Алисън Ричман
Изгубената съпруга (28)

Ленка

Информираха ни с писмо, че нашето семейство ще бъде депортирано в Терезин през декември 1942 година.

Не бяхме първите, получили известие за депортиране. Дина и майка й бяха изпратени в началото на годината, а Елза с родителите си — през октомври. Ние очаквахме това заминаване почти с нетърпение. Надявахме се да се съберем с толкова много хора от нашия кръг, които вече бяха изпратени.

— Това ще бъде място само за евреи — каза ни татко. Колкото и да е странно, по онова време това ни прозвуча като облекчение.

Всеки транспорт бе обозначен с буква от азбуката, а нашият беше Ez. Бяхме инструктирани да носим общо петдесет килограма, които да се поберат в един куфар, раница и денк със завивки. Двете с Марта прегледахме дрехите си и опаковахме по три комплекта за всяка от нас. Един чифт панталони, рокля и две поли и блузи. Чорапи. Обувки. Бельо. Татко каза, че с Марта можем да вземем и по една книга, но аз предпочетох два скицника с кутия въглени и малка кутийка с маслени пастели.

Когато научихме, че ще бъдем изпратени в Терезин, майка ми прие новината толкова тихо, така скрито в душата си, че беше невъзможно да преценя чувствата й. Работеше като машина, експедитивно и без емоция, четеше указанията и извършваше необходимата подготовка. За три седмици успя да задели две наденици. После, когато времето за заминаване наближи, тя вари дълго време мляко и захар, докато сместа стана кафява, а след това я опакова в хартиени кутии. Запържи също масло и брашно и уви сместа във восъчна хартия. Изпече малки бисквитки и един кейк, както и няколко хляба. Разпредели по-голямата част от това между нейната раница и тази на баща ми, опакова за тях само по два комплекта дрехи и бельо. Без допълнителни обувки. Без нито една книга.

Взе чаршафите и калъфките за възглавниците ни и ги свари в кафе, да се боядисат, така че да не изглеждат мръсни, когато рано или късно се захабят. Сестра ми й даде калъфката за възглавница, избродирана от Луцие преди много години, и я помоли да оцвети и нея.

— Искам да си я взема с мен — каза тя.

Майка взе калъфката, вече изтъняла от ползване в леглото на Марта, и я свари.

След като двете бяхме приготвили куфарите си, мама провери какво сме опаковали и сгъна отново дрехите, сякаш имаше нужда от ритуала да подготви нещата за пътуването на всяко от децата си. Не бяхме малки, Марта бе вече на шестнадесет, но в нейните очи все още се нуждаехме от грижите й.

Баща ми използва дебела черна химикалка, за да надпише куфарите ни и раницата с транспортните ни номера. Аз бях 4704Ez, Марта — 4703Ez, майка ми — 4702Ez, и баща ми — 4701Ez. Бяха ни дадени също така идентификационни етикети със същите цифри, които бяхме задължени да носим на шията си.

Вечерта, преди да заминем Луцие дойде в апартамента ни. Беше сериозна. Черната й коса бе прибрана с фиби зад ушите, а лицето й — напрегнато. Красивата й бяла кожа, която само преди няколко години изглеждаше като порцелан, сега показваше първите признаци на възрастта. Страхът по лицето й беше толкова видим, че почувствах тръпки по гърба си. Не можех да я погледна право в очите.

Затова се фокусирах върху майка ми. Гледах как пое пелеринката на Луцие и се усмихна, поглеждайки финия морскосин габардин, който изглеждаше така добре, както в деня, когато й я подари. Пресегна се да погали рамото й, а тя отговори, като разтвори ръце и обви майка ми в такава здрава прегръдка, че видях как платът на майчината рокля се смачка между пръстите на Луцие.

Като гледах как майка ми се навежда и я прегръща, опряла брадичка на рамото й, мислех за историята на тези две жени. Как всяка от тях ме бе обичала през детството ми и се беше грижила за мен по свой начин. А сега беше ясно, че отношенията им са по-скоро като връзката между Марта и мен. Не казаха нито дума, но всяко движение, всеки жест изглеждаха като пантомима на тревога и успокоение, на страх и на предлагано от другата утешение. Всичко, изразено без произнасянето на нито един звук.

 

 

Луцие седеше до майка ми на масата в трапезарията и я гледаше как отваря три кадифени кутийки. Съгласно изискванията на германците родителите ми бяха предали другите си ценности още преди седмици. Рафтовете в мазето на Испанската синагога, определена от германските власти като център за събиране, бяха изпълнени със сребърни свещници, седефени грамофони, сребърни комплекти, както и картини и бижута. Всички тези неща, считани вече за екстравагантен лукс, щяха да бъдат изпратени в чужбина за висшите функционери на Райха. Чакахме с часове на опашка, за да предадем часовниците си, копчетата за ръкавели на баща ми, наниза перли на майка ми, обеците с фасетирани камъни на Марта и любимия ми пръстен с гранат. Но майка ми беше скрила годежния си пръстен, златната огърлица с дребни перли, дадена й от баба в навечерието на сватбата й, и малкия пръстен, подарен й от баща ми, когато съм се родила.

Все още ясно виждам как тя ги побутва към Луцие, която мълчаливо ги увива в стари шалове и ги поставя в кошницата си.

— Ще ги пазя на сигурно място — просто казва Луцие, свеждайки очи. Тя разбира колко много означава за майка ми да й повери тези неща. Тяхната значимост не е в паричната стойност на камъните или теглото на златото, а в символиката им.

Майка се изправя и Луцие я прегръща за последен път, като се повдига на пръсти, за да я достигне. Една сълза се търкулва по бузата на мама. Обичната ми Луцие целува мократа, а не сухата буза, а майка кима и се отдръпва, посочвайки двете си деца, които вече не са деца, а две млади жени.

Всяка от нас става и я прегръща за довиждане. Тя притиска кошницата плътно към себе си и ние го приемаме като знак, че бижутата ще бъдат на сигурно място. Че тя никога няма да ги продаде. Очите й са ожесточени и дръзки, с изражение, което никога по-рано не съм виждала.

— Ще се видим, момичета, когато това свърши — казва тя, опитвайки се с всички сили да се усмихне. — А майка ви ще реши кое от тях ще можете да носите.

Гледам я и знам, че очите ми са уплашени. Сълзите, вълнението от сбогуването с нея, всичко е прекалено трудно да се понесе.

— Луцие — казвам аз, — вземи също и това. — Разкопчавам брошката камея, която Йозеф ми даде онзи последен ден на гарата. Смъквам от пръста си също и златната халка, за която си бях обещала, че докато съм жива, никога няма да сваля. — Пази и тези.

Луцие се пресяга да ме прегърне и ми казва, че ще направи каквото искам, да не се притеснявам. Опитвам се да й благодаря, но сълзите ми потичат и тя ме утешава, както някога, когато бях малко момиче.

Притиска ме силно до гърдите си, целува ме, а след това и Марта, преди да стане и тихо да излезе през вратата.

На следващата сутрин напуснахме нашия апартамент с куфарите и раниците си. Бяхме спали малко и продумвахме само по някоя дума, защото бяхме неспокойни и нямахме представа какво ни очаква. Картите ни за депортиране ни уведомяваха, че трябва да се явим в местното училище, където ще останем в продължение на три дни до транспортирането ни в Терезин. Когато пристигнахме, училището вече гъмжеше от стотици хора. Марта веднага намери един от бившите си съученици, но аз не разпознах никого. Спяхме на пода с нашите чаршафи и одеяла. Въздухът беше застоял, с миризма на колбаси и топло мляко. Беше ужасен, гранясал мирис, от който ми се гадеше… Помня, че посягах за калъфката на възглавницата си, за да вдишам аромата на кафето, в което мама ги беше варила. Стомахът ме болеше, но все още не от глад, а от чувство на страх. Над всички нас тегнеше атмосфера на нервност и тревога. Всеки чифт очи изглеждаха уплашени. Дори малките дечица, които се мотаеха наоколо по чорапки, изглеждаха напрегнати. Гледах ги със съчувствие. Моето собствено детство беше толкова безгрижно. Дълги разходки с Луцие и Марта, рисуване на акварели по Вълтава и парчета хубава шоколадова торта. Все още не си позволявах да се чувствам благодарна, че бях изгубила бебето си, това щеше да дойде много по-късно, но се измъчвах, като виждах дете, което гледа с копнеж към храната на други хора, което вече се нуждае от баня или чиито родители не са имали място в куфара си поне за една играчка.

Първата нощ в училището се сприятелих с едно малко момченце. Името му беше Ханс и преди месец беше навършил три годинки. Оставих родителите си и Марта при импровизираните ни легла и се разхождах по периферията на залата. По навик взех въглен и скицника от раницата си и се надявах да намеря нещо интересно за рисуване. Открих един тих ъгъл и се настаних удобно, доколкото беше възможно.

Но преди да успея да се настаня, Ханс ме намери. Беше облечен с бяла ризка, вече изцапана с нещо, което приличаше на конфитюр, и с кафяви панталони. Тъмната му коса бе гъста и къдрава, очите му — тъмнозелени.

Не разбрах защо седна до мен. Нямах бисквитка, която да му предложа, или дори пръчка, с която да играе, но той се настани в краката ми и се усмихна. Показах му скицника и го попитах дали ще има нещо против да го нарисувам. Той кимна и отново се усмихна. Усетих силна болка в сърцето си, като гледах къдриците и цвета на очите му.

Чудех се дали бебето ми щеше да изглежда като него на три годинки.

— Ханс — прошепнах аз, — погледни сенките върху стъклото. — Високо горе прозорците на салона бяха изпълнени с отраженията на дърветата отвън. Те се люлееха напред-назад почти като големи кукли. Един клон приличаше на врата на жираф; китката от листа на върха бе като клатещата се глава на животното. Друго дърво имаше дълги увиснали клони, които наподобяваха медузи. Ханс се изкиска и аз започнах да рисувам профила му.

В следващите два дни ние бързо се сприятелихме. Запознах се с неговите родители, Илона и Бенямин, приблизително на същата възраст като Йозеф и мен. Скицирах ги, хванати за ръце; Илона гледаше покрай лицето на съпруга си, покрай сина си, който барабанеше по пода. Тя вече се опитваше да си представи накъде пътуваме, притеснението на майката в очакване на неизвестното бе изписано на лицето й.

Преди Терезин съм написала в долния край на листа. Човек можеше да познае всяка майка в залата, изражението им беше едно и също. Къде ни изпращаха?

По онова време името Терезин не означаваше нищо за мен. Не знаех за лагерите за унищожение, за трудовите лагери, дори нямах идея за гето. Никога не бях чувала за концентрационен лагер.

Бяхме разбрали, че ще бъдем само евреи, което бе облекчение за нас. Че ще обитаваме място, където всички сме еднакви и не трябва да живеем в непосредствена близост до други, които имат свободите си, докато нас ни обременяваха непрекъснато с ограничения. Знаехме, че ще има СС и че ще трябва да работим. Но знаехме ли какво всъщност ни очаква? Не. Не знаехме. Категорично не.

Натовариха ни във влака — над сто души, натъпкани като стадо в пространство, което би било тясно и за по-малко от половината от нас. Стоях до Марта и майка. Докато ни вкарваха насила все по-навътре във вагона, татко бе избутан далеч от нас. След затварянето на вратите аз го потърсих с очи. В помещението влизаше само бледа ивица слънчева светлина от тесен прозорец високо горе, но успях да мярна профила му в задната част на вагона. Всеки път, когато поглеждах в неговата посока, той се взираше право напред.

Влакът пълзеше по релсите. Бебета плачеха и хората се опитваха да не се оплакват, но ни беше ужасно неудобно и нямаше къде да се седне. Беше задушно и миришеше на провизиите на всички. Потърсих Ханс само за да мога да го вдигна за миг и да помириша немитата му коса.

В късния следобед влакът спря и най-накрая отвориха вратата на вагона. Бяхме пристигнали на малката гара Бохушовице, намираща се на около три километра от Терезин. Чешката полиция ни нареди сами да носим куфарите и раниците си през останалата част от пътуването.

Вече имаше доста сняг. Високи бели преспи бяха натрупани по пътя, започна да пада и лека мъгла, когато нашият транспорт тръгна в посока към Терезин. Спомням си, че гледах снежинките по косите на майка и на Марта. Двете вече изглеждаха много уморени, а черните им палта бяха изгубили елегантния си вид след дългото пътуване. Но в гаснещата слънчева светлина те приличаха на феи с червените си коси, сега окичени със сняг. Малки кристални мъниста, които проблясваха за секунда, преди да изчезнат.

Най-после видяхме бастионите на Терезин на хоризонта. Забелязах, че пред мен майка ми ровичка в джоба си, след което наклони глава и забави за миг ход. По-късно, когато стояхме да ни преброят, долових нещо различно във вида й — почти бе възвърнала цвета на лицето си. Огледах я по-отблизо и разбрах какво е предизвикало промяната. Тя тайно си беше сложила червило.

Повечето от нас не знаехме нищо за град Терезин. Нямахме и повод да научим, като се има предвид предишният ни комфортен живот в Прага. Аз в крайна сметка разбрах, че по заповед на император Йозеф II Терезин е бил изграден като барокова крепост в края на осемнадесети век. В началото той служел като политически затвор за Хабсбургите, с изграждането на малък град в допълнение, за да подслони гарнизоните и войниците. Така че не си представяйте Аушвиц или Треблинка, когато разказвам това, което следва в моята история. Нямаше пушещи комини или гореща пепел, които да ни посрещнат при пристигането ни. Нямаше кафяви, изградени от дъски бараки. Приличаше на малък град с мръсни и прашни сгради. Фасадите, някога боядисани в жълт цвят а ла Мария Терезия, сега бяха избледнели и олющени, църквата беше закована с дъски. Но това беше идеално място, за да се предотврати бягство: градът бе обграден с ров, периметърът му бе ограден с укрепления, а всички изходи и входове имаха железни порти.

При пристигането ни бяхме отведени до Schleusse^[1] — залата за пристигащи — където ни регистрираха, претърсиха телата ни, а багажът ни експертно бе проверен от специален отряд германски жени. В продължение на няколко дни след обработката ни държаха в Schleusse, докато от Raumwirtschaft — специален отдел на еврейското самоуправление — определиха жилищата ни. Мъжете и жените в този отдел са били уведомени и вече били подготвили леглата за новопристигналите. За наш късмет, ние с майка и Марта бяхме изпратени в барака Дрезден, а баща ми бе определен да живее в барака Судети. Повечето от бараките, както скоро открих, бяха с имена на немски градове.

Когато се готвехме да тръгнем към нашите бараки, видях Илона да стои в един ъгъл, здраво прегърнала Ханс. Краката му бяха увити около кръста й, а главата му — сгушена на рамото й. Опитах се да погледна в неговата посока и да го накарам да се усмихне, но той беше апатичен от пътуването и от липсата на храна. Направих марионетка със сянката на ръката си и видях лека усмивка на устните му. Илона ми каза, че двамата с Бенямин все още не са получили направление за бараките, а аз изразих надежда, че ще бъдем заедно. Така всички можехме да се грижим един за друг и да гледаме Ханс, който бе все още твърде малък, за да й го вземат и да го изпратят в бараките за децата.

Тя кимна, но вече изглеждаше като движеща се насън. Очите й бяха мътни, косата й не бе прибрана назад. Колко бързо се беше променил външният ни вид без лукса на чисти дрехи, баня и огледало…

Ние със семейството ми си взехме довиждане с хората, с които се бяхме сприятелили през изтеклите няколко дни, прекарани в Schleusse, и продължихме по-навътре в гетото.

Докато вървяхме към бараките, търсех погледа на някой, срещнат по пътя, който някак си да ме успокои, че Терезин нямаше да бъде ужасно място за живеене по време на войната. Като толкова много други евреи, и аз тогава не можех да си представя, че има генерален план да ни унищожат, не само да ни изолират. Но когато вървях из Терезин през оня първи следобед, ми беше ясно, че това е място на много лишения. Пътищата бяха пълни с изгладнели затворници с хлътнали страни и износени дрехи. Мъже, слаби като скелети, дърпаха стари погребални каруци, натоварени с куфари или доставки. Не се виждаше цвят или жизненост. Дори паркът в центъра беше затворен с ограда.

Нов транспорт вече пристигаше от Бохушовице и никога няма да забравя гледката на идващите хора. Мъжете бяха с дълги бели бради, някои носеха шапки и плитки. Жените — с дълги рокли, с кожени палта, някои от тях дори с чадъри, огънали се под снега. По-късно щяхме да научим, че това бяха немски евреи — изтъкнати ветерани от войната, интелектуалци и културни мъже, платили хиляди за мними договори, които лъжливо им обещавали привилегировано преселване по време на войната.

Бях протегнала врат, за да ги разгледам, докато се отправяха по пътя към Schleusse, когато Марта ме потупа по рамото.

— Дали пък не сме се облекли недостатъчно официално?

Разсмях се за първи път от няколко дни и ми се прииска да се протегна и да я прегърна. Цял живот бях по-голямата сестра, която се опитва да бъде силна и да накара Марта да се усмихва, така че ми бе странно да я гледам как прави опити да изглежда смела, когато знаех, че се страхува също толкова, колкото и аз.

— Ако е така, ще ни е за първи път — отговорих.

Родителите ни не ни чуха. Те вървяха пред нас, сериозни като хора, които вече са се примирили да изпълняват заповеди. Забавяха темпото, когато другите пред тях се забавяха. Не говореха помежду си. Не се споглеждаха, а гледаха само напред.

Вече ни бяха казали, че мъжете ще живеят отделно, така че трите с Марта и с майка ми правехме всичко възможно да се сбогуваме с баща ми смело, когато групата спре пред определените за нас бараки.

Татко целуна всяка от нас по челото. Той носеше раницата на майка ми и аз видях изписана на лицето вътрешната му борба, когато й я подаде. Болеше го, че вече няма да може да й помага.

— Всичко е наред — чух шепота на майка. Тя протегна ръка да вземе чантата от него. — Не е тежка — каза тя.

Ръката на баща ми трепереше. Силна ръка, трепереща във вълнения ръкав на палтото.

— Ще гледам за моите момичета на вечерната проверка — докосна той китката на мама.

Тя кимна.

— Да, татко — казахме ние двете, посягайки да й помогнем с чантата. Видяхме как мама погледна още един път баща ни, лицето й се напрягаше да остане спокойно.

 

 

Изкачихме се по стълбите и сърцата ни се свиха, тъй като веднага ни посрещна смрад, от която ни се обърнаха червата. Миризма на мръсни тоалетни и неизмити тела изпълваше въздуха. Марта вървеше най-отпред. Тя се обърна към нас със страх в очите.

— Ленка — прошепна тя. — Къде са ни довели?

Тихо помръднах устни:

— Всичко ще е наред… просто не спирай… продължавай да вървиш.

Най-накрая стигнахме до нашето помещение. Представете си стотици хора, натъпкани в пространство с размерите на класна стая. С триетажни легла, групирани в блокове. Толкова тесни и малки по размери, че човек не би могъл да се обърне нощем, без да докосне този в съседното легло. Хората от най-долните и средните легла не можеха да седнат на сламените им дюшеци, без да ударят главите си. Въпреки че беше средата на следобеда, стаята бе потънала в зловещ здрач. Малка лампа с една-единствена електрическа крушка на изкривената жица висеше от тавана.

Куфарите бяха подредени или в някой свободен ъгъл, или на рафта над леглото. Навсякъде висяха дрехи, а лошата миризма, която ни посрещна в началото, стана още по-силна. Беше ужасно студено, тъй като единствен източник на топлина бе малка печка с кофа въглища. Имаше една мивка и един нужник на всеки сто души.

Изправена насред това, което вече щеше да бъде нашата стая, майка ни се обърна към нас с Марта, а сълзите се стичаха по бузите й. Двете със сестра ми стояхме безмълвни. Винаги гордата ни майка, онемяла за секунда от шока, докосна ръката ми и я чух да шепне:

— Деца, толкова съжалявам.

Мисълта, че тя бе почувствала необходимост да ни се извини, все още ме кара да заплача. Както и образът на сестра ми, която през онази нощ се опитва да заспи, простирайки избродираната от Луцие преди толкова години калъфка над „възглавница“ от сено.

 

 

— Образование? — пита ме той.

Застанала пред бюрото в офиса на Съвета на старейшините, смутено уведомих мъжа с щръкнала сива коса, че съм била студентка в Художествената академия в Прага.

Съветът на старейшините беше група от избрани еврейски представители, които работеха в бараки Магдебург и ръководеха всички видове дейности в гетото. По-късно всички щяхме да разберем, че Терезин е бил един експеримент в рамките на Райха. Модел на гето, създаден, за да покаже на света, че евреите не са били унищожавани, а управлявани предимно от евреи. В Терезин имаше чешка жандармерия и офицери от СС, но Съветът на старейшините ръководеше логистиката на ежедневния живот.

Като малко правителство, той организираше жилищните въпроси и задачите за работа, снабдяването с вода и ток на гетото, социалните програми за деца, функционирането на лазарета и дори отговаряше за запазване бройката на хората, определени за следващия транспорт „на изток“.

Стоях пред хората, отговорни за решаването на бъдещата ми работа. Двама плешиви мъже, които едва ме погледнаха, преди единият от тях да ме попита за възрастта, образованието, както и наличието на някакви особени таланти.

— Аз съм Ленка Майцел Кон — казах силно, като че ли вече беше необходимо да си напомням коя съм. Зад себе си чувах как една майка се опитваше да успокои мрънкащото си бебе. — Две и половина години в Пражката художествена академия — допълних. — Учила съм живопис и рисуване от натура.

По-възрастният от двамата мъже вдигна глава и ме изгледа, присвил очи. Нещо от моите думи бе предизвикало интереса му.

— Художничка ли сте?

— Да — отговорих аз.

— Имате ли добра, сигурна ръка?

— Да, така мисля.

Мъжът прошепна нещо на колегата си, който кимна.

След това той се пресегна за малко листче хартия от бюрото си, на което написа думите Lautscher Werkstätte — работилницата Лаучер.

Номерът на стаята бе отбелязан най-долу. Той не си направи труда да вдигне поглед от бюрото, просто ми каза веднага да се явя там.

Отидох с документите си в работилницата Лаучер — малка стая в барака Магдебург. Когато пристигнах, вратата беше отворена и вече имаше десет художници, работещи на голяма маса.

За мое облекчение, бях посрещната от утешителния аромат и цветове от дните ми в Пражката академия: острия мирис на терпентин, мазния аромат на лененото масло и богатата тлъста миризма на смесвани пигменти. Големи платна на картини от старите майстори, създадени или като фалшификати, или като декоративни копия, бяха наредени по стените на помещението. На работния плот видях малки акварели с размер на пощенски картички с весели пасторални сцени и няколко с малки деца.

Към мен се приближи една жена, която изглеждаше приблизително на моята възраст. Тя беше дребничка, с къса руса коса. Въпреки че носеше еврейска звезда на престилката си, имаше славянско лице. Широки скули, малък плосък нос и големи зелени очи. Беше изключително слаба.

— Аз съм Ленка — представих се и показах бележката си за работа. — Казаха ми да дойда да работя тук.

Тя се усмихна.

— В такъв случай предполагам, че имаш някакъв опит като художник?

— Да, малко повече от две години в Академията в Прага.

— Добре — каза тя и отново се усмихна. — Можеш да ме наричаш Рита. Мисля, че ще бъдеш щастлива, че си тук. Ние сме група художници предимно без надзор, освен от време на време по някой германски войник, който идва в края на седмицата, за да ни даде задачите и да изпрати произведенията, които сме завършили.

Огледах стаята с широко отворени очи. Бях смутена от това, което видях. Всяка повърхност бе заета от съхнещи картини. Някои от тях бяха пейзажи, но други — копия на известни картини.

— Кой поръчва всичко това? — попитах недоверчиво.

— Всички са по заявки от Райха. Някои от картичките се продават в Германия. Емайлираните и декоративните образци най-вероятно ще бъдат раздадени като подаръци в СС, а старите майстори ще се продадат за много пари, защото са безупречни копия… Тереза — ей там — е гений.

Тя посочи слабичко момиче на не повече от осемнадесет, което стоеше пред статив. То рисуваше без престилка; палитрата беше просто едно старо парче отрязан шперплат с напластена по ръба боя.

— Никой не може да направи Рембранд така перфектно като Тереза. Може би дори и самият Рембранд.

Погледнах към копието на Мъжът със златния шлем, което момичето рисуваше, и не можех да повярвам на очите си. Картината беше точно копие на оригинала. Стиснатата, сериозна уста, сведените очи. Дори бронята на фигурата беше възпроизведена идеално — голямата тежест, падаща върху раменете.

Релефният спираловиден орнамент на месинговата каска беше нарисуван с такава точност, сякаш излиза от платното. Но отблясъкът върху метала направо ми взе дъха.

— Нима ви дават да работите със златни листове? — попитах аз. Знаех колко ценно и скъпо беше златото дори преди войната и не можех да повярвам, че творците, работещи в работилницата Лаучер, имат достъп до него.

— Не, не ни дават — отговори Рита. — Нямаме никаква представа как го прави тя.

Приближих се до Тереза и разгледах картината. Чудех се как успява да създаде отблясъците по шлема без позлата. Момичето сигурно беше напластило петнайсет пигмента, за да постигне такъв ефект. Използваше инструмент, с който изстъргваше малко от боята, като променяше повърхността и изменяше играта на светлината върху нея. Имаше четири други „Рембранд“-а, които съхнеха вляво от нея, всеки — точно копие на предходния. Всеки шлем, всеки кичур пера, всяка бръчка по замисленото лице бяха направени със същата фабрична точност.

— Освен ако нямаш забележителния талант на Тереза, може би отначало трябва да започнеш с пощенските картички. — Рита посочи централната маса. — Те се правят лесно и бързо. Германците идват да ги вземат в петък и трябва да се опиташ да изработиш сто дотогава.

Повдигнах вежди. Сто картички за една седмица ми изглеждаше невъзможна норма.

— Ленка, вземи това… — Тя ми подаде книга с пейзажи. — Много от момичетата обичат да работят по това. Гледай цветовете да са светли и весели. И се постарай да не правиш грешки. Колкото по-малко хартия губим заради грешки, толкова повече имаме, за да я използваме за нещо друго. — Замълча за миг и ме погледна, присвила очи. — Имаш ли дете тук с теб?

— Не — замълчах за миг. — Нямам деца.

Тя поклати глава.

— Може би е за добро, мъка ми е да ги гледам натъпкани в тези мръсни бараки… би ли могла някога да си го представиш? — Тя цъкна с език с отвращение. — Предполагам, че всички правим каквото е възможно при тези условия. Много от момичетата тук спестяват остатъците. Някоя друга лента от хартия, малко бои или каквото и да е друго даваме в детските бараки, за да ги използват там… това ги прави толкова щастливи. Имат прекрасна учителка, която е благодарна за всичко, което успеем да измъкнем и да им дадем.

Припомних си чудото, когато майка ми подари първия комплект бои и скицник. Не можех да не се усмихна, че дори и тук все още има хора, които поемат риска тази магия да продължи.

И така, аз започнах да рисувам в Терезин. Всяка сутрин се събуждах с другите жени в бараката ни, изпивах жалкото кафе, което всъщност изобщо не беше кафе, а хладка вода с плаващи отгоре люспи ерзац, изяждах коричка плесенясал или стар хляб. Но имах по-голям късмет от тях. Не изразходвах много енергия, докато рисувах в малкото студио, в сравнение с другите, които работеха на полето или се грижеха за болните.

Въпреки че трите с Марта и с майка бяхме здрави, дървениците и бълхите бяха проблем, който изискваше постоянна бдителност. Всяка вечер оглеждахме телата си за всяка малка черна точка и я отстранявахме с нокти.

Бараките бяха пренаселено място, гъмжащо от неспокойни, гладни жени, чиито страдания и тревоги, изглежда, нарастваха с всеки изминал ден. Имаше твърде малко пространство за всички и хората все повече се дразнеха дори за най-малкото нещо. Една жена започваше да крещи на друга, ако тя бавеше опашката за тоалетната. Друга можеше да обвини някого в кражба, за която много по-вероятно бе виновник да е някоя от чешките жени стражари, нахвърлящи се върху малкото вещи, които все още имахме.

Една вечер момиче на име Ханка преряза китките си с парче счупено стъкло. Беше го направила, без да издаде и най-слаб звук, срязвайки вените си в стаята, изпълнена с петдесет други жени, току-що завърнали се от работа. Фани я откри първа.

— Тя кърви до смърт! — извика Фани.

Всички се втурнахме да видим Ханка — малкото й бледо тяло бе свито на ръба на долното легло. Едната й ръка висеше надолу. Под нея имаше локва кръв, която се разпростираше бързо по мръсния дървен под.

Някаква жена разкъса калъфката на възглавницата си и върза турникет около китката на Ханка, а Фани и аз я вдигнахме на ръце. След това се втурнахме към лазарета възможно най-бързо, а лекото й като перце тяло подскачаше в ръцете ни. Два дни по-късно, оцеляла като по чудо, Ханка се върна в нашата барака. Но когато се върна от лазарета, вещите, които беше донесла от дома си, бяха откраднати. Всичко, от четката й за зъби до вълненото й палто, беше изчезнало. Всеки в бараката твърдеше, че няма представа къде са отишли нещата й.