Алисън Ричман
Изгубената съпруга (45)

Ленка

Дадох на Рита рисунката на нея и бебето й веднага след като я завърших. Поставих я до малкото й болнично легло и прегърнах Оскар, който вече трепереше по парцаливата си долна риза, ребрата му се повдигаха под протрития плат.

— Благодаря ти, Ленка — каза той, опитвайки се да си възвърне самообладанието. — Ще я пазим до последния си дъх.

Кимнах, неспособна да проговоря. Погледнах приятелката си, която все още стискаше вече безжизненото си бебе.

Отидох да докосна крака на Рита през одеялото. Все още помня усещането от допира до нея. Чувството, че по тялото й няма плът, само кости.

Единственото, което можех да направя, бе да я прегърна колкото е възможно по-внимателно.

Тя не вдигна поглед към мен. Дори не ме чу. Когато си тръгнах, тя пееше на идиш песента „Eline Kinderen“ на ухото на мъртвото си дете.

 

 

Иска ми се да можех да кажа, че Рита успя да се върне към живота след смъртта на бебето си. Но това ще бъде лъжа. Кой може някога да се възстанови от такава загуба? Гледах как приятелката ми отслабваше. Тя не беше в състояние да рисува. Ръцете й трепереха твърде много и не можеше да се концентрира. Сякаш желанието й да живее бе умряло с Ади.

Терезин изобщо не толерираше подобна безполезност. Позволяваше да живеете — и може би дори да творите — зад неговите стени, докато вашата работа бе полезна за Райха. Разбира се, беше възможно да умрете в лазарета от тиф или на койката си от глад, но на смъртта ви би се гледало само като на неудобство. А когато вече не сте необходими или когато бараките са пренаселени и е нужно ново пространство за следващия пристигащ транспорт, просто ви изпращаха на изток.

Няколко седмици след смъртта на Ади Рита получи известие за транспортиране. Оскар не беше получил такова съобщение, но той доброволно поиска да замине, не желаейки да остане в Терезин без нея.

Не ни се разрешаваше да отидем да ги изпратим, така че трябваше да се сбогувам предната вечер.

Оскар бе довел Рита да се видим пред моята барака точно преди вечерния час. Той я подкрепяше с ръка. Тя изглеждаше като Ади, когато го видях за пръв път. Беше почти прозрачна, с изключение на сините вени на шията й, изпъкващи под кожата.

Приличаше на призрак. Нейните бледозелени очи бяха с млечен цвят на ябълков нефрит, русата й коса — с цвят на пепел. Тя беше само един уморен, празен саван, покриващ кости, тънки като на врабче, и вселена от мъка. Прегърнах моята приятелка. Прошепнах името й и казах, че ще се видим отново след войната.

Съпругът й ми кимна и стисна ръката ми. Той бръкна под ризата си, където беше напъхал в колана си навитата на руло рисунка на Ади и Рита.

— Ето — каза той. — Страхуваме се да я вземем там, където отиваме. — Думите го задавяха. — При теб ще бъде на по-сигурно, няма да се загуби.

Взех рисунката и му обещах, че ще я запазя:

— Ще ви намеря след края на войната и ще ви я върна. Обещавам.

Оскар постави пръст на устните си, давайки ми знак, че не е необходимо да казвам и дума повече. Той знаеше — точно както аз знаех за Луцие, когато й дадох най-ценните си вещи преди транспортирането ни — че ще направя всичко, за да я запазя.

Скрих рисунката между две парчета картон под матрака си. Но започнах да се безпокоя, че тежестта на три жени може да я повреди по някакъв начин. После я сложих в куфара си, но скоро започнах да се измъчвам от страх, че някой може да го открадне.

Но кой би откраднал една проста рисунка на майка и дете, мислех си аз. Тя не може да се използва за бартер. Нямаше никаква стойност, освен за мен, Рита и Оскар.

Така че картината остана в куфара ми за известно време и се опитвах да не мисля за нея твърде често. Считах себе си само за временен пазач, чиято задача бе да я съхрани, докато законните й собственици можеха да си я получат обратно. Но от време на време се качвах по стълбата в бараката ни, за да се уверя, че остава скрита и в безопасност.

 

 

Терезин беше станал още по-пренаселен. По-късно от книгите щях да науча точния брой на населението. До 1943 година над петдесет и осем хиляди мъже, жени и деца са живели зад стените на град, построен за седем хиляди.

И с всеки новопристигнал транспорт стотици, а понякога и хиляди наведнъж бяха изпращани надалеч. Момичета с чужди за мен имена, като Луиза, Аника и Катя, започнаха да запълват леглата в бараката ни, които преди бяха заети от девойки с чешки имена, като Ханка, Ева, Фласка и Анна.

Кавгите в бараката се увеличиха. Момичетата бяха раздразнителни от безсъние, глад, от тежката работа, от която кожата на елегантните им някога пръсти се бе изтъркала до кървави дрипи.

Едно момиче краде от собствената си майка. По-малката й сестра я обвинява. Кавгата им започва с обидни думи, после ескалира. Скоро се бият като животни, скубят си косите, дори едната ухапва другата по ръката. Старшата на помещението се опитва да ги разтърве. Гледам безмълвна. Често разделях малкото хляб, който имах, с майка си или с Марта, но не можех да не се питам след колко време щях да стана като тях.

Кражбите в бараките бяха излезли извън контрол. Вещи, които някога смятах за боклук — счупен гребен, една връзка за обувка, дървена лъжица — вече бяха стоки, които можеха да бъдат използвани за размяна за нещо по-ценно: една цигара, парченце маргарин, парче шоколад. Спим с дрехите си. Някои от нас дори и с обувките си, изплашени, че ако ги оставят под леглото, някой ще ги открадне.

Всичко е изложено на риска да бъде отмъкнато от чифт гладни ръце. А всичко, което не е от полза, хората, без да мислят, хвърлят в мангала като гориво. Мисля за рисунката си в куфара и знам, че когато дойде зимата, някой ще я намери и ще я използва за подпалка, още нещо бракувано, което може да се хвърли в празната печка за допълнителна секунда топлина.

 

 

През ноември 1943 година от Берлин нареждат преброяване на населението. Една сутрин в 7 часа събират цялото гето на голям плац до външния периметър на крепостните стени. Принудени сме да стоим без палта, някои от нас без обувки, докато преброяват всяка глава. Стоим там сутринта, следобеда, а после и вечерта. Не ни се дава храна, нито вода, не ни се разрешава да отидем до тоалетната. След като свършват пресмятанията си, достигайки над четиридесет хиляди, ни отвеждат в мрака обратно в бараките ни. Вървим покрай телата на стотици хора, които са били твърде слаби, за да издържат седемнадесетчасовото изпитание, а труповете им остават на мястото, където са паднали.

 

 

В техническия отдел продължавах да работя по зададения ми проект. Завърших четиринадесет рисунки, илюстриращи процеса на строителството на жп линията в гетото, и започнах други, които показваха добавянето на нови бараки. Фрита ми каза, че е доволен от работата ми, но Лео Хаас рядко поглеждаше към мен. Понякога чувах двамата да спорят за нещо в ъгъла. Хаас вдигаше ръцете си и лицето му почервеняваше от чувство на безсилие.

— Тези са отлични — каза Фрита един следобед, като вдигна листовете ми към светлината. — Жалко, че трябва да губиш енергията си за тази глупост. — Той поклати глава. — В друго време талантът ти щеше да бъде използван за нещо по-добро.

Докато казва това, аз искам да го прекъсна и да викна: Да! Нека да използваме тази моя ръка за по-добра цел! Допуснете ме до това, което работите двамата с Хаас. Нека да нарисувам картини на транспортите или дима от новия крематориум…

Но гласът ми спира в гърлото. Поглеждам нагоре към него, надявайки се той да разбере, че желая да работя за каквато и да е форма на нелегално движение, което се заражда в концентрационния лагер.

Струва ми се, че той усеща това, което мисля. Поставя голямата си ръка на рамото ми.

— Ленка — прошепва той, — когато това свърши, винаги ще имаш четка и хартия, за да опишеш всичко. Дотогава не прави нищо, което би могло да застраши твоята безопасност и тази на семейството ти.

Кимвам и отнасям рисунките си обратно на чертожната маса. Облягам се на лакти и отпускам глава в ръцете си за няколко минути, за да се успокоя. Когато се изправям, Ото гледа към мен и аз успявам да се усмихна.

 

 

Един ден, докато чакам на опашка, за да получа обедната си дажба, откривам, че Петър Киен е застанал зад мен.

— Какво ще бъде днес, Ленка? Водниста супа с парче картоф или водниста супа с една черна ряпа?

Изненадана съм, че той знае името ми.

— Мисля, че мирише на гнило зеле.

Той се смее.

— Тя винаги мирише на гнило, Ленка. Трябва да си го разбрала досега. Къде е Ото? — пита той.

Поглеждам го. Красивото лице, кичурите гъста черна коса ми напомнят за Йозеф. Изведнъж се изчервявам. Може би защото той ме гледа?

— Съпругата на Ото има възможност да обядва с него днес — отговарям аз. Бях толкова щастлива, когато видях необичайния израз на удоволствие по лицето на Ото, когато той тръгна да я види.

Петър не говори за съпругата си, но знам, че е женен. Сядаме на една пейка пред бараката Магдебург, отпивайки от супата, без да усещаме вкуса й.

Един-единствен лист зеле плува отгоре.

Петър беше чиста, ярка светлина. Ото — меланхолична ивица сянка. Много харесвах и двамата. Да бъда приятелка с мъже с толкова противоположни индивидуалности, ми помагаше да издържа. Петър доброволно предложи да илюстрира всяка оперна програма, всеки плакат, информиращ за пиеса или концерт. Той не можеше да спре да рисува дори на обяд, дори когато привършвахме работата си в техническия отдел, дори когато оставаха само няколко часа преди вечерния час.

Въпреки рисковете, които поемаше да рисува на открито, изборът на това, което пресъздаваше, бе безспорен. Рисуваше предимно портрети.

Гледах го една вечер, докато правеше етюд на една жена на име Илзе Вебер, ръката й докосваше бузата, очите й бяха тъмни и интелигентни, устните — леко повдигнати нагоре. Друг път нарисува Зузка Левитова с черно мастило — големите й жабешки очи, изобразени като карикатура, огромната й гръд, изпъкнала под карирана рокля, предадена с бързи щрихи.

— Иска ми се да можех да работя бързо като теб — казвам му една вечер. Само да го гледам, ми носи толкова много радост. Той рисува акварел на Адолф Аусенберг в палитра от розово и синьо, стройната фигура гледа надолу, ръцете са опрени върху коленете му. Но най-очарователна е рисунката на Хана Щайндлерова.

— Една жена в четирите фази от живота — обяснява ми той. Първо рисува Хана като младо момиче, чертите й в мек фокус, моливът му размазва леки сенки по лицето й. След това — бърза скица на Хана като съблазнителка, с ръце зад главата, с разрошена коса, с разкопчана блуза, загатваща очертанията на гърдите й, пъпа, нежната извивка на бедрата. Най-голямо е изображението й като съпруга и майка, лицето й вече е по-сериозно, младежкото изражение е заменено от майчинска мекота, замислена за нещо далечно. Последното изображение, в отдалечения долен ъгъл, е бърз етюд на момиче с късо подстригана коса, сведен надолу поглед, почти дяволита усмивка.

— Много ми харесва това — казвам му аз. — Това е и образът на дъщерята на Хана, и на самата Хана като младо момиче.

— Точно така — казва той и виждам в очите му щастие, че е бил разбран.

Всеки ден го виждам в двора да рисува нов портрет. Портрет на Франтишка Еделщейнова. Портрет на Ева Виндерова — с гъсти вежди и изпълнен с надежда поглед. Поразителното пресъздаване на Вили ван Аделсберг, младия холандец, с дългата му коса и сочна уста, така съблазнително нарисуван, че изглежда красив като момиче. Аз постоянно изпитвам благоговение пред Петър.

Тук е и Ото. Моят мил, емоционален Ото. Той работи в цвят. Акварел. Гваш. Рисува образите, които го преследват. Крематориумите, склада за ковчези пред моргата, дългите опашки за храна, старците, които се молят над мъртвите.

Виждам го как плъзва незабелязано рисунките си между страниците на служебната си работа. Никога не ги споделя с мен, но и не ги крие от погледа ми. Когато си тръгва в края на деня, той ги напъхва в пояса си. Винаги се моля да не го спрат по пътя към бараката му. Не мога да си представя, че би издържал каквото и да е физическо наказание, а при мисълта да го транспортират на изток ме побиват тръпки.

 

 

След като в продължение на месеци наблюдавам как Петър прави портрети, най-накрая той ме пита дали може да нарисува и мен.

Седим на същата пейка, на която сядаме винаги, но въздухът вече е натежал от есента. Мога да доловя захлаждането на вятъра и да помириша аромата на съхнещи листа. Червената, суха земя е като прашен воал по обувките ми.

Той ме моли да остана по-късно една вечер в техническия отдел. В това има риск. Очевидният риск някой германски войник да открие, че сме нарушили правилата. Освен това нарушавам обещанието си пред Фрита да не идвам в офиса извън работното време.

— Но Фрита ще ни накара да си тръгнем с всички останали — казвам му аз. Не искам да изглеждам страхлива, споменавайки риска да бъдем открити от някой германец. — Той не обича хората да са сами тук. Веднъж направих грешката да дойда по-рано… Обещах, че повече няма да се повтори.

— Не се притеснявай. Ще говоря с него. Имаме договорка.

Повдигам вежда. Но той е уклончив, не дава друго обяснение.

Същата вечер, когато другите привършват работа и се отправят към вратата, двамата с Петър оставаме пред бюрата си.

Ото се задържа малко по-дълго, погледът му се мести от мен към Петър.

— Наред ли е всичко, Ленка? — пита той. Отново ми напомня на баща ми. Милата му загриженост и деликатността в гласа му, когато задава въпроси, винаги внимателен да не изглежда прекалено нахален или прям.

Чудя се дали Ото мисли, че двамата с Петър имаме връзка. Въпреки че Петър е женен, тук любовните връзки не са изключени. Когато всеки е убеден, че скоро ще умре, едно топло тяло, едно туптящо сърце може да накара човек да направи неща, за които преди никога не би помислил.

Ото ни поглежда, след това се отправя към вратата.

— Ще се видим с вас двамата утре — казва той. Гласът му е тъжен.

— Да, Ото — опитвам се да звуча бодро. — До утре.

Той ми махва бавно с ръка и бащински ме поглежда предупредително. Усмихвам се и поклащам глава.

Петър не си прави труда да каже довиждане. Той вади пет туби с боя от чекмеджетата. Ръцете му са силни и уверени, той знае каква палитра иска да използва още преди да нанесе първата мазка с четката.

Кадмиево синьо. Титаниево бяло. Печена умбра.

— Седни — казва той.

Подчинявам се, без да се замисля. Замаяна съм само при мисълта, че очите му са вперени в мен и че ме счита достойна да ме нарисува.

Той изстисква пигмента внимателно, почтително. Малки мазни кръгчета върху малка тенекиена табла. Развива парче платно, скрито под купчина рисунки върху бюрото му. То е с оръфани краища, формата му не е точно правоъгълна, нито квадратна.

Няма рамка, на която да го опъне, затова гледам как Петър го заглажда с ръка и забучва две карфици в горните ъгли, за да го закрепи върху бюрото си.

— Не ме гледай, Ленка. Погледни към вратата.

Това и правя. Фокусирам се върху прага. Дървената рамка. Представям си колегите, които влизат и излизат, сенките на онези, които са дошли в Терезин преди мен и са си отишли, преди да науча имената им.

Минутите минават. Може би вече един час. Скоро времето ще ни притисне, защото ще започне вечерният час. Сърцето ми се блъска в гърдите. Тялото ми се вцепенява от страх, че някой германски войник може да дойде да провери стаята, а също и от адреналина от вълнението да гледам как Петър работи. Той рисува толкова бързо. Китката му се движи над платното със скоростта на кънкьор върху лед.

Завладяна съм от мислите си. Част от мен иска да скочи от мястото си и да вземе собствено платно, собствена палитра бои. Представям си нас двамата с Петър като огледални образи, как всеки скицира отражението на другия.

— Стой мирно, Ленка — казва той. — Моля те.

Минутите вече изглеждат като часове.

Чувствам се толкова жадна. Представям си как боята се разтича по сухо, изгоряло платно.

Вратът започва да ме боли и мисълта, която се боря да потисна, изплува на повърхността като рана.

Завладява ме чувство на самота. Не съм била докосвана по начина, за който копнея да бъда докосната в този момент, когато очите на Петър ме пронизват, ръцете му работят сръчно под звука на мократа боя, размазваща се по платното.

— Ленка — казва той. — Не затваряй очите си.

Аз се изчервявам.

— Да… Извинявай. Съжалявам. — Почти се срамувам от тези мисли.

Гледам черната му коса, ъгловатото му лице, белите му пръсти, които държат четката. Чувствам вълнение и желание да го целуна. Копнея да съм близо до някого. Почти съм забравила какво е да бъда прегръщана.

Опитвам се да извикам мисълта за съпругата на Петър, Илзе. Представям си ги легнали един до друг, прибързаната страст на любенето им, не като пир на сетивата, а като бързо утоляване на глада.

— Ленка, стой мирно. Почти сме готови. Да… ето, почти свършихме.

Гледам към платното. Аз съм с кремавобяла кожа, тъмна коса, падаща зад острия ръб на раменете. Синьо-бели очи. Погледът ми е остър, пронизващ и решителен. Лицето ми е по-красиво, отколкото мисля, че е всъщност.