Алисън Ричман
Изгубената съпруга (48)

Йозеф

В годините след смъртта на Амалия често се събуждам посред нощ с разтуптяно сърце и с ум, размътен от сънища, които не мога да разбера. Въобразявам си, че чувам звука на пейджъра си или глас от телефонния ми секретар, който ми казва, че закъснявам за раждане. Чувам как дъщеря ми вика, както често правеше като малка, искайки чаша вода или плюшеното си мече, или просто за успокоение, че жена ми и аз сме вкъщи. Освен това имам и пристъпи на паника, които започват късно през нощта, когато къщата е тиха, когато Джейкъб е заспал под звука от телевизора, а аз лежа буден и мисля: Как успях да остарея толкова много? Да бъда толкова самотен?

Изритвам завивките със сбръчканите си крака. Подгъвът на пижамата ми е протрит и тя е овехтяла, но аз все още не съм я сменил. Тя ми е подарък от Ребека за Деня на бащата преди години. Все още си спомням кутията от Лорд и Тейлър — с розата с дълга дръжка, с надписа в черно и плътната бяла панделка.

— Синя, за да ти отива на очите — каза тя.

И докато мачках облаците бяла хартия и слагах пижамата обратно в кутията, исках да целуна малкото ми момиченце по челото, въпреки че тогава тя беше почти на четиридесет години.

Често се чудя дали проклятието на старостта не е да се чувстваш млад в сърцето си, докато тялото ти те предава. Усещам отпуснатата си мъжественост, свита в боксерките ми, но все още мога да затворя очи и да си спомня онези няколко дни с Ленка, преди да замина със семейството си за Англия. Виждам я легнала в леглото ми, тялото ми, издигащо се над нея, очите й — изгарящи моите.

Мога да видя ръцете й, протягащи се към мен, плъзгащи се около раменете ми, пръстите й, сключващи се на тила ми. Виждам бледата й шия, когато тя отмята назад главата си, потока тъмна коса, падаща на възглавницата. Тънката й талия, обхваната от двете ми ръце.

Понякога се измъчвам, като извиквам във въображението си тежестта на Ленка в ръцете ми. Опитвам се да си спомня смеха й, когато закачливо я полагам на леглото. Бездънното чувство, когато влизам в нея, пътувам през нея. Когато я любех, когато бях в нея, сякаш никога нямаше край.

В мечтите си вдигам нагоре косата й. Целувам шията, клепачите й. Целувам рамото й, съвършените й устни.

Намирам гръбнака й с пръст и проследявам всеки прешлен, докато самата тя се притиска към мен. Краката й ме обвиват, като че ли се изкачва по дърво, сграбчвайки здраво гърба ми, и аз се притискам толкова силно към нея, че чувствам костите ми да се отпечатват върху плътта й.

И в тези мисли аз все още съм млад мъж, жизнен и силен. Главата ми е покрита с черна коса, гърдите ми не са хлътнали, а здрави, и сърцето ми не се нуждае от лекарства. Аз съм любимият на Ленка и тя е моя, и в тези сънища няма заплаха от война, няма отчаяна нужда от паспорти и изходни визи, от кораби, които ще бъдат торпилирани, и писма, които ще останат без отговор. Това са сънища.

Глупави. Стари. Мои.

И те никога не ми дават покой. Може би и в смъртта.

Главата ми е изпълнена със сънища. Сърцето ми е изпълнено с призраци.

Сядам и напъхвам крака в чехлите си. Настройвам радиото и заспивам под звуците на Дюк Елингтън.

И отново сънувам. Тогава се събуждам, избърсвам лигата от устните си и плъзвам ръка надолу по панталона на пижамата си, за да видя дали все още съм там.

И ужасното е, че все още съм.