали такива просто защото бяхме оцелели. По време на чая той ми разказа как бе носил Фрита, болен и немощен от дизентерия, от вагона за добитък, когато пристигнали в Аушвиц, и как той и друг колега се опитвали да го излекуват.

— Фрита издържа само осем дни, скрит в бараката — каза той. — Наш приятел лекар се опита да му дава течности с капкомер, но той почина в ръцете ми.

— А Петър и Ото? — предпазливо изрекох имената им, сякаш спомените ми за тях щяха да се разпаднат в ръцете ми.

— Петър и съпругата му бяха обгазени няколко дни след пристигането им.

— А Ото? — Гласът ми пресекваше.

— Ото… — Той поклати глава. — Бил видян за последно жив в Бухенвалд, но починал дни преди освобождението. — Хаас, който никога не показваше емоции, се опитваше да се успокои. — Последно твърдят, че са видели Ото свит край пътя, с парче въглен в лявата ръка, другата — увиснала отстрани. Опитвал се да скицира труповете около него върху парче хартия, не по-голямо от това… — Хаас очертава кръг около центъра на дланта си.

Държах ръката пред устата си.

Хаас просто стоеше, поклащайки глава.

Тъй като никога не сме били близки, не му разказах моята собствена история. Историята за това как се върнах в Терезин няколко месеца след освобождението.

След сбогуването с Луцие взех влак, пътуващ по същия маршрут до Бохушовице, който бях изминала със семейството ми преди години. Въпреки че сега не носех раница, а само една малка платнена чанта, призраците на родителите ми и на сестра ми тежаха повече от сандък с тухли, завързан на гърба ми.

Вървях мълчаливо надолу по черния път, докато стигнах до портите на гетото. Чувствах се така, сякаш се завръщам в странен сън, повтарящ се сън за една пиеса, в чиято версия декорът остава същият, но целият актьорски състав е изчезнал. Няма го Петър, който върви по улицата със своя скицник и шише с мастило. Няма я вездесъщата някога катафалка с планина от куфари или шумна група старци, които вече не могат да ходят. Напротив, едва може да се намери и един човек в мястото, някога претъпкано с хора.

Трябваше да премигна няколко пъти, за да се приспособя към вида на празния Терезин. Гетото се бе превърнало в призрачен град.

Бараките също бяха съвсем празни и само няколко съюзнически войници патрулираха по улиците.

— Какво правиш тук? — попита ме един от тях.

Спрях на място, внезапно ужасена, адреналинът циркулираше през тялото ми. Цял живот ще ми трябва, за да преодолея този страх. Въпреки че бях свободен човек, аз все още не го вярвах.

— Оставила съм нещо тук. — Гласът ми трепереше. Бръкнах в чантата си, за да му покажа документа за самоличност, който ми бяха дали при освобождението. — Бях затворничка тук и искам да видя дали това, което търся, е запазено.

— Ценно ли е? — попита войникът. Усмивката му беше крива и един долен зъб му липсваше.

— За мен — да. Картина, която аз нарисувах.

Той сви рамене, очевидно не се интересуваше.

— Давай, но не стой цял ден.

Кимнах и тръгнах бързо към барака Хамбург.

Ако сенките имаха мирис, това беше дъхът на Терезин. Все още мога да усетя ужасната миризма от претъпкани тела. Влажните стени. Пръстеният под. Но докато слизах по стъпалата към мазето на бараката, ми хрумна, че за пръв път чувах звука на собствените си стъпки. Изведнъж почувствах студ, ехото от обувките подчертаваше колко съм сама наистина.

Опитах се да мисля за Карл, за да успокоя нервите си. Опитах се да си представя гласа му, който ми казва да бъда решителна. Идвам тук да намеря картината си. И щом я взема, ще напусна това място завинаги.

Бях влязла в преддверието на мазето точно както ми бе описал Иржи. Постоях там за миг, като дете в къща с огледала, без да знам накъде да гледам или къде да започна да копая. Подритнах пръстения под с върха на обувката си. Земята беше твърда и компактна.

Бръкнах в платнената си чанта и извадих малка лопата, която бях взела от Луцие. Повдигнах полата си и застанах на колене, като животно, ровещо за нещо загубено.

Казах си, че няма да спра да копая, докато не я намеря. Няма да спра и за миг. Ще изкопая рисунката на Рита и Ади точно както я бях създала — с раздрани кожички, уморени ръце и напукана кожа, моята собствена кръв, попиваща в земята.

Отне ми почти два часа да намеря моята картина. Ето я — точно както бе обещал Иржи, поставена в тънка метална тръба.