Ники Пелегрино
Някъде в Рим (9)

Танцувай с мен

Ръцете на Марио Ланца се движеха, докато говореше, подчертаваха онова, което казваше съвсем като италианец. Акцентът му може и да беше американски, но изглеждаше като един от нас. Беше избухлив, настроението му се менеше за броени минути и тогава гласът му отекваше по мраморните коридори на Вила Бадолио. Как само ми се искаше да го чуя да пее, вместо да крещи, но роялът си оставаше недокоснат и единствената музика, която слушахме, бяха оперните записи на плоча, които той пускаше почти всяка вечер.

Върна се от болницата след девет дена, блед, но видимо по-слаб. Първоначално ми се струваше необщителен, а Бети бе разтревожена. Тя много се стараеше, ставаше от леглото всяка сутрин, опитваше се да бъде тъкмо съпругата, която той искаше.

Мама ми беше показала как да гримирам и лакирам, така че веднага след като Бети похапнеше нещо за закуска, тя се настаняваше пред тоалетката и аз прилагах новопридобитите си умения върху нея. Красотата й имаше нужда от малко помощ всеки ден. Имаше изразителни черти: зъбите й бяха издадени леко напред, кестенявата й коса беше чуплива и се налагаше всеки ден да я навивам на ролки. Обикновено не казваше и дума, докато я подготвях за света и единствено кимаше, за да покаже одобрението си, след като приключех. Щом се изтръгнеше от транса, тя запълваше мълчанието с думи, доверяваше ми неща, които никой друг от цялата къща не знаеше. В тези дни й задавах въпроси и тя ми отговаряше с удоволствие.

Бети обожаваше да си припомня младостта: романсът им с Марио, първите им години заедно. Това бяха любимите й истории и аз също им се наслаждавах.

— Кога се влюби във вас синьор Ланца? — попитах веднъж, докато разресвах вълнистата коса.

— Той винаги казва, че си паднал по мен в мига, в който брат ми Бърт му показал моя снимка — каза ми тя, очарована от спомена.

— А те двамата как са се запознали? — попитах аз, нетърпелива за още.

— Бърт също е актьор — обясни Бети. — Двамата играли заедно по време на войната. Когато дойдоха в Лос Анджелис, Бърт доведе Марио на вечеря. Още помня как бях облечена онази вечер — нови червени панталони и къса блузка без рамене. Така ми се искаше да го впечатля…

Мисълта я накара да замълчи, гласът й заглъхна, затова я подканих да продължи с нов въпрос.

— Какво си помислихте, когато го видяхте за пръв път? Веднага ли го харесахте?

Бети се усмихна.

— Казах си, че е красив, разбира се. Беше толкова едър мъж, с широка усмивка и най-живите очи, които бях виждала. Когато двамата влязоха, Бърт го представи: „Семейство, това е Марио Ланца“. И цялата стая се озари.

— Бяхте ли нервна? — полюбопитствах аз, докато навивах косата й на ролки и ги защипвах с фиби. — Аз щях много да се притесня.

— Разбира се, че бях. Гърлото ми пресъхна и усетих как се изчервявам. Като пълна глупачка изломотих нещо. Марио обаче изобщо не беше срамежлив. Помня, че ме прегърна през раменете и заяви, че имал чувството, че ме познава открай време. Докато вечеряхме, не можах да откъсна очи от него. Държеше се толкова закачливо. Непрекъснато повтаряше на мама: „Госпожо, накарайте дъщеря си да престане да ме гледа“. Ами как само ме разсмиваше.

— Значи се влюбихте в него още тогава — предположих аз и си представих себе си на нейно място, убедена, че щях да бъда запленена също толкова бързо.

— Всички в стаята се влюбихме в него — призна тихо Бети. — Аз се влюбих, преди дори да го чуя как пее.

Изскубнах няколко косъмчета от веждите й и започнах да нанасям грима на лицето й. Бети имаше хубава кожа, доста бледа, но много гладка. Гордееше се с нея.

— Кога ви пя за пръв път? Как звучеше? — не спирах да питам аз.

— Първия път, когато пя, беше за брат ми Бърт, не за мен. Войната все още не беше свършила. Бърт, горкичкият, заминаваше отвъд океана. Марио организира парти за него у Ромео Кианти, прекрасна вечеря. След това ни заведе всички на опера. Беше много късно, когато се върнахме у Ромео. Опитай се да си го представиш, Серафина. Вечеряме, всички молят Марио да ни попее, но първоначално той отказва. След това обаче Ромео пуска плоча на „Vesti la Giubba“^[1] и Марио не може да се сдържи. Изправя се, запява и сърцето ми е готово да се пръсне. Много пъти са ми казвали, че гласът му е невероятен, но аз не можех да си представя колко е мощен и завладяващ. Кълна се, че чашите зазвъняха при високите тонове. Прегърнах го и от този миг насетне станах неговото момиче.

— И тогава той ви предложи, нали? — Вече гримирах очите й, внимателно слагах аркансил на миглите. Не бързах, защото стигнех ли до червилото, щях да съм почти готова и нямаше да имам извинение да чуя още.

— Да. Върнахме се у Ромео за вечеря — само двамата — беше невероятно романтично. Когато ми предложи, аз, разбира се, приех на секундата, но нямаше как да се оженим заради войната. Марио го прехвърлиха във Вашингтон и минаха месеци, преди да се видим отново.

— Сигурно ви е писал купища писма.

— А, не. Марио не умее да пише, но за сметка на това ми звънеше почти всеки ден. Когато се върна в Лос Анджелис, нямаше търпение да се оженим. Нямахме време да организираме истинска сватба, нито пък да си шия рокля. Дори не съобщихме на родителите му. Виждаш ли този пръстен? — Тя протегна ръка и показа семплата сребърна халка, която винаги носеше. — Плати шест долара и деветдесет и пет цента за нея. По онова време не можеше да си позволи повече, а после не му позволих да я смени, въпреки че той много настоява. Така че сватбата ни беше в гражданското, нямахме църковна церемония. Аз обаче имах цветя в косите, малка воалетка и букет, а Марио беше много красив. Денят беше прекрасен, изпълнен с много щастие.

Стоях, стиснала червилото в ръка.

— Какво каза семейството му, когато научи? Много ли се ядосаха?

— Марио се страхуваше, че ще се сърдят, много се притесняваше. — Бети се усмихна, докато говореше. — Първия път, когато се опита да им съобщи за нас, не можа да продума. Беше решил да им кажем заедно, но аз знаех, че така само ще влошим положението. Затова измислихме хитър план. Отидох на кино сама, за да му дам възможност да се разбере с тях. Казах му, че е достатъчно да заяви, че се е оженил за момиче, което го обича и иска и те да я обичат. Щом филмът приключи, аз звъннах по телефона и останах невероятно облекчена, когато той каза, че всичко е наред и те нямат търпение да се запознаят с мен.

— Значи са се зарадвали.

— Много. Прекрасни хора. Баща му ме прегърна, майка му ме целуна и ме нарече своя дъщеря. Сякаш цял живот съм била част от семейството им. — Очите на Бети се напълниха със сълзи и аз изтръпнах, че аркансилът ще се размаже. — По-късно същия ден всички отидохме в катедралата, за да се помолим заедно за дълъг и щастлив брак.

Как само ми се искаше да науча и останалото. Какво се беше променило, какво се беше объркало? Като я слушах, имах чувството, че началото е било истинска вълшебна приказка. Може и наистина да е било точно така. Какво обаче бе станало след това? Защо ли тя се чувстваше толкова често нещастна, след като животът й беше свързан с неговия и имаше всичко, за което една жена може да мечтае? Проследих извивката на устните й с червеното червило, и се запитах дали някога ще разбера.

Когато приключих с грима й, Бети се огледа.

— Просто не знам как съм се справяла без теб, Серафина. — Оставих косата й навита на ролки и застанахме пред гардероба, за да изберем подходящ костюм за деня.

 

 

Така опознах Марио Ланца през очите на Бети и за мен това бе истинска привилегия. За останалите той беше звезда, лице от обложките на плочите, докато за мен вече бе истински човек. Във всяка история, която Бети ми разказваше, той беше нежен и мил, грижовен, когато децата боледуваха, внимателен с животните, щедър към приятели и непознати. Той бе точно какъвто си го бях представяла, дори много повече.

Във Вила Бадолио живеех в периферията на живота им, а на моменти те дори не ме забелязваха. Аз обаче ги забелязвах и попивах всяка незначителна подробност. Слушах и наблюдавах, усещах как стаята се променя, когато той влиза, надявах се да зърна усмивката му, да чуя гласа му, разбирах защо Бети се беше влюбила в него. Може и да се застоявах по-дълго от необходимото зад вратите, преструвах се, че чистя или подреждам цветята в някоя ваза, или събирах разхвърляните от децата играчки, за да чуя разговорите, които те двамата искаха да проведат насаме. За мен това не беше нередно.

Някои от навиците им ми се струваха познати, също като моите. Очаквах, когато Марио се прибере у дома след снимки, да разхлаби вратовръзката си и да я пусне на земята, да разкопчае ризата си и да извика на Бети да му налее проклетото питие по-бързо.

Често с първата чаша вино или уиски, придружена с груби думи, отмиваше натрупалите се през деня тревоги и неприятности. Не разбирах много от онова, което казваше. Споменаваше хора, за които не бях чувала, описваше непонятни за мен ситуации. Използваше жаргон и говореше бързо. Скоро ми стана ясно, че мрази снимките на „Ариведерчи Рома“.

— Тази работа е пълен боклук — чух го да се оплаква една вечер. — Сценарият е пълна каша, а идиотите в студиото нямат понятие какво правят.

— Едва ли е чак толкова зле — измърмори Бети.

— Зле е. Декорите са недовършени, всеки ден дописват нещо, оборудването се разпада. Накъде по-зле.

— Марио, мили…

— Онова нещастно момиче Алазио едва срича на английски и става страшно. Налага се да репетираме нов диалог, преди да започнем да снимаме някоя сцена. А горещината е направо непоносима. Не издържам повече. Дадох им гласа си, а те не могат да се оправят. Нищо няма да излезе от този филм.

— Нали ми каза, че този път всичко ще бъде различно, каза, че ще се получи. — Обикновено тихият глас на Бети стана писклив. — Нали затова дойдохме тук, нали?

— Просто искам да направя свестен филм. Прекалено много ли искам?

— Защо не поговориш с Роуланд? Той знае какво прави. Нали ми каза, че е опитен режисьор?

— Роуланд се опитва да се държи, но истината е, че го е закъсал също като мен. В Холивуд не се работи така. Тук няма правила.

Чу се звънтене на чаша, някой наля още вино, след това Марио въздъхна.

— Не знам, Бети. Поне веднъж имам нужда от малко късмет. И двамата имаме нужда от късмет.

Тя изглежда омекна.

— Мили, какво ще кажеш заедно с децата да дойдем утре? — Гласът й прозвуча ведро. — Ще прекараме деня на снимачната площадка. Ще ти правя компания и ще ти помагам да си научиш репликите.

— Може.

Той не ми се стори зарадван.

— Нали от студиото няма да имат нищо против?

— Изобщо не ми пука дали имат нещо против. Без мен няма филм. Ако искам да дойдеш, значи идваш.

— Добре. — Бети ми се стори много доволна. — Така и ще направим. Ще бъде забавно…

 

 

Беше безкрайно трудно, докато ги приготвим на следващата сутрин, защото Бети накара гувернантките Лиляна и Ана-Мария да преоблекат децата два-три пъти, а Марио крещеше нетърпеливо. Аз се опитах да поуспокоя нещата: обух обувките на Деймън и ги вързах, сресах Елиза. Дори с моята помощ те бяха закъснели, когато най-сетне се качиха в автомобила.

— Серафина, най-добре да дойдеш и ти. — В гласа на Бети долових нервност, която се забелязваше всеки път, когато тя се опитваше да се справи, а не успяваше. — Идвай бързо. Деца, направете й място.

Не чаках втора покана. Сложих Деймън на коленете си и докато фолксвагенът на семейство Ланца ни откара в „Титанус Студиос“, си мислех, че горкичката Кармела беше готова почти на всичко, за да е на мое място, вместо у дома, където тръпнеше в очакване и таеше надежди. Почувствах се виновна, че не съм променила нищо за нея и се запитах дали днес няма най-сетне да имам шанс.

Не знам как точно си представях снимките на филм. Очаквах великолепие, вълнение. Оказа се, че е свързано с безкрайно чакане и седене. Намирахме се в просторно помещение с високи тавани, с кабели по пода и много ярки светлини на метални пръти, провиснали от тавана. В единия край камерите бяха насочени към малко кътче, където пресъздаваха някакво подобие на разхвърляно ателие с различни столове, стара маса и картини на триножници, пиано с партитура.

— Марио казва, че днес щели да снимат парти — обясни Бети. — Когато видим момчето с дървената филмова клапа и чуем „Начало на снимките“, трябва да накараме децата да мълчат, в противен случай Роуланд, режисьорът, много ще се ядоса.

— Разбира се — кимнах аз, докато все още се оглеждах. Бях гледала толкова много филми, които ми се струваха напълно реални. Вярвах в любовните истории и мистериите, бях очарована от живота на героите и плачех, когато имаше хепи енд. Изпитах истинско разочарование, когато се сблъсках с истината — че любимите ми филми идват от подобни места с ярко осветление, тежко оборудване и работници, които се щураха наоколо с филмови клапи или влачеха кабели след себе си.

Синьор Ланца си имаше платнен стол с името му на облегалката, също и Мариса Аласио, която седеше до него. Тя не беше повече от година или две по-голяма от мен, но вече бе снимала седем филма и бе известна звезда в Италия. Намирах я за изключително красива, русата й коса подстригана на бретон, опъната назад на подскоклива опашка, но тя се беше прочула с извивките си — тънка талия и налят бюст. Кискаше се с Марио, навеждаше се към него, когато искаше да посочи нещо в сценария. Той й се усмихваше, докато по-възрастна жена, застанала на няколко крачки от тях, ги наблюдаваше зорко.

— Сигурно е майката на Мариса Аласио — прошепна Бети, проследила погледа ми. — Очевидно не изпуска момичето от погледа си. Вероятно се притеснява, че дъщеря й ще се влюби в моя Марио не само във филма, но и в истинския живот.

Каза го небрежно, но когато вдигнах очи забелязах напрежение в изражението й. Едва ли имаше жена, на която й беше лесно да наблюдава толкова красиво младо момиче да флиртува със съпруга й, а за Бети всичко в живота изглеждаше двойно по-трудно.

— Остани при децата за момент — нареди ми тя, бухна косата си с пръсти и стисна устни. — Не им позволявай да притесняват когото и да било.

Момичетата нямаха нищо против да си мълчат и да пазят тишина, ала Деймън и Марк не бяха свикнали да кротуват. Те имаха толкова много енергия, че се притеснявах да не се спънат в някой кабел или да не счупят нещо важно, ако ги пуснех да тичат, както им се искаше. Усилено се стараех да ги разсейвам с близалки и книжки.

Шумът в студиото постепенно се усилваше. На снимачната площадка се събираха хора, гримьорка пудреше лицата им и подреждаше косите им. Марио се беше преоблякъл в елегантен син костюм, Мариса Аласио също беше в нов тоалет. При тях видях по-възрастен мъж и реших, че е режисьорът. Той изглежда обясняваше нещо, а Бети, седнала в средата на групата, кимаше и сочеше. Никой не бързаше и аз се запитах дали някога ще стигнат до заснемането на сцената. Не можех да виня децата, че губеха търпение. Самата аз бях отегчена от чакане.

Когато Деймън се отскубна от мен и хукна към баща си, аз скочих да го настигна, убедена, че ще ми се скарат. Синьор Ланца обаче се засмя, привлече сина си на коляното и го щипна закачливо по бузата.

— Иска ли момчето ми да участва във филма? Какво ще кажеш, Роуланд? — вдигна той поглед към по-възрастния мъж. — Може да се окаже, че е нова звезда.

— Не, татко — отвърна сериозно Деймън. — Искам отново да отида и да погледам самолетите.

И двете момчета бяха очаровани от самолетите и винаги, когато баща им имаше свободен ден, ги откарваше до летище „Фиумичино“. Никога не ходех с тях, но шофьорът ми каза, че оставали там часове наред и наблюдавали как самолетите се приземяват и излитат.

— Ще ги видим някой друг път — обеща Марио. — Днес трябва да остана тук и да работя.

— Скучно ми е — оплака се Деймън, смъкна се от коленете на баща си и издаде обидено долната си устна. — Много ми е скучно.

Тогава всички се разсмяха, дори Мариса Аласио.

— Много е сладък, всичките ти деца са сладурчета — рече тя на бавния си, развален английски. — Сигурно много се гордееш с тях.

Тя с нищо не показа, че ме е забелязала, въпреки че бях застанала точно до Деймън. Вече бях свикнала да съм невидима за хората като нея. Гостите на Марио, все известни хора, които идваха на гости във Вила Бадолио, гледаха право през мен. Често се питах какво подсказва на тези хора, че съм едно нищо. Дали облеклото или държанието ми? Може би обувките? Или пък прическата?

— Извинете ме, синьор Ланца. Веднага ще отведа Деймън при останалите. — Наведох се и поех момченцето на ръце. — Отсега нататък ще бъде много послушен, обещавам.

Марио се усмихна мило.

— Май за пръв път попадаш на снимачна площадка, Серафина. — Той протегна ръка. — Кажи какво мислиш.

Замълчах, защото усетих, че всички ме наблюдават, след като той привлече вниманието им към мен.

— Интересно е — отвърнах аз. — Гледала съм всичките ви филми и не съм и мечтала да видя актьорската ви игра на живо.

— Всичките ли?

— И то много пъти — признах аз.

Той се усмихна отново и ми се стори доволен.

— Нямах представа, че си ми такъв фен.

— И аз, и сестрите ми. Всички обичаме филмите ви, най-вече Кармела. Нали я помните, синьор? Тя е с изключителния глас. Мечтата й е да…

Прекъснаха ме, преди да успея да му кажа за сестра си.

— Не може ли да намерим някоя малка роля на Серафина? — предложи Бети, силно развълнувана от възможността. — Ще ти бъде ли приятно, миличка? Ще се забавляваш ли?

Марио се разсмя.

— Какво ще кажеш, Роуланд? Можем да включим Серафина в сцената с партито. Тя ще е от момичета ти, които танцуват отзад. Достатъчно красива е, нали?

— Стига, Марио, не го прави отново. — Мъжът не скри раздразнението си. — Не ни трябват повече статисти. Всички сервитьори и таксиметрови шофьори, с които се запознаеш, получават роли. А сега искаш да намеря роля и за гувернантката.

— Тя не е гувернантка, а личната ми асистентка. — Останах изненадана от ледения глас на Бети.

— Двамата с Марио сме на мнение, че идеята е страхотна. Не искаш ли да опиташ, Серафина? Можеш да танцуваш, нали?

Със сигурност забелязах как Мариса Аласио изви вежди, а режисьорът се намръщи.

— Сестра ми… — започнах аз, но замълчах. Защо да не се възползвам от подобен шанс? Бях не по-лоша от всички останали. Нямаше да пея, само щях да танцувам някъде на заден план и едва ли някой щеше да ме забележи.

— Какво трябва да направя? — попитах аз.

Заведоха ме в стая, пълна със стойки с дрехи и ме облякоха в по-хубав тоалет от старата ми блуза и пола; почистиха лицето ми и сресаха назад косата ми, а след това ми връчиха дайре, което да държа, докато танцувам.

— Просто се дръж естествено — обясниха те. — Смей се, прекарвай си добре, както би правила на парти.

Нямах сили да призная, че никога през живота си не съм ходила на парти.

Докато чаках с останалите статисти, ги слушах как бъбрят за филмите, в които са участвали и звездите, които бяха видели. От време на време махах на децата и се надявах да не създават много неприятности на Бети. Беше ми трудно да потискам нервността си, защото нямах представа какво да очаквам. Не бях сигурна дали ще се справя.

— Добре, хайде сега на площадката — провикна се мъжки глас. — Готови сме за първата сцена. Бързо, хайде, ако обичате.

Под прожекторите се оказа много горещо. Бях застанала в дъното на тълпата, вдигнала дайрето в ръце. Зачаках режисьорът да обяви началото на снимките, както ме бе предупредила Бети. Познах италианския актьор Ренато Рашел, седнал на пианото, заобиколен от музиканти, но от моето място изобщо не виждах синьор Ланца. Заслоних очи и се опитах да зърна Бети и децата, но зад камерите цареше мрак, така че не успях да видя нищо.

— Добре — провикна се асистентът на режисьора. — Започваме с близък план на дайрето, след това се отдръпваме бавно и показваме как се вихри партито, така че се постарайте да се държите така, сякаш никога досега не сте се веселили повече.

Снимачната площадка беше пълна с хора, почти не можех да се движа, размахвах дайрето във въздуха и се оставих да бъда въвлечена в танц заедно с момчето, избрано за мой партньор. Когато сцената бе заснета, усетих, че съм останала без дъх.

— Хайде отново. Този път искам да вложите повече енергия, да има повече хаос. Не забравяйте, че това е най-готиното откачено парти, на което някога сте били.

Повторихме отново същия танц, докато не го заснеха от всички възможни ъгли и режисьорът не прецени, че снимките са сполучливи. Всички бяхме плувнали в пот, но почти не ни остана време да се избършем и да си оправим косите, защото ни чакаше следващата сцена.

Музиката стана по-бавна и ние изпълнихме по-бавен танц, докато Марио и Ренато Рашел разговаряха до пианото. Не можах да повярвам колко пъти трябва да повторят репликите си, защото синьор Рашел имаше трудности с акцента и английските думи, а когато най-сетне заснеха цялата сцена без засечки, Марио го шляпна по гърба.

— Следва песента на синьор Ланца, после ще направим почивка за обяд.

— Коя е песента? — прошепнах нетърпеливо на партньора си.

— „Танцувай с мен“ — отвърна той.

— Наистина ли ще я изпълни? Ще я чуем ли?

— Сигурно — сви рамене момчето, сякаш не се интересуваше, че Марио Ланца ще пее.

За последната сцена се събрахме около пианото, насядахме на пода, в краката на синьор Ланца, сбутани плътно един до друг. Когато чухме вика „Начало“, забелязах колко е сериозен и как изпъчи гърди, за да изглежда малко по-висок. След това отвори уста и запя. Не беше някоя известна ария, просто балада, въпреки това тялото ми се полюшваше с музиката и с полупритворени очи аз усетих силата на гласа му, чух колко лесно покорява всяка нота, усетих радост и сладост.

Когато Марио стисна ръката на една от статистките и я изправи, за да потанцуват, на мен ми се прииска да съм на нейно място. Когато запя за по-възрастна дама и накрая я целуна по челото, аз усетих как завистта ми надига глава. Забравих, че към нас са насочени камери, вече не се стараех да играя, бях на парти на тавана на художник в Рим, заслушана в гласа на най-великия тенор на света.

Сигурна съм, че Марио Ланца нямаше нужда да пее толкова хубаво този ден. Със сигурност вече бяха записали „Танцувай с мен“ във „Ватикан Студиос“ и щяха да използват записа за филма. Той обаче беше изпълнител, а ние публиката. Той умееше да вдъхновява, да създаде истинско вълшебство и аплодисментите ни бяха съвсем истински, въпреки че всичко останало бе просто актьорска игра. Прииска ми се да заснемем сцената още хиляда пъти, да се полюшваме, да слушаме и да го аплодираме цял ден.

Убедена съм, че го опознах истински, когато го чух да пее този пръв път. Звучеше толкова искрено, толкова въздействащо, толкова съвършено. Все още не бях научила, че един глас не може да ви каже всичко, което е важно за даден човек. Дори когато става въпрос за гласа на Марио Ланца.