Алисън Ричман
Изгубената съпруга (33)

Йозеф

Моят внук се роди пет години по-късно. Стоях в чакалнята с Бенджамин и Амалия. Лекарят, който пое раждането, бе мое протеже. Познавах ръцете му. Те бяха големи и силни. Беше изродил над триста бебета и аз му имах пълно доверие. Извършваше безупречно цезаровите сечения, шевовете му бяха без конци и зарастваха без никакви белези.

Ребека никога не е била така красива, както когато беше бременна. Дългата й коса стана гъста и лъскава, бледата й кожа сияеше.

Амалия й шиеше рокли за бременни. Бенджамин й носеше млечни шейкове и букети от момини сълзи, прибирайки се у дома от офиса. След юридическия факултет той бе станал по-жилест и двамата приличаха на една средновековна картина, която помнех от църквите в Прага: дъщеря ми — Мадоната, със закръгления си корем, и Бенджамин — един от мъдреците, поднасящ й дарове.

Когато Ребека започна да ражда, двамата с Амалия тръгнахме пеша от нашия апартамент към болницата Ленъкс Хил. Знаех пътя наизуст. Извървявал съм го в продължение на двадесет години: седемнадесет минути, ако хванехме всеки зелен светофар. Двадесет и една, ако пропуснехме повече от три светофара.

Амалия беше на петдесет и две, а аз — на петдесет и шест. Вече бяхме посивели. Имах малко шкембе, но Амалия все още беше тънка като тръстика, само кожата на ръцете й издаваше възрастта й.

Виждах в очите й колко е притеснена.

— Тя ще бъде добре — казах аз и стиснах ръката й, а след това я прегърнах през раменете. Гърбът й потръпна, когато я притиснах към себе си.

В стаята на сестрите бях посрещнат като крал.

— Поздравления, доктор Кон — чуруликаха всички дори преди раждането да е завършило. — Тя се справя страхотно. Четири сантиметра вече.

Бенджамин седеше на един от диваните с пребледняло от безсъние лице.

— Татко — каза той, като се изправи, — толкова се радвам, че най-после сте тук.

Обичах Бенджамин като син и всеки път, когато ме наричаше татко, бе като допълнителна доза бащина обич, инжектирана направо в сърцето ми.

— Не се притеснявай — прегърнах го аз. Приличах на генерал, който успокоява своите войници.

Донесох им кафе — черно за Амалия, а за Бенджамин — с много мляко и захар, и след това отидох да проверя как е Ребека.

Тя лежеше на една страна, болката ясно бе изписана на лицето й.

— Здравей, скъпа — прошепнах аз.

Тя се усмихна, въпреки че виждах усилието й. Един лекар може да измери болката на пациентката си само като я погледне, а тази на Ребека ескалираше. Можех да видя също и страха в очите й.

Хванах я за ръката. О, ръката на дъщеря ми. Ръкостискането й ме хвана за сърцето, струйки топлина протекоха към пръстите ми.

— Къде е доктор Лайп? — попитах тихо.

— Той ме прегледа преди няколко минути и каза, че още трябва да чакаме.

— Побързай вече! Майчинството те чака — пошегувах се аз, потупвайки крака й през тънкия болничен чаршаф. Фраза, която бях използвал много пъти преди.

Но моята Ребека не се засмя, което бе необичайно за нея, защото тя винаги се смееше, когато се опитвах да се шегувам. Това беше израз на добротата на дъщеря ми, тя се смееше дори и когато не бях смешен. Смееше се с мен, за да не се чувствам сам.

— Ще отида да го потърся — успокоих я аз. — Добре ли си?

— Да — каза тя смело. Но знаех, че не е. Беше ни казала, че не иска демерол, за да преживее раждането без лекарства, а не в здрачен унес. Искала да роди, докато е с акъла си и с широко отворени очи.

— С акъла си? — Спомням си, че Бенджамин поклати глава, седейки в нашия хол. — Татко, колко естествени раждания сте виждали, когато жените остават с акъла си?

— Не много. Изобщо не са много — отговорих със смях. — Но Ребека може да се справи.

— Чудесно — каза Бенджамин. — Знаем какво точно да направим, ако нещата загрубеят.

Усмихнах се, припомняйки си как изглеждаше Ребека само преди няколко дни, седнала на дивана с кръгъл като диня корем, предизвикателно скръстила върху него тънките си ръце.

Спомням си, че помислих: „Ето ме — акушер-гинеколог — гледам собствената си дъщеря, която е на път да роди, а все още се удивлявам от нея“.

 

 

Намирам доктор Лайп да разглежда папка с документи под флуоресцентните лампи в лекарската стая.

Той вдигна поглед, когато чу стъпките ми.

— Тя е добре, Йозеф. Още пет сантиметра и сме готови.

Знаех, че и аз съм преглеждал хиляди документи, докато пациентките ми лежаха в леглата си, а природата си вършеше работата, но бих излъгал, ако кажа, че не очаквах доктор Лайп да бъде в стаята при Ребека през по-голямата част от раждането.

Придружих го обратно до стаята й, но излязох, когато той започна да я преглежда. Дъщеря ми искаше да уважавам нейния интимен живот, а аз се стремях да спазя това обещание.

Изчислих, че ако сега разкритието беше пет сантиметра, истинското раждане щеше да започне след три-четири часа.

Върнах се обратно в чакалнята.

— Ще бъдем тук още известно време — казах им. — Бенджамин, защо не отидете с Амалия да хапнете долу, а аз ще държа фронта.

Те се съгласиха и аз се настаних в един от болничните столове. За мен сега беше много странно да бъда от страната на семейството в очакване на добрите новини — че бебето е здраво, че майката е добре и че е момченце или момиченце.

Трябва да призная, че не ми харесваше да нямам контрол. Исках да бъда в стаята с Ребека, с картона й в ръка и с ръкавици в случай на спешна нужда.

Но дори и аз разбирах, че идеята не е добра. Мисля, че в сърцето си смятах, че всичко ще мине гладко. Така че когато се появи Елинор, една от любимите ми сестри, и ми каза, че рамото на бебето се е заклещило в родилния канал, тя заедно с друга медицинска сестра трябваше да ме задържи да не се втурна в стаята.

Раменната дистокия е най-лошият кошмар за всеки акушер-гинеколог. Няма нищо по-лошо от това да виждаш главичката и да я гледаш как посинява.

Цезарово сечение почти винаги е невъзможно, защото бебето обикновено е слязло твърде надолу.

Докато се борех да се измъкна, Елинор сложи двете си ръце на раменете ми.

— Филип смята, че ще е по-добре да останете тук, докторе.

Знаех, че бих дал същите инструкции при тази ситуация. Никой не иска семейни емоции в операционната зала. Но мисълта за страдащата и уплашена Ребека в родилната зала, въпросът дали моят внук ще оцелее, или ще бъде цял живот със саката ръка — много вероятно усложнение при дистокия — ме ужаси.

Елинор ме хвана за ръката.

— Хайде, доктор Кон. Нека да се поразходим.

— Някой трябва да чака тук и да успокои Амалия и Бенджамин, когато се върнат — отвърнах й аз. — Нека една от сестрите да им каже, че има усложнение, но всичко ще бъде наред.

— Непременно — отвърна тя. — Считайте го за направено.

Поведе ме по коридора. Бях вървял по този линолеум хиляди пъти, но сега бях скован от страх.

 

 

Внукът ми се роди син. Често се връщах към този негов образ — отпуснато четирикилограмово момченце на масата за затопляне, кожата му е на петна с цвят на слива. Ребека ми каза, че първият му вик прозвучал като на удавник — клокочещ вопъл от дъното на океана.

— Пребори се да се измъкне от утробата — каза докторът. — Той е малък боец. Не успяхме с позицията на Макробъртс, но супрапубичният натиск проработи като песен. — Той ми се усмихваше, но ясно можех да разбера по лицето му, че е бил ужасен. В очите му все още се забелязваха следи от умора и страх и ако в момента не бях така изцеден, бих го прегърнал и бих му казал колко съм благодарен, че е изродил моя внук здрав.

— Ще го наречем Джейсън, татко — каза Ребека. — На дядото на Бенджамин, Джошуа.

— Чудесно име — отговорих им аз.

Държах Джейсън в ръцете си и плачех. Синът на дъщеря ми. Моят внук, с моя кръв в себе си. Още един живот на този свят — да обича, да пее, да прави всякакви добрини. Сърцето ми подскочи при мисълта за неговия път в живота и всичките етапи, които рано или късно ще премине: първите му думи, първите му стъпки.

Първата му любов.

Разчитах чертите му като карта. Гледах високото му чело и извивката на устните му и виждах дъщеря си. Силните вежди, рамкирали клепачи с форма на раковини, бяха на зет ми, а малката брадичка беше на Амалия. Не виждах себе си, докато той не отвори очите си по-късно вечерта. Видях себе си, отразен в погледа му — влажния поглед на новородено индиго. Тъмен като паметта ми, дълбок като морето — обичах това момче от момента, в който се роди.

 

 

Пропуснах историята на моя син, Джейкъб. Моето малко момче с пухкави крайници, дълбоки мисли и кротки маниери.

След неговия bris^[1] Исак му свири мелодии от Брамс и Дворжак, а години по-късно, когато го заведох на лекар, аз се питах дали на този осми ден цялата наша тъга не се беше просмукала в малката му душа.

Разбира се, как можеше детето ни да не израсне тъжно и тихо с нас двамата като родители? Ребека някак си беше благословена с вътрешен огън, както и сестра ми — дух, окъпан в червено.

Но очите на Джейкъб бяха тъжни от момента, в който го прегърнахме. Амалия първа заговори за това.

— Той е различен — каза ми тя, когато той беше на по-малко от две седмици. — Аз мога да го чуя.

Казах й, че си въобразява.

— Той е съвсем добре — уверявах я. — Той е здрав и силен.

— Неговото не е плач от глад или за сън — настояваше тя. — Плаче заради самия плач.

— Бебетата плачат — отговорих аз. — Те още не могат да говорят.

— Усещам го в костите си — каза тя. — Това е вик на тъга.

Синът ми имаше нужда да бъде прегръщан. В месеците след раждането му ние се редувахме да го носим през нощта.

Амалия му пееше песните, които нейната майка й беше пяла. Нейният тих, ритмичен глас го успокояваше временно, сякаш мелодиите му бяха така познати, както и на нея. Когато идваше моят ред, аз го вземах в кабинета си непосредствено до нашата спалня. Седяхме на бюрото ми, личицето му бе обърнато към гърдите ми, а аз му четях. Може би трябваше да му чета детска книжка, като Слончето Бабар или Зайчето Бенджамин, вместо романите, които предпочитах, но той винаги се успокояваше, когато бяхме заедно.

В предучилищната забавачка твърдяха, че е необикновено умен и че може през целия ден да реди пъзели. Не се стремеше да играе с другите деца, но кой би могъл да го вини, питах се аз. Учителят ни каза, че мисли задълбочено и е изключително чувствителен. Бе забелязал, че дъждът пада по стъклото като сълзи, че плочките линолеум са изпъстрени с кехлибарени лунички. Двамата с Амалия се усмихвахме на това. Тригодишен, който гледа през прозореца, който предпочита самотата вместо играта с другите на батут или в пясъчника. Уверявах себе си, че трябва да приема сина си такъв, какъвто е.

Когато Ребека се роди, това само подчерта разликата с Джейкъб. Тя беше като топка постоянна енергия, очите й танцуваха, когато я прегръщах. Кискаше се. Плачеше само когато беше гладна или преуморена, но Амалия бе права за това, което бе усетила за нашия син. Плачът на Ребека имаше определено начало и край. Това не беше дълъг тъжен вой като на Джейкъб.

 

 

Какво да правиш с дете, което не се интересува от приятели? Което вместо това си измисля въображаеми другарчета, когато е само в стаята си, с наредени високи блокове и кули от ЛЕГО, групирани по цвят, дете, което иска да носи само син цвят?

Синя тениска. Сини панталони. Сини чорапи.

— Обича синия цвят, значи е решителен. Той е пристрастен към това, което му харесва — казвам на Амалия.

Тя поклаща глава.

— Не. Нещо не е наред.

Аз съм лекарят, искам да й кажа. Той е малко странен, да, но той си е наш и е добре.

Но интуицията на майката винаги е вярна. Би трябвало да знам това. Колко пъти съм виждал жена, която идва в кабината ми, казвайки, че чувства, че нещо не е наред с бременността й, и се оказва права?

Когато Джейкъб влезе в началното училище, стана ясно, че не може да се впише в живота в класната стая. Тъмнокестенявата му коса често бе в очите му, а пълничкото му някога тяло се бе източило и отслабнало. Напомняше ми на болнаво жребче, опитващо се да се изправи на крака. Шумовете го притесняваха, всяка промяна на програмата от учителя предизвикваше изблик на гняв, не понасяше да го пипа някой друг, освен Амалия или аз. Сякаш кожата му изгаряше, ако някой друг леко го докоснеше.

Водехме го от специалист на специалист. Той озадачаваше всички с високите си резултати за интелигентност, но като че ли не можеше да съществува извън собствения си въздушен мехур.

Училището „Йешива“ в Бруклин беше единственото, което го прие, и той сякаш разцъфтя под грижите на своите учители. Той обикна езика иврит, пристрастявайки се към него като към загадка, която трябва да декодира. Дисциплината беше строга, а децата там бяха послушни и го оставяха на мира.

Той възприе униформата, въпреки че беше в черно и бяло, а не синя, харесваше му фактът, че трябва да я носи всеки ден, и материята не го дразнеше както толкова много други неща.

Допаднаха му малката тухлена сграда и пейките в училищния двор, както и това, че никой не го безпокои, ако си играе сам или просто наблюдава отстрани. Когато се клатеше напред-назад или размахваше ръцете си, учителите казваха на децата, че това е начинът, по който Джейкъб се моли.

 

 

Животът ми като възрастен е белязан от постоянна двойственост. Сякаш някой е взел и е разсякъл моето съществуване, така че да не мога да се наслаждавам на нещо, без да виждам тъгата от другата страна. Ожених се за Амалия, но не можех да спра да мисля какъв ли щеше да бъде животът ми с Ленка. Видях моята прекрасна дъщеря да се превръща в жена, но синът ми едва успява да влачи съществуване с всичките му различни ограничения.

През годините, когато Джейкъб и Ребека бяха тийнейджъри, дъщеря ни обличаше пола от рипсено кадифе и поло и се срещаше с приятели на хамбургер или млечен шейк надолу по улицата, докато Джейкъб се присъединяваше към нас с Амалия пред телевизора. Чистех чиниите от преварените зеленчуци или загорялото месо, като тихо ги изстъргвах в кофата за боклук, и слушах сина ми да отговаря правилно на всеки въпрос от телевизионната викторина още преди някой от състезателите да е реагирал.

Гледах главите на Амалия и Джейкъб, вторачени в екрана. Исках жена ми да ме погледне, но тя продължаваше да гледа напред. Знам, че беше чула Джейкъб да извиква отговорите, но не се усмихваше с гордост. Нито пък плачеше. Просто ядеше безвкусната си храна и гледаше телевизионно шоу, което нямаше никакъв смисъл за нея, и никога не проронваше дума.

Ребека вече е съпруга и майка. Омъжена за адвокат, с един син. Синът ми, сега на петдесет, все още живее с мен у дома. Достатъчно е подготвен, за да живее сам, но винаги е отказвал тази възможност.

— Защо, татко? Аз съм щастлив… Щастлив съм тук с теб.

Говорът му е внимателен и отмерен, сякаш претегля всяка дума в главата си, преди да я произнесе.

Повдигам вежди и се взирам в бледия му тен, в светлите му като натрошен лед очи, в нервните ръце. Част от мен иска да вдигна ръка, да отприщя трупаното толкова много години разочарование от гледката на брилянтното ми дете, обвито в собствения си копринен пашкул. Но нямам волята.

Той чете мислите ми. Чете моята тъга. Чете гнева ми. Проблясва в ретината ми като мълния по време на буря.

И след това изчезва.