Алисън Ричман
Изгубената съпруга (50)

Йозеф

Няколко месеца преди сватбата на внука ми реших да сложа в ред нещата си. Вече съм на осемдесет и пет. Косата ми бе прошарена, кожата ми — осеяна с петна от много години излагане на слънце, а ръцете ми бяха толкова набръчкани, че не можех да ги позная. От известно време си мислех, че би било погрешно да оставя децата да намерят старите ми писма до Ленка. Това би помрачило чувствата им към мен, бях сигурен в това. Биха се усъмнили в брака ми с Амалия и биха ме презирали за любовта ми към един призрак, а не към всеотдайната им майка, която ми сервираше яденето всяка вечер в продължение на тридесет и осем години.

И така, аз извадих кутията с писмата ми до Ленка, върнати ми обратно, която съхранявах под леглото си в продължение на толкова много години.

Свалих ластика, увит около тях, и отделих трите, които тя ми бе изпратила, докато бях в Съфолк.

Белите пликове вече бяха пожълтели, но печатът, нареждащ на немски на пощенската служба Да се върне на подателя, все още бе кървавочервен.

Писмата не бяха отваряни в продължение на почти шестдесет години. Имах намерение да ги прочета едно по едно, а след това да ги изгоря.

Не сложих иглата на грамофона. Ще прочета всяко писмо в тишина, едно след друго. Това ще бъде моята молитва за Ленка, начин да извърша траурен ритуал за нея, който ми се изплъзваше през всичките тези години.

Взех първото:

Мила Ленка,

Моля се да си получила последното ми писмо, в което пиша, че бях спасен край бреговете на Ирландия. Хората в селото, където ни отведоха, бяха много мили. Когато нашият кораб пристигна, те ни посрещнаха с храна и дрехи и предложиха да ни настанят в домовете си. Чаках в продължение на три дни известие за майка ми, баща ми и Верушка, но най-лошите ми страхове се потвърдиха, когато селският свещеник ми каза, че тяхната спасителна лодка е била засмукана от витлото на „Кнуте Нелсън“ — кораба, който е трябвало да ни спаси. Не мога да ти кажа колко много плаках тези последни три дни. Те си отидоха и усещам самотата си като тъмнина, която заплашва да ме погълне изцяло. Единствената ми утеха е да знам, че ти си в безопасност. Моля се детето ни да расте и да е здраво. Затварям очи и си те представям с румени бузи, дълга черна коса, падаща по раменете, и закръглено коремче. Заспивам с този образ, единственото ми съкровище.

Сега съм в Ню Йорк. Знам, че са минали много седмици и че вероятно си изтощена от тревога. Но не пилей енергията си с такива мисли. Аз съм добре и ще действам ти и семейството ти да дойдете тук възможно най-бързо. Братовчедът на баща ми помогна да си намеря работа в едно училище и трябва да спестя пари, за да мога да докажа, че имам средства, за да ви издържам. Довери ми се. Ще работя по-усилено от всякога.

Изпращам ти моята любов и безкрайна преданост.

Винаги твой,

Й.

Включвам печката, синият пламък нараства като оранжев връх на меч. Гори.

Останалите са почти същите. Ленка, пиша аз, макар че писмата ми се връщат. Други получават писма от любимите си хора в Европа, въпреки че голяма част от написаното е зачертано от цензурата. Но моите продължават да се връщат.

Губя надежда.

Гори.

Получила ли си изобщо някое мое писмо?

Гори.

Тревожа се.

Гори.

И ето го последното писмо, което съм написал малко преди да срещна Амалия. От август 1945 година.

Скъпа Ленка,

Не съм получил вест от тебе почти шест години. Странно колко е упорит духът. Вероятно бих могъл да пиша вечно, ако знаех, че думите ми можеха да стигнат до теб по някакъв начин. Ти все още си жива в паметта ми, Ленка.

Има толкова много неща, за които съжалявам, скъпа моя. Сега ми е толкова ясно, че изобщо не трябваше да те оставям. Ти беше много смела, но аз трябваше да настоявам да тръгнеш или и аз да остана, докато всички можехме да заминем заедно. Тази грешка ме преследва всеки ден.

Всяка сутрин, когато се събудя, и всяка вечер, когато си лягам, аз се питам дали си жива и дали имаме наше дете. Моля се да е здраво и силно. Да има твоите сини очи, твоята бяла кожа и твоите устни, толкова изящни, че дори и сега, когато затворя очи, мога да си представя тяхната целувка.

Ще се радваш да узнаеш, че след две години във вечерно училище сега говоря и пиша на английски достатъчно добре, за да бъда приет в медицински факултет. Повтарям голяма част от това, което съм учил в Прага, но е благодат да се върна в университет, да се обучавам и подготвям за бъдещето, независимо какво ще е то.

Обмислям да специализирам акушерство отчасти от уважение към баща ми, но и защото мисълта, че ще посрещам живота, ми носи голяма утеха.

Скъпа, моля се, нека това писмо те намери. Губя надежда, но все пак не мога да приема, че пиша на призрак. Обичам те.

Винаги твой,

Й.

Миризма на запалена хартия. Почти изгарям върховете на пръстите си, докато краищата почерняват и се навиват. Гори.

Иска ми се това да беше последното писмо. Но знаех, че има още едно. Последното в купчината. Пликът все още е непокътнат. Няма печат Да се върне на подателя, адрес неизвестен. Няма дори залепена пощенска марка. То никога не е изпращано.

Моя възлюбена Ленка,

Нямам адрес, до който да изпратя това писмо. Но така или иначе го пиша, защото това е единственият начин, по който мога да се сбогувам. Минаха шест години, откакто за последен път получих вест от теб.

Твоите три писма, които ми изпрати в Англия, са единственото съкровище в живота ми. Всяка вечер, преди да заспя, аз ги чета и се опитвам да извикам в паметта си твоя глас.

Ти не избледняваш в сърцето ми. Но ми е по-трудно да си представя звука на тихото ти дишане до мен, интонацията на думите ти или мириса на косата ти.

Все пак паметта може да бъде милостива. Ти си завинаги красива в очите ми. Мога съвсем ясно да си спомня симетрията на лицето ти, розовите ти устни, меката, нежна извивка на брадичката.

И ако бог е милостив към мен, ти все още ще ме посещаваш нощем, когато сънувам. Почти мога да докосна кожата ти, да почувствам допира на устните ти, тежестта на тялото ти, когато се отпуска върху моето.

От Червения кръст ми казаха, че си загинала в едно място, наречено „Аушвиц“. Казаха, че сте пристигнали с майка ти, баща ти и сестра ти с един от последните транспорти от място, наречено Терезин.

Терезин и „Аушвиц“ са имена, които съм срещал във вестниците. Публикуваните картини са толкова ужасяващи, че умът ми не може да повярва, че човек може да измисли такова зло. Не мога да си представя, че ти, любима моя Ленка, си загинала в такова място. Няма да напиша на тази хартия, че ти си сред купищата мъртви, вихър от черна пепел. Ще мисля за теб само как ме чакаш. Моята съпруга. Ти, Ленка, младото момиче на гарата в Прага, с брошката от майка ми в протегнатата си ръка.

Заблуждавам себе си, знам, но това е единственото, което мога да направя, за да оцелея.

Винаги твой,

Йозеф

Бях го сложил в един плик, надписан просто Ленка Кон. Сега този плик бе отворен и писмото пърхаше в треперещите ми ръце. Над димящия пламък четях kaddish.

Yit-gadal-vʼyit-kadash shʼmay raba

Bʼalma dee-vʼra che-ru-tay

Veʼyam-lich mal-churay bʼchai-yay-chon uvʼyo-may-chon

Uv-cha-yay dʼchol beit Yisrael

Ba-agala u-vitze-man ka-riv, veʼimru

Amen. Yʼhay shʼmay raba meʼvarach

Le-alam uleh-almay alma-ya…

„Велико и благословено да е името на Бог в света, който Той е създал според Неговата воля. Нека да възцари Своето царство по време на нашия живот и по време на жизнения цикъл на Израел. Нека да кажем, Амин.

Нека бъде благословено вовеки веков великото име на Бог.“

Пускам последното писмо над горелката и мисля за Ленка. Докато пепелта от писмата се сипе, аз я виждам като булка в ръцете ми и после най-сетне я пускам да отлети в небесата като ангел. Опитвам се да не извиквам образа на децата си, тъй като те не трябва да знаят за мъката, предхождаща годините ми с тяхната майка. Тя е само мой товар, който ще отнеса със себе си в гроба. За да се превърне в пепел от един горещ пламък.