Алисън Ричман
Изгубената съпруга (30)

Ленка

Няколко месеца след идването ни в Терезин топъл бриз най-после стопи купчините сняг. Марта ни каза, че видяла цветя в полето край овощната градина, където работеше. Това повдигна малко духа й, въпреки че ние не можехме да видим нищо зад стените на гетото. Имаше няколко птички, но изобщо не виждахме някоя подскачаща катеричка или крила на пеперуда. Разбира се, имаше насекоми — комари, бълхи и въшки. По-разумните създания разбираха достатъчно, за да стоят настрана, докато тези, които пируваха в мръсотия и мизерия, с радост се присъединяваха към нас.

Продължавах да рисувам картички. Тереза все още създаваше своите завидни копия на картини на старите майстори, а милата ми Рита не преставаше да ме разсмива с гримасите, които правеше, докато произвеждаше механично един след друг безобидните си пейзажи.

— Жалко, че не можем да изпращаме тайни послания чрез работите си — прошепна ми тя един ден. Гледах я как потопи четката си в буркан с водниста синя боя и след това нарисува малка звезда на Давид в центъра на листа, където скоро щеше да има езерце. — Представи си как Да Винчи е рисувал нещо, а след това го покривал със съвсем различна картина. Един образ, погребан под слой боя само за удоволствие на художника, а друг — създаден за публиката му.

Въздъхнах. Пощенската картичка, която рисувах, беше воденица на фона на планински пейзаж. Със сигурност никакви тайни съобщения не бяха закодирани в нея.

Рита се приближи до мен, в очите й проблясваше някаква идея.

— Ами ако ти кажа, че съм чула слухове, че няколко художници се опитват да документират какво в действителност става тук. Някои мъже в съседното студио рисуват свои картини… част от тях са укрити в гетото. Казаха ми даже, че имат контакти със симпатизанти навън, които искат да ги публикуват в чужбина.

Погледнах я с недоверие.

— Не ти вярвам. Това е самоубийство.

Само преди три седмици цяла барака беше обискирана заради писмо, което съдържало едно забранено изречение: Умирам от глад.

— Представи си какво биха направили, ако намерят рисунки на — да речем — дървените легла с подобните на скелети мъже и жени или купищата трупове, които виждаме всеки ден — казах скептично.

Дори тази сутрин трябваше да заобиколя една мъртва жена пред вратата на бараката ни. Когато някой умираше вечер, биваше изнасян пред вратата, за да го приберат.

— Ти не би ли поела такъв риск, Ленка? — Рита повдигна едната си вежда, като ме погледна. — Знам, че аз бих го направила. Без никакво колебание.

Огледах студиото. Тереза беше заета с работа по поредното копие на Мъжът със златния шлем. Пред мен имаше повече от двадесет пощенски картички, на които бях нарисувала баварската вятърна мелница. А отвън дочувах звука от копитата на коня, теглещ погребалната каруца, натоварена с мъртвите.

Взирах се в приятелката ми.

Никога в живота си не бях поемала рискове. Спомних си как съученичката ми Дина се бе изложила на опасност само за да може да гледа филма Снежанка, докато аз се разтрепервах при мисълта да наруша някоя разпоредба. Но сега чувствах, че вече няма какво повече да ми вземат. Дори не бях сигурна дали ще живея още една година при нарастващия глад и болести, заливащи гетото. Наистина, какво имах да губя в този момент? А нима не исках да оставя следа през времето, което ми оставаше?

И така открих, че й кимам.

— Да, Рита — казах по-ентусиазирано, отколкото се усещах. — Бих поела риска.

През нощта тази мисъл ме обзе изцяло. Не можех да мисля за нищо друго, освен за тайното съпротивително движение в Терезин. Представях си, че получавам задача да увековеча условията. Мръсотията. Мизерията. Унищожените тела. Хлътналите очи.

Доверих на Рита, че не мога да изгоня тази мисъл от главата си.

— Това съпротивително движение ще придаде смисъл на живота ми тук… — обяснявах й аз. — Нямам съпруг или дете, за които да се тревожа. Знам само, че ако ми се даде шанс, бих помогнала.

— Няма нужда да ми го казваш — отвърна Рита. — Аз също мисля за това всеки ден.

Тя въздъхна дълбоко, а аз я гледах как потапя четката в буркан с вода и разбърква, за да я изплакне.

— Не можах да получа информация, колкото и да се опитвах. Има един художник, който работи в техническия отдел, казва се Петър Киен. Приятелката ми Лия каза, че го видяла да рисува един от старците, скрити горе в таванските стаи. — Рита обърна глава настрани от мен, спирайки погледа си на един от прозорците на студиото, закован с дъски.

— Знаеш ли, че държат старците в тези тавански стаи без въздух, без прозорци. Има твърде много хора, а твърде малко пространство, така че Съветът на старейшините изпраща в тези помещения хората, за които се знае, че няма да оцелеят дълго.

Всъщност бях съвсем наясно с това. На тавана на нашата барака имаше една стая, в която бяха настанили шест жени, приличащи на бабички. Не само че нямаха прозорци или светлина, а им отпускаха половината от хранителните дажби, които даваха на по-младите, способни да работят. Майка ми понякога се качваше там да им даде някой плод, донесен тайно от Марта от овощната градина.

— Това момче, Петър, със сигурност е част от съпротивата… Лия се опитала да получи повече информация от него, но той веднага млъкнал. Казал й, че рисува за себе си, за да се упражнява. — Рита поклати глава. — Но дори и тя не го вярва.

Близо месец по-късно един мъж от Еврейския организационен комитет дойде и попита дали има доброволец за работа в техническия отдел, което нас с Рита много ни развълнува.

— Нуждаят се от някой, който има добра ръка за чертане — каза мъжът.

Двете с Рита вдигнахме ръка. Бяхме като ученички, отчаяно желаещи да бъдем избрани. И двете си представяхме, че само да влезем през вратата в чертожния отдел, и ще станем част от нелегалното движение, което размахва четки вместо мечове.

— Моля, вземете и двете ни — прошепнах тихо. Не исках да загубя приятелството си с Рита заради това, независимо от силното ми желание.

— Ти, със светлите очи — каза мъжът, сочейки към мен. — Как ти е името?

— Ленка Кон.

— Върви да се представиш там. Кажи им, че аз те изпращам.

Хвърлих бърз поглед към Рита, надявайки се да ми даде знак, че не ми се сърди. Бях решила, че ако изглежда разстроена, ще се откажа от новото си назначение. Но Рита не беше злобен човек. Тя веднага ми се усмихна и изрече беззвучно: „Късмет!“, когато станах да последвам мъжа, излизащ през вратата.

Този следобед се запознах с Бедржих Фрита. Влязох в студиото, което се намираше също в бараката Магдебург, и веднага бях поздравена от висок, слаб мъж в средата на тридесетте си години.

— Ти ли си новобранецът? — попита той. В гласа му се усещаше известна топлина, но най-вече любопитство.

— Да, господине. Казаха ми да дойда незабавно тук.

— Каква подготовка имаш?

— Две и половина години в Пражката академия.

— Точно като нашия младеж там, Петър Киен… — Той се усмихна. Вдигна ръка и посочи един мъж на около двайсет години, с гъста черна къдрава коса. Познах името, което бе споменала Рита. Осъзнах също, че вече съм го виждала да се разхожда из лагера преди вечерния час. Всички го бяхме виждали. Беше единственият, който рискуваше да се движи наоколо със скицник в едната ръка и шише с мастило в другата. Майка ми поклащаше глава, мислейки, че той ще свърши в затвора на малката крепост заради наглото незачитане на правилата, но аз му завиждах за смелостта.

— Ще трябва да видя как рисуваш — каза Фрита, като плъзна към мен лист хартия и ми подаде писалка с туш. — Ето, седни. Искам да видя линията на ръката ти… Важно е, за да знам къде да те сложа.

Огледах стаята, за да реша какво да нарисувам, и избрах да направя набързо профила на Петър. Нещо у него предизвикваше реакция у мен. Дали не беше гъстата, буйна коса? Плътната уста с пълни като на жена устни, която ми напомни за Йозеф? Или бе нещо друго? Очите ми пробягаха по контура на лицето му. Забелязах тънката синя вена, пулсираща на слепоочието му. Свитият юмрук, на който бе опрял бузата си. Пръстите на другата му ръка здраво държаха писалката. Беше толкова погълнат от работата си, че нито бе чул Фрита да споменава името му, нито бе разбрал, че бях взела хартията и писалката и го рисувах.

И аз бях същата, когато работех — съсредоточена във върха на перото. Нишка, свързваща очите, ума и ръката ми. Светата Троица на художника.

Седнах пред чертожната дъска и в рамките на няколко секунди скицирах завидно подобие на Петър. Нарисувах острото му, ъгловато лице, дългите му пръсти, притискащи хартията, извивката на гърба му, наведен над работата си. Това бе един вид бързо рисуване, което знаех, че Фрита, като виден сатирик, известен в Прага с политическите си карикатури, би харесал, защото самият той често използваше този метод.

— Отлично — каза той, разглеждайки работата ми. — Ще ни бъдеш доста полезна тук.

Спомням си, че не гледах Фрита, когато каза това, а Петър. Той все още бе напълно съсредоточен върху рисунката си и не бе вдигнал поглед и за секунда.