Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lost Wife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
Интернет
Корекция и форматиране
NMereva (2020)

Издание:

Автор: Алисън Ричман

Заглавие: Изгубената съпруга

Преводач: Дафина Янкова Китанова

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Атанаска Парпулева

ISBN: 954-26-1237-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6308

История

  1. — Добавяне

LVII.

Ленка

Родих само едно дете. Дъщеря. Двамата с Карл години наред правихме опити за още едно бебе, но имах чувството, че тялото ми не можеше да създаде повече от един потомък. Всеки участък от вените ми, всяка частица от костите ми са били изтеглени от мен, за да бъде създадена перфектната ми дъщеря.

Илайза израсна силна и висока. Имаше крайниците на американския си баща. Тичаше бързо като жребче, кехлибарените й крака се разтягаха в големи крачки. Когато я видях на детската площадка като малко момиче, състезаващо се с момчетата, помня, че едва си поех дъх. Кое беше това дете, което можеше да скача по-далече от газела, което развързваше стегнатите си плитки, защото обичаше да усеща вятъра в косата си? Беше моя, но беше толкова дива и свободна.

Обичах това у дъщеря си. Много харесвах, че е безстрашна, че в сърцето й има страст, че изпитва трепет от слънцето по лицето си и се втурва към брега просто за да усети плискането на водата по пръстите на краката си.

Аз бях тази, която тайно се притеснявах. Никога не съм й казала как всяка вечер трябваше да се боря с безпокойството, минаващо през главата ми, с тревогата, че нещо ужасно може да сполети детето ми.

Борех се с мислите в главата си, сякаш бяха лъвове вътре в мен. Борех се да не позволя на тъмнината от миналото ми да проникне в някоя част от живота на Илайза. Заклех се, че тя ще има чист, златен живот, без сенки. Кълнях се. Кълнях се най-тържествено.

Дъщеря ми беше на пет години, когато за първи път попита за моята татуировка. Никога няма да забравя почти неусетното докосване на пръста й, проследяващ номерата на ръката ми.

— За какво са тези цифри? — попита тя, почти хипнотизирана.

Страхувах се от този ден още от раждането й. Какво щях да й кажа? Как бих могла да й спестя подробностите от миналото ми? Нямаше начин да позволя една-едничка картина от моя кошмар да се промъкне в красивата й ангелска главичка.

И така, онзи следобед, докато Илайза седеше в скута ми с пръстче върху кожата ми, опряла глава на гърдите ми, аз излъгах дъщеря си за първи път.

— Когато бях малка, винаги се губех — казах аз. — Това беше моят идентификационен номер, за да знае полицията къде да ме върне.

Тя, изглежда, прие това за известно време. Когато стана тийнейджър, научи за Холокоста и разбра какво означаваха тези номера наистина.

— Мамо, ти била ли си в Аушвиц? — Помня, че ме попита през лятото, когато стана на тринайсет.

— Да — отговорих аз, гласът ми пресекваше. Моля те. Моля те, молех се аз, сърцето ми се блъскаше в гърдите. Моля те, не ме питай повече. Не искам да ти кажа. Остави тази част от мен на мира.

Видях как повдига вежди, когато моето собствено тяло се вдърви, и разбрах, че тя е разпознала страха, преминал по лицето ми.

Погледна ме с тези свои леденосини очи. Моите очи. И в тях видях не само тъга, но и състрадание.

— Толкова съжалявам, мамо — каза тя, приближи се и обви дългите си ръце около мен, след това залюля главата ми срещу слабите си гърди.

И тя разбра достатъчно, за да не ме пита нищо повече.

Въпреки че никога повече не изрекох и дума за Аушвиц, аз все още го сънувах. Ако сте преживели такъв ад, той никога не ви напуска. Както миризмата на крематориума винаги е някъде дълбоко в носа ми, сънищата за Аушвиц винаги са в съзнанието ми, въпреки всички усилия, които съм правила, за да ги отблъсна.

Колко пъти съм сънувала последния път, когато видях майка си, баща си, сестра си? Лицето на всеки един от тях се появява пред мен като видение през годините. Но сънят, в който аз съм в Аушвиц с дъщеря ми Илайза, винаги е бил най-лошият. Когато го сънувах, той ме измъчваше в продължение на дни.

Сънищата се промениха с промяната на Илайза. В тийнейджърска възраст дъщеря ми стана мързелива като американските си приятели. Колко пъти съм я молила да почисти стаята си, да събере дрехите си или да ми помогне да обеля купа зеленчуци, преди баща й да се прибере от работа? Но Илайза изобщо не понасяше такава скука. Интересуваше се само от срещите с приятелите си или момчета.

И през тези години сънищата ми винаги започваха с процеса на подбор в Терезин. Тя стои до мен, моята прекрасна дъщеря. И в съня си аз моля офицера от СС да я изпрати вдясно заедно с мен. Казвам му:

— Моля! Тя е добър работник! — Моля се да я изпрати в редицата, в която съм и аз. Но в съня той винаги разделя ръцете ни. Изпраща дъщеря ми наляво. И аз се събуждам, нощницата ми е мокра от пот и Карл ме успокоява, шепнейки, че това е само ужасен сън.

В тези моменти, когато съпругът ми ме прегръщаше, винаги разбирах, че съм имала късмет да го срещна. Тези ръце на раменете ми никога не загубиха топлината си през всичките години на брака ни. Те винаги бяха ръцете на младия войник, който ме намери в лагера за бежанци. Който ми донесе одеяло и топла храна. Който ми каза на развален немски, че и той е евреин.

Всяка вечер, когато си лягах, аз поглеждах черно-бялата му снимка в армейска униформа. Гъстата му коса, тъмнокафявите му очи, пълни със състрадание. Така аз запълвах платното на брака ни. Изпълвах го с благодарност. Защото без значение какво друго се е случило, аз винаги ще мисля за Карл като за човека, който ме спаси.

Той американизира името ми на Лейни и ми подари хубав живот и здрава дъщеря. Тя изучи високоценения занаят на реставратор и самата стана майка на моята красива Елинор. Елинор, която наследи лебедовата грациозност на майка ми, качество, предизвикващо възхищението на хората. Тя се отдаде на езиците. При дипломирането си от Амхърст Елинор получи почти всички награди.

 

 

Когато Карл се разболя, аз станах опекунът в нашия брак. Държах главата му, когато повръщаше, приготвях му само мека храна, защото стомахът му не можеше да смила нищо друго. Когато гъстата му бяла коса окапа от химиотерапията, аз му казвах, че все още е моят красив войник. Вдигах обсипаната му с кафяви петна ръка към устните си и я целувах всяка сутрин и всяка вечер. Понякога дори я поставях в средата на разкопчаната си наполовина нощница, за да почувства биенето на сърцето ми. Виждах края на картината на брака ми и бързах да я запълня само с още няколко щрихи.

Въпреки че съм много сдържан човек, ще ви кажа, че последният ни миг заедно беше може би най-красив. Онази последна нощ, след като го завих в леглото. Бях му дала обезболяващо лекарство и се готвех да се изкъпя.

— Ела тук — успя да прошепне той. — Ела до мен, преди лекарството да замъгли ума ми.

Вярвам, че тези, които умират в собственото си легло, често могат да усетят, когато краят наближава. Такъв беше случаят с Карл. Дишането му изведнъж стана затруднено, кожата му се покри с мъртвешка бледност. Но в очите му имаше яростна решимост да използва всяка частица от силите си, за да ме види ясно за последен път.

Взех ръката му в моята.

— Пусни музика, Лейни — прошепна той.

Изправих се, отидох до стария грамофон и пуснах любимата му плоча на Глен Милър. След това се върнах да седна до него, пъхайки старата си, набръчкана ръка в неговата.

С усилие Карл леко вдигна ръка, като че ли да ме поведе в танц. Той залюля лакътя си и ръката ми го последва. Той се усмихна през мъглата на медикамента.

— Лейни — каза той, — знаеш ли, аз винаги съм те обичал.

— Знам — казах аз и стиснах ръката му толкова силно, че се уплаших да не съм го наранила.

— Петдесет и две години… — Гласът му вече беше само шепот, но той ми се усмихваше с тези тъмнокафяви очи.

И тогава като че ли старото ми сърце най-накрая се разкъса. Почувствах, че черупката, която така внимателно поддържах в продължение на всичките тези години, се разпука. И думите, чувствата отвътре потекоха като сок от старо, забравено дърво.

Именно там, в нашата спалня със старите избелели завеси и мебелите, купени преди толкова много години, аз също му казах колко много го обичам. Казах му, че съм била благословена да прекарам петдесет и две години от живота си с човек, който ме поддържаше, закриляше и ми беше дал дъщеря — силна и мъдра. Казах му как неговата любов бе превърнала след войната една жена, която искаше само да умре, в жена, която е имала пълен и красив живот.

— Кажи ми го отново, Лейни — прошепна той. — Кажи ми го отново.

И така аз му го повторих отново.

И отново.

Моите думи като молитва за мъжа, който не беше първата ми любов. Но все едно, любов. Казвах му го, докато най-накрая той си отиде.

Мила Елинор,

Трудно ми е да повярвам, че утре се омъжваш. Имам чувството, че съм живяла няколко живота през моите осемдесет и една години. Но съм сигурна в едно — че дните, в които се родихте ти и майка ти, са двата най-щастливи дни в живота ми. В деня, когато те видях за първи път, когато видях червената ти коса, бялата ти кожа, аз онемях — не можех да не помисля за майка си, твоята прабаба, и за любимата ми сестра. Колко прекрасно беше, че този цвят на косата се появи отново в семейството след всичките тези години. Ти ми напомняш толкова много на майка ми. Имаш нейната гъвкава фигура и дълга шия, която се обръща като слънчоглед към светлината. Нямаш представа как се чувствам, когато я виждам в теб, в кръвта във вените ти, в бездънното зелено на очите ти.

Моля се да разберете сватбения подарък, който ви давам на теб и Джейсън. Нося го с мен в продължение на петдесет и пет години. Направих го за една скъпа приятелка, която вече я няма. Направих го в чест на детето й, което можа да държи в ръцете си само няколко кратки часа. Тази картина е рисувана с моето сърце, с моята кръв, с всяка част от мен, искаща да направи нещо, за да запази жив този момент за моята приятелка.

През войната рисунката бе погребана под пръстения под, скрита там от човек, който рискува живота си, за да скрие стотици картини, нарисувани от мъже и жени като мен, изпитвали необходимостта да опишат своите преживявания в Терезин.

След края на войната аз се върнах в Терезин и я изрових лично. Ръцете ми работеха бързо, копаех с лопатата земята, за да намеря тенекиения контейнер, в който беше навита на руло. В крайна сметка я намерих и заплаках от радост, че все още бе там. Моята приятелка вече беше с детето си и съпруга си на небето, където и да е то. Но рисунката остава като свидетелство за техния живот, прекъснат рано, но изпълнен с любов.

Чаках досега, за да го споделя. Не исках да обременявам живота на майка ти или твоя с разкази за това, което съм преживяла през войната. Но тази картина вече не трябва да стои скрита в килера ми.

Тя е прекарала живота си в тъмнина. Заслужава да бъде видяна и от други очи, освен моите.

Елинор, аз ти я давам не като знак на ужаса, а защото искам да й бъдеш пазител. Искам да знаете нейната история, за да я видите като символ не само на неподчинението, но и на вечната любов.

Поставих бележката върху платното и навих картината на руло.