Алисън Ричман
Изгубената съпруга (54)

Ленка

В отсъствието на Фридл майка ми и главните учители Роза Енгландер и Вили Гроаг продължават да работят с децата в Терезин. Но с всеки изминал ден ние затаяваме дъх, чудейки се кога ще получим и нашите документи за транспорт. На 16 октомври 1944 година уведомяват съпругата на Петър, че е определена за транспорт, и той избира да отиде с нея. Не ми е съобщил за решението си, разбирам, когато виждам празния му стол. Едва след като питам къде може да е, ми казват, че той доброволно е заминал с транспорта тази сутрин.

Имам чувството, че не мога да реагирам. След разпита в мен не е останало почти нищо. На 26 октомври чуваме, че Гестапо е изпратило също така Фрита и Лео Хаас с транспорт на изток. Откривам, че не мога да плача. Аз съм като машина. Съществувам почти само на въздух.

През ноември 1944 година уведомяват майка ми, че ще бъде транспортирана.

Тази вечер, след като научаваме новината, семейството ни се съвещава пред бараката. Въздухът е толкова студен, че виждаме дъха си, докато говорим. Марта държи ръцете си пред устата, за да се стопли. Дългата, уморена ръка на баща ми обгръща майка, която вече е толкова немощна, че изглежда сякаш ще се счупи от тежестта си.

— Ние с майка ви сме го обсъждали, деца. Утре се записвам, че се присъединявам към нея при транспорта. Вие двете ще останете тук.

Думите му отекват зловещо в ушите ми. Ехо от онези думи преди години, когато баща ми настояваше аз да замина със семейство Кон, а те с мама и сестра ми да останат.

— Този път ми казваш, че не мога да тръгна? — Изричам го по такъв начин, че той да види ирония на ситуацията.

— Ленка — казва той. — Моля те.

— Дошли сме като семейство, ще си тръгнем като семейство.

— Не — казва той. — Тук не става въпрос за това какъв е животът в Терезин. Майка ти и аз ще бъдем по-спокойни, знаейки, че вие оставате тук.

— Но, татко — вече се намесва и Марта, — ние не трябва да се разделяме. Границите може да се променят през войната и какво, ако ние сме принудени да останем от едната страна, а вие от другата…

Баща ми клати глава, а майка просто стои и плаче.

Тази нощ казах на Марта да не се притеснява. Ще отида сама в Съвета на старейшините и ще включа и нашите имена в транспорта. И направих точно това.

 

 

Баща ми беше бесен, когато откри прегрешението ми.

— Ленка! — изкрещя той. Лицето му приличаше на череп. Точно под лявото му око имаше синина, явно някой го беше ударил, след като го бях видяла последния път. — И двамата знаем, че за вас е по-безопасно тук, в Терезин, отколкото на този транспорт.

— Гетото се променя — казвам му аз. — Ние вече не се чувстваме в безопасност тук. Каква е разликата между това и някое друго място?

Той вече трепери пред мен. Искам да се пресегна и да докосна синината му. Искам да намеря двадесет килограма плът и да ги сложа обратно върху костите му. Искам да чувствам, че мога отново да го прегърна.

— Ние не можем да се разделим — казвам му.

— Ленка…

— Татко, ако се разделим сега, тогава какъв изобщо е смисълът, че останах?

Плача. Очите ми са като отворени шлюзове.

— Не може да се разделим сега. Никога, татко, никога.

Той кима с глава. Клепачите му се затварят като две тънки хартиени завеси.

— Ела тук — прошепва той. Разтваря ръцете си и ме притиска до гърдите си.

И за секунда аз съм в състояние да забравя миризмата, мръсотията, кухия хлътнал скелет, който всъщност е моят баща. Ние сме два призрака, пришити един към друг. Аз съм негова дъщеря. А сърцето на баща ми бие до моето.

 

 

В нашия транспорт през ноември имаше над пет хиляди души. Предишната нощ бяхме поставени под карантина. Събудиха ни призори. След това мрачно понесохме куфарите и раниците си, вече значително по-леки от петдесетте килограма, които бяхме донесли в Терезин. Нямахме никаква храна със себе си, а голяма част от дрехите, които бяхме донесли, отдавна се бяха разпаднали. Докато вървяхме към очакващия ни вагон за добитък, по празния тротоар се разлетяха вестници. Напрегнах се да прочета заглавията. Мъж от нашия транспорт се опита да се протегне и да грабне един, но получи удар с пушка в тила от някой от надзираващите ни войници.

 

 

Дали е необходимо да ви разказвам следващата част от моята история? Трябва ли да описвам подробно какво е било във вагона за добитък, където всички бяхме натъпкани един до друг, как гърнето, което служеше за тоалетна, преля по краката ни или колко тъмно беше във вагона, та виждах само бялото на очите на моите родители и сестра ми? И до днес мога да видя страха и глада. В един от последните спомени от майка ми тя изглежда като изгладнял вълк. Косата й е бяла и остра. Може да сервирате супа в кухите падини на бузите й или да загребете сълзи от вдлъбнатините под очите й.

Спомням си вида на мършавата ръка на баща ми, обгърнала Марта. Трите дни пътуване — тръгването и спирането на влака, катранената тъмнина във вагона, смрадта, полумъртвите, изтласкани в далечния ъгъл с куфарите. Знаехме, че мястото, където отивахме, ще бъде дори по-лошо и от Терезин. Притисната до сестра си, чувах да нашепва думи, които никога не мога да забравя, без значение колко години са минали:

— Ленка, къде е Голем сега?

Когато най-после пристигнахме, настъпи голяма блъсканица. Вратата на вагона за добитък се отвори, плъзгайки се, и есесовци с немски овчарки, опъващи се на каишките, започнаха да ни крещят да слизаме. Препъвахме се в сняг до коленете. Изтощени затворници в раирани ризи и панталони с кепета на бръснатите глави носеха кутии с безизразни, уморени лица. Видях табела с надпис АУШВИЦ, име, което ми беше непознато.

Погледнах към стоманеносивото небе и видях комини, бълващи черен дим. Сигурно там ще работим, помислих си аз. Фабрики за германските военни постижения.

Колко съм грешала.

 

 

Казаха ни да оставим куфарите си на купчини. Помислих, че е странно. В Терезин ни беше позволено да носим собствените си вещи и като се загледах в голямата камара куфари и раници, всички с етикети с номерата на първия ни транспорт, но не и с точните ни имена, аз се зачудих как изобщо ще ни разпределят правилно багажа.

Възрастните хора и най-малките деца бяха изкомандвани да застанат вдясно. По-младите, по-жизнените — вляво. Баща ми беше разпределен толкова бързо, че го изгубих от поглед за секунди.

Майка ми също беше изпратена вдясно със старите, немощните и най-малките деца. Спомням си, че помислих това за благословия, тъй като не би трябвало да работи толкова усилено, колкото нас, които изглеждахме силни. Тя ще се грижи за тези деца, казах си аз. Аз ще намирам материали, точно както правех в Терезин, и тя ще продължи да ги учи да рисуват.

Колко пъти съм се връщала към този неин последен образ? Моята красива някога майка стои като чапла. Дългата й бяла шия, изпъната над деколтето на скъсана мръсна рокля. Приведеният й гръбнак се напряга да стои изправен. Тя вече е привидение с кожа, прозрачна като черупка на яйце. Сълзящи зелени очи. Тя поглежда към Марта и мен и ние общуваме чрез страха си. Сякаш чрез наш собствен код от тайни жестове — бързо примигване с очи, трепета в пръстите ни, които сме твърде уплашени, за да повдигнем — казвам на майка ми, че я обичам. Свързвам се с нея, въпреки че със сестра ми сме в една редица, а тя е в друга. Майка ми. До ден-днешен я държа във вечна прегръдка, заключена завинаги в съзнанието ми.

Принудени сме да вървим през снега към черната желязна порта и комините с тъмните облачета дим. Преспите се усещат като ледени игли по кожата ни, намокрят чорапите ми. Черното ми палто от Прага е протрито и цялото в дупки.

Хората питат за куфарите си.

— Ще получите нещата си по-късно — излайват есесовците към нас. Кучетата имат пяна на устата. Вцепенявам се от вида на острите им като бръснач зъби и розовите им венци.

Няма Съвет на старейшините, за да ни посрещне, както бе в Терезин. Няма организирани опашки, напредващи с бавни темпове. Вместо това навсякъде има хаос и постоянни крясъци. Други затворници ни удрят с бастуни и ни нареждат на полски или немски да стоим в редица. Марта върви пред мен, скованите й движения подсказват, че е в транс. Искам да изтичам до нея, да я хвана за ръката и да й кажа, че сме заедно, че ще се пазим една друга, но съм твърде уплашена. Виждам дъха й в студения въздух. Виждам как треперят краката й.

Вървим по-нататък и минаваме през портата. Чета надписа на немски език отгоре, който гласи ARBEIT MACHT FREI. Работата ще ви направи свободни.

Наблюдателните кули хвърлят потоци ярка бяла светлина. На бодливата тел виждам изпохапаните трупове на тези, които не са могли да избягат от кучетата.

Отвеждат ни до празна дървена постройка и ни казват да съблечем всичките си дрехи. Затворници седят на бюра и записват откъде сме, имената ни и ни карат да подпишем картите.

Изпращат ни в една зала. Треперим, по телата ни няма мазнини, които да ни пазят от студа. Виждаме линиите на ребрата един на друг и змиевидните очертания на гръбнака. Искам да обгърна с ръцете си Марта и да я прикрия — малката ми сестра, която съм безсилна да защитя.

Всички се опитваме да се прикрием с треперещи ръце, но няма полза. Скоро ни нареждат да вдигнем ръцете си, докато мъже ни бръснат под мишниците и около гениталиите. Един мъж работи под всяка ръка, друг — по-долу. По-късно разбирам, че бръснат главите на всички затворници, освен на тези от чешкия транспорт. По някаква причина ни беше позволено да запазим косите си.

Вкарват ни като стадо в друга стая, където ни измиват с маркуч с леденостудена вода и жени от СС, обути в ботуши за езда и с камшици в ръцете, ни дават дрехи. Вече съм научила, че в Аушвиц всичко работи експедитивно. Всичко е методично и точно като поточните линии на една добре управлявана фабрика.

Дават ми кафява торба за рокля, която е няколко номера по-голяма, и чифт налъми, които са толкова неудобни, че едва вървя с тях.

Тази нощ ни се казва да се свием на циментовия под с наведени глави. Ако ги повдигнем, ни бият с пръчка.

Вече съм сигурна в едно. Каквато и вяра да имах все още в бог, докато бях в Терезин, сега напълно бе изчезнала.

 

 

На следващата сутрин откривам, че лежа на земята. Марта не е до мен и ме обзема страх. Надигам се и ми се гади, плюя жлъчка на снега.

Познато от Терезин момиче ме дърпа нанякъде.

— Ще ни отровят с газ — казва тя шепнешком. — Можеш да помиришеш крематориума, нали?

Заявявам й, че не й вярвам.

— Вярно е — отговаря тя, като ме дърпа по-нататък. Посочва двата високи комина, които помня от вчера. — Те горят ден и нощ — прошепва тя. — Ние всички ще умрем.

Казвам й, че греши. Убеждавам я, че това не може да бъде:

— Те имат нужда от нас, за да помагаме за войната. Защо ще ни убиват сега, след всичките тези години в Терезин?

Момичето спира да говори, но продължава да дърпа ръката ми, докато вървим напред към светлината. Тя грешеше за това какво ще се случи с нас. Вместо да бъдем обгазени, нас ни изпратиха в една стая, за да татуират номера на ръцете ни.

Аз получих номер 600 454 и в онази нощ загубих своето име, Ленка Майцел Кон. Сега трябваше да отговарям само на своя номер и да се идентифицирам само с него. Шест сини цифри, написани с мастило върху кожата ми завинаги.

Тръгнахме към нашата барака и там открих Марта. Тя бе една от десетте в леглото. Легнала настрана, загледана в своя номер. Погледна ме и видях, че е прекалено уплашена и твърде уморена дори да плаче.

 

 

Свикват ни при пукването на зората и ни нареждат да преместваме големи камъни от една част на лагера в друга. Това е безсмислена, глупава работа, целяща да ни изтощи и унижи. Чуваме звука на свирката и виждаме мъжете от бараките, принудени да тичат в кръг. Някои, които не тичат достатъчно бързо, са разстреляни, кръвта им попива в посивелия от сажди сняг.

По стените на бараките германците са изписали лозунги. Чистотата е благочестива, гласи лозунгът на нашата. Възлагат ми да изписвам на табели номерата, с които се отбелязват всички бараки.

В нашата барака срещам Дина, старата моя приятелка от Прага. Последния път я видях на улицата близо до апартамента ни, когато беше пъхнала жълтата звезда в джоба си, за да може да гледа филма на Дисни „Снежанка“.

Каза ми, че преди повече от година нарисувала стенопис с темперни бои на детската барака тук. Фреди Хирш, когото познавала от престоя си в Терезин, я помолил да го направи.

— Бях в Терезин само осемнадесет месеца. Когато пристигнах в Аушвиц, един приятел ме заведе до детските бараки, където видях пред себе си огромна мрачна стена — шепне тя. — Погледнах стената и си представих, че е швейцарска хижа. Започнах да рисувам саксии с цветя, крави и овце в далечината. Когато децата се събраха около мен, аз ги попитах какво искат да им нарисувам и всички те завикаха, че искат Снежанка.

Слушах я хипнотизирана.

— Бях гледала „Снежанка“ няколко пъти в Прага и я бях рисувала хиляди пъти във въображението си — каза тя. — Направих всички джуджета, хванати за ръце, да танцуват около Снежанка. Трябваше да видиш изражението по лицата на децата, когато свърших!

Каза ми, че хлапетата дори са използвали стенописа като фон за тайното представление на една пиеса. Тя направила корона от хартия и я боядисала в златно за кралицата. Взела черна боя, боядисала ленти от хартия и ги прикачила към короната, за да изглеждат като черна коса.

Въпреки че пиесата трябвало да бъде играна тайно, някои от СС гледали.

— Един от охраната казал на доктор Менгеле, че съм авторът на стенописа, и сега аз рисувам портрети на циганите в неговата клиника.

Тази нощ заспах изтощена. Сънувах стенописа на моята приятелка. Пожелавах си всичко това да е само приказка, ужасно заклинание, направено от лошата кралица, а красивата Снежанка скоро да се събуди и да осуети злия й план.