Алисън Ричман
Изгубената съпруга (12)

Йозеф

Купих телевизор на Амалия през януари 1956 година като подарък за десетата ни годишнина. Продавачът в магазина го опакова с голяма червена панделка и аз бях много доволен, че съм намерил перфектния подарък.

Когато онази вечер го внесох през вратата, Ребека възкликна възторжено:

— О, татко! — и се втурна към мен толкова развълнувано, че се уплаших да не изпусна проклетото нещо, преди дори да съм имал шанса да го включа.

Кутия, която говореше. Прозорец, който излъчваше стотици щастливи лица, сияещи насреща ни всяка вечер. Амалия се усмихна. Улових трепета, преминал по лицето й, като линия, начертана по пясъка, преди водата да я отмие.

Тази вечер ядохме на табли пред телевизора. Чинии с панирани пилешки котлети, увехнали аспержи в локва разтопено масло и печени картофи без никаква сметана.

Харесвах новия ни телевизор не защото особено ми допадаха предаванията (не можех да повярвам, че Милтън Бърл е най-доброто, което американците могат да предложат), а защото осигуряваше желаното развлечение за нашето семейство.

Можех непрекъснато да гледам децата си, седнали на дивана, подпрели с ръце малките си брадички, обърнали глави към екрана. Никога не съм бил добър в празните приказки. Книгите са били главните ми другари.

Не занимавам с лични въпроси дори моите пациенти, за които внимателно се грижа и чиито бременности следя с цялото си усърдие и съчувствие.

Гледам дъщеря си пред телевизора и забелязвам, че профилът й е същият като на жена ми. Тя има същото слабо лице, кожа с цвета на боб и коса с цвета на узряла на слънцето пшеница. Майка й е сплела косата й на две стегнати плитки, с които тя си играе, докато гледа. Легнала по корем, облегнала се на лактите си, протегнала назад крака като две прави пръчки, забелязвам, че тялото й е само от остри ъгли, като на майка й. Кръгът на ключиците й е изпъкнал като колие, а челюстта й е като ръба на бръснач. Виждам блясъка на усмивката й — тези широки бели зъби са като моите.

Синът ми е мек и закръглен. Пълничките му крайници ми напомнят за мен на същата възраст. Кожата му е по-тъмна, по-матова от тази на жена ми и на дъщеря ми. Очите му изглеждат тъжни дори когато е щастлив. Учителката в детската градина ни каза, че той не проявява никакъв интерес към игрите с другите деца, че може да прекара часове, редейки пъзел, но няма търпение да се научи да си завързва обувките. Не мога да слушам никаква критика за него. Обичам децата си като тигър. Жена си обичам като агне.

Амалия. Седи, притиснала колене, предпазливо отпуснала пръсти в скута си. Черно-белите изображения от екрана я оцветяват в синьо. Гледам я и се чудя каква е била като дете. Борбена като дъщеря ни, цялата думи и огън? Или тиха и замислена като сина ни?

Представям си я преди войната, как тича към дома си със съдбовното писмо от Америка в ръце, лицето й сияе като пълна луна. Големи кафяви очи и остри скули. Когато родителите й са я изпращали в безопасност, дали не е бил опакован и някакъв друг товар?

Под опрощаващото бръмчене на телевизора аз разопаковам собствените си спомени.

Отключват се куфарите в моята памет. Очилата на баща ми — сребърно кръгло пенсне, вече не на дългото му тясно лице, а плуващо в бутилковозеления океан. Виждам детското мече на сестра ми с кафява, сплъстена козина. Скъсаната му кадифена лапа, стъклените очи и уста като панделка. Виждам как майка ми бърза да опакова нещата, които са й скъпи: сватбената й кърпичка, портретите ни като деца, всичките й бижута, които скрива в копринените шевове на палтото си, като ги разпаря и зашива отново като хирург. И книгите, които съм оставил. Книгите, осеяли рафтовете в стаята ми, струпани върху нощното ми шкафче, в чантата на гърба ми. Моят любим роман за Голем. Какво ли не бих дал, за да имам сега тази книга и да я прочета на сина си.