Алисън Ричман
Изгубената съпруга (42)

Ленка

Тереза хуква за Оскар. Двамата с него носим Рита в лазарета. Там сред болни и окаяни, два месеца преждевременно се ражда бебето. Изваждат от Рита момченцето й, телцето му е не по-голямо от това на новородено кученце.

То едва диша. После тя го вдига до гърдата си, но в нея няма мляко.

Никога няма да забравя как звучи плачът му. Хленчене, но толкова тихо, че е почти недоловимо. Но в неговата слабост, в отчаяния стремеж на детето да живее, този звук е оглушителен.

Оскар е до леглото на Рита. Кожата му е пепелява и ми напомня цвета на чайка. Кафявите му очи са мокри от сълзи.

Викат един от равините, който предлага да нарекат бебето Ади, което на иврит означава „мой свидетел“. Рита го държи на гърдите си, убедена, че от сукането му може да й дойде млякото.

Тръгвам си, за да могат да останат насаме. Но преди да е минал и час, виждам приятел на Оскар.

— Искат да нарисуваш портрет на бебето — казва той. Задъхал се е, защото е тичал да ме намери. — Спешно е — казва той. — Няма много време.

Отивам в бараката си и намирам парче хартия. Най-голямото, което имам, но все пак — не по-голямо от чиния за хранене. Ръбовете му са назъбени, но е чисто и без никакви обозначения. Пъхам в джоба си две парченца въглен. Нямам нищо друго, тъй като съм дала всичко на майка ми и Фридл за децата.

Когато пристигам в лазарета, бебето е на празната й гърда.

— Нямам мляко — казва тя, плачейки.

Оставям скицника и отивам да я прегърна. Целувам горната част на челото й, а след това и Ади. Сядам и ги гледам двамата. Моята красива Рита, с руса коса, мокра от пот, със зачервени бузи, със замъглени от сълзи очи. Чертите на детето, без бебешка пухкавост, са ясно изразени — като тези на Рита. Високо полегато чело, заострен вирнат нос и сърповидно оформени скули. Рита е склонила лице над Ади, очите й са вперени в него, треперещите й ръце прегръщат малкото му телце.

Личицето на детето е изящно и деликатно, кожата му все още е розова от храненето, което Рита е могла да му осигури в утробата си. Но с всяка изминала минута цветът на малко му телце започва да избледнява. Първо посиняват върховете на пръстите му, после синьото се разпространява към крайниците му, а след това към главичката му. Мога да видя как лицето на Рита се изкривява от болка, докато се опитва да го притисне по-близо до себе си, за да го стопли.

— Той посинява! — Тя плаче. — Оскар, той е толкова студен! Нямаме ли нещо да го стоплим? — плаче тя като изплашено животно.

Оскар съблича мръсната си риза и се опитва да покрие с нея бебето. Виждам как Рита потръпва. Мръсотията по ризата е очевидна, а вероятно и миризмата. Няма бродирани одеялца, в каквито си спомням, че бе увита Марта. Това ужасно парче плат ще бъде първото и може би последното нещо, което ще докосне кожата на детето.

Рита вече е извън себе си от скръб, докато дишането на бебето става все по-затруднено, а цветът му вече не е син, а бял като порцелан.

Започвам да ги скицирам. Първите линии създават образа на майка и дете, лицата им се появяват върху парче скъпоценна открадната хартия. Скицирам лицето на Рита, сгушено до това на детето й, бузката му срещу гърдата й, еднаквите им черти. Искам да уловя живота, като добавя дори съвсем малко цвят в картината, но нямам нито едно парченце пастел или тубичка боя. Парчето въглен вече е станало на прах в ръката ми. И след това в почти първичен акт на отчаяние ми хрумва нещо. Поглеждам загрубелите си ръце с оръфани кожички и почвам да ги дърпам. Разкъсвам кожата, докато в ъглите потича кръв. Изстисквам червени капчици кръв върху различни части от рисунката: бузите на Рита, устата и гърдите, крайниците на детето. Моята рисунка, първоначално замислена да покаже любовта между майка и дете, сега се превръща в ярко предизвикателство, нахвърлено в черно и червено.