Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lost Wife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
Интернет
Корекция и форматиране
NMereva (2020)

Издание:

Автор: Алисън Ричман

Заглавие: Изгубената съпруга

Преводач: Дафина Янкова Китанова

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Атанаска Парпулева

ISBN: 954-26-1237-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6308

История

  1. — Добавяне

XLIX.

Йозеф

Седмицата преди сватбата на внука ми не мога да спя.

Безсънието е спалнята за неспокойните. Отмяташ завивките и откриваш краката си. Обръщаш часовника към стената и не си даваш труд да запалиш лампата. Защото винаги виждаш тревогите си по-ясно в тъмното.

Ако тези, които обичаме, ни посещават в сънищата ни, онези, които ни измъчват, почти винаги ни посещават, когато още сме будни.

И в тези безсънни нощи всички те се появяват. Не, не Ленка. А баща ми. Майка ми. Верушка.

Често предчувствам идването им, особено при важни събития в моето семейство: нощта преди сватбата ми с Амалия, деня преди bris на сина ми, Бар Мицва и Бат Мицва[1] на децата ми, сватбата на Ребека, а сега и на нейния син.

А друг път те се появяват без причина. Три фигури, които изглеждат по същия начин, както преди десет, двадесет, вече шейсет години.

На тези, които не вярват, че мъртвите ги посещават, аз казвам, че имат катаракт на душата си. Аз съм човек на науката, но вярвам в ангели пазители и навестяващи ни призраци. Преживявал съм със собствените си очи чудото на живота, сложността на бременността и все пак вярвам, че нещо така съвършено като бебето не може да бъде създадено без помощта на бог.

И така, когато умрелите идват да ме посетят, не си правя труда и не се опитвам да си затворя очите. Сядам и ги каня да влязат. Въпреки че спалнята ми остава тъмна като катран, аз ги виждам толкова ясно, сякаш са в моя хол, огрени от светлината на лампиона.

Баща ми. Сив костюм. На челото му — счупени очила. Гола глава и набръчкани очи.

В идеално гладките си ръце държи книга, която ми четеше като дете: Историята на Отесанек.

Майка. Тя е облечена в черен костюм със златни копчета. Около врата й има дълъг наниз от перли. Държи в ръцете си кутия със снимки. В нея има моя снимка като малко момче на кон в Карлови Вари и една от моя Бар Мицва. Винаги съм се чудел дали е сложила в тази кутия и снимката от сватбата ни с Ленка.

Верушка. Увита в червена тафта. Очите й — тъмни и блестящи. Тя винаги носи нещо, което не мога да определя точно какво е. Върху хартията има маркировка и не мога да кажа дали е нещо написано, или изображение, надраскано върху бележник. Понякога съм убеден, че това е картичка с няколко имена, написани отгоре. Друг път си казвам, че е малък скицник, изпълнен с проекти за някоя от нейните картини. Всеки път, когато тя идва, гледам бялото й, гладко лице и искам да поговоря с нея.

Верушка, сестра ми, танцуваща по коридорите на нашия пълен с книги апартамент и смееща се, вдигнала полата си над коленете.

Много безсънни нощи се чудех дали не трябва да извикам към тях. Но винаги съм се страхувал да не ме чуят децата, та даже и Амалия, колкото и да бе състрадателна, и да се притеснят, че съвсем съм си изгубил ума.

Но това нямаше значение. Не се налагаше да говоря. Защото при появяването на призраци почти никога не се общува с думи.

Всеки път, когато семейството ми идваше при мен, знаех, че ще се върнат отново. Единствено когато се появиха две нощи преди сватбата на Джейсън, почувствах, че идват за последен път.

Разбрах, че това е последното им посещение, защото когато се появиха, всички се усмихваха. Дори очите на буйната ми сестричка светеха.

Лежах върху леглото си по пижама, мокра от старческа пот, и ги изучавах за последен път.

Баща ми сложи очилата на носа си, те вече не бяха счупени. Майка отвори кутията си и най-отгоре беше нашата групова сватбена снимка с Ленка, лъчезарната булка.

А Верушка обърна скицника си към мен и ми показа рисунка на две сключени ръце.

Надигам се да стана и да ги докосна. Толкова истински ми изглеждат, светещи в нощта. Сега аз съм по-възрастен от призрака на баща си, осъзнаването на това ме разтърсва дълбоко, докато протягам ръка към него.

Как може един син да бъде по-стар от призрака на баща си? Как може една майка да продължи да утешава стария си син от своя воден гроб? И как може любимата сестра някога да прости на брат си, когато той толкова явно я разочарова?

Треперя. Гърча се. Чудя се дали това посещение е сигнал, че съм на път да умра.

Опитвам се да стана, ръцете ми все още са протегнати, краката ми треперят, докато пристъпвам към тях.

Спомням си звука от тупването на тялото ми върху килима. Спомням си смътно звука на отваряща се врата, тежките стъпки на сина ми, идващ към мен, и усещането за ръцете му, които ме вдигат.

— Татко — прошепва той. — Добре ли си?

Казвам му, че съм добре. Моля го за вода и той ме оставя, за да ми я донесе.

Не си спомням да съм го видял да се върне, но когато се събуждам, чашата е там.

Сънувах, че не моят син ме върна в леглото, а тримата членове на моето семейство. Те се скупчиха около мен и ме вдигнаха обратно върху матрака, покриха ме със завивките и ме приласкаха отново да заспя.

И аз знаех, че от този момент нататък, ако някой от тях ме посети отново, вече няма да бъде в безсънна нощ. Ще бъде също така, както идва Ленка… в сънищата ми.

Бележки

[1] Тържество по случай навършване на дванадесет години, когато еврейското момиче става отговорно за постъпките си и трябва да спазва заповедите на Тората. — Б.пр.