Ники Пелегрино
Някъде в Рим (28)

Ще поема редом с Господ

През последната седмица от септември синьор Ланца се подготви за завръщането си в клиника „Вале Джулия“. Помогнах на Бети да му събере багажа. Вече бяхме свикнали с това. Това щеше да е четвъртият му престой и цяло крило в най-усамотената част от сградата бе резервирано за него — с хол, в който да приема посетители, допълнителни спални за гости, които ще остават и медицинска сестра, която щеше да се грижи само за него.

Бети разказваше на всички, че Марио отива в клиника, за да се подложи на процедура за отслабване заради следващия си филм, но тъй като подслушвах често и задавах небрежно въпроси, научих, че здравето му отново е силно разклатено. Дните и нощите на пиянство бяха увредили черния му дроб, натоварили сърцето и блокирали артериите. Сега имаше нужда от много почивка и лекарства. С подобно лечение не можеше да се прибързва и вкъщи се знаеше, че няма да се прибере скоро. Нищо чудно, че той се сбогува дълго, разтърси ръката на Пепе, прегърна и двете гувернантки, усмихна се и на мен.

— Грижете се за децата и за Бети — помоли той. — Разчитам на вас, знаете го.

— Обещаваме… разбира се — уверихме го ние.

Приятелят му доктор Силвестре дойде сутринта, за да го вземе.

— Трябва да тръгваш — рече Бети и се притисна до Марио за последна целувка.

Той се обърна към вратата, поколеба се, сякаш искаше да каже още нещо. След това сви рамене, наведе глава и без да каже и дума повече, се насочи към автомобила.

Всички знаехме колко много мрази той клиниките. Беше нетърпелив пациент, измъчваше се от празните дни и безкрайното лечение и все нямаше търпение да се прибере у дома. Този път му беше особено трудно, защото знаеше, че нещата във вилата не вървят добре. Почти в мига, в който тръгна, Бети легна с висока температура и суха кашлица и се чувстваше толкова зле, че не можа да отиде да го види дори веднъж.

След по-малко от седмица, той вече се оплакваше по телефона, че му било писнало лекарите да го бодат и ръчкат, че нямало да търпи повече. Бети се опита да спори с него, но той не желаеше да слуша, закани се, че се връща. Заяви, че щял да продължи лечението си в собствения си дом, заобиколен от семейството.

— Не мога да го спра — рече безпомощно тя. — Истината е, че предпочитам да си е вкъщи.

Подготвяхме се за завръщането му на следващата сутрин. Пепе бързаше да приготви лека зеленчукова супа и зареждаше хладилника с нетлъсто говеждо и бяла риба, за да може тенорът да спазва диетата си. Беше началото на октомври, мрачен есенен ден и ние от персонала се бяхме събрали в кухнята на обяд, когато чухме телефона да звъни в коридора на горния етаж.

— Аз ще се обадя — реших, но звъненето престана. След малко чух писък, последван от трясък. Пепе се втурна нагоре, където открихме Бети припаднала на земята, слушалката до нея.

— Какво стана? Какво не е наред? — попитах аз и се отпуснах на колене. Очите й бяха ококорени, устата зееше, но тя не можеше да продума.

— Синьора… Бети, Бети.

Накрая Пепе посегна към слушалката.

— Ало, ало? — Притисна слушалката към ухото си. — Кой се обажда?… Доктор Силвестре?… Не, господине, тя падна. Моля, какво казахте?… Какво?… Не… не…

Гласът на Пепе заглъхна. Стори ми се, че се олюля и ще падне, но се подпря на стената. Преди да успея да го попитам какво е станало, Бети издаде ужасен вой, жален. Заклати се и наведе глава към пода.

Опитах се да я спра с тежестта на собственото си тяло, но тя се оказа силна и главата й продължи да се удря в мрамора.

— Кажи на лекаря, че трябва да дойде веднага — извиках на Пепе.

— За бога, кажи му да побърза. Тя ще се нарани.

Добре че децата бяха навън, защото щяха да бъдат ужасени, ако видеха майка си в подобно състояние. Останалите от персонала ни заобиколиха, наблюдаваха ни безпомощно и не знаеха какво да правят.

— Какво е станало? Защо е в това състояние? — любопитстваха те. — Какво е станало?

Пепе погледна мен, но думите му бяха за всички.

— Синьор Ланца е мъртъв — бяха единствените думи, които той изрече.

Първоначално го погледнахме неспособни да повярваме, след това ни заля вълна от мъка. Спомням си, че една от прислужниците се свлече на пода и покри глава с колосаната си престилка, за да заглуши риданията си. Не е възможно, повтаряхме всички. Сигурно доктор Силвестре нещо е объркал. Марио мъртъв? Невъзможно. Прислужницата продължи да хлипа.

Останах при Бети до пристигането на лекаря, легнах до нея и я притиснах с тялото си. Тя крещеше обзета от бяс или мъка.

— Остави ме да умра, остави ме да умра.

Можех единствено да я стискам силно и да се моля доктор Силвестре да дойде час по-скоро с нещо успокоително.

Едва след като иглата му се заби в ръката й и бяхме сигурни, че лекарството е подействало, аз се осмелих да я пусна. По това време всички се бяха събрали в кухнята и слушаха радио. Седнах при тях и чух края на „Бъди моята любов“, преди водещият да обяви: „Това беше гласът на Марио Ланца, който почина днес от сърдечен удар в клиника «Вале Джулия» в Рим“. Едва тогава ми се стори истинско.

— Значи е истина. Той наистина е мъртъв.

Отпуснах се тежко.

— Да, истина е — отвърна Пепе. — Изгубихме го… светът го изгуби.

Седяхме шокирани около масата, сълзите ни се стичаха по лицата, икономката ридаеше, прислужниците се бяха прегърнали. Обзети от скръб, напълно забравихме дядото на Марио, Салваторе, който бе все още във вилата. Едва когато го чухме да плаче в коридора, разбрахме, че е научил от човек на улицата. Горкият старец не можеше да повярва. Помогнахме му да се настани в кухнята, за да чуе официалното съобщение по радиото и да се убеди, че е истина. Тенорът Марио Ланца почина днес в Рим, повтаряше мрачно гласът. Той остави съпруга и четири деца.

Никога досега не бях губила човек, на когото държа. Сякаш животът ми беше разкъсан на две; едната част беше с Марио, а новата бе ужасна, без него. Той ми липсваше повече, отколкото мислех, че е възможно; липсваха ми и усмивката му, и игривите му очи; липсваше ми гласът му и начинът, по който те обгръщаше, докато имах чувството, че го вдишвам. Той ме беше приел в семейството си; беше означавал много за всички ни. Сега вече го нямаше, остави след себе си единствено тъга и болка. Първите дни преминаха в някакво затъмнение. Някой се беше обадил на майка му в Америка, на Коста, на всички хора, които нямаше да го видят повече. Не знам кой е бил. Животът ми се въртеше около Бети. Беше мое задължение да се грижа за нея и аз никога не пренебрегнах работата си.

Доктор Силвестре я държеше упоена, но тя не можеше вечно да спи, а в момента, в който се събудеше и посегнеше към Марио, разбираше, че него го няма. След това мъката я поваляше така, сякаш едва сега научаваше. Клатушкаше се, размахваше ръце, гласът й беше продран, груб, не спираше да пита защо не са го спасили, обвиняваше ту клиниката, ту доктор Силвестре, понякога дори мафията.

— Те са го убили — изплака веднъж тя. — Не можаха ли да убият и мен?

Това не беше най-лошото. За мен то настъпи, когато пренесоха тялото у дома. Положиха го в средата на хола, в отворен ковчег, така че всички да го виждат. По небръснатото му лице имаше синини, стомахът му беше надут, от ноздрите се показваше памук, а устата бе залепена с тиксо. Това не беше моят Марио и аз не можех да го гледам. Налагаше ми се обаче да стоя при него часове наред, да държа ръката на Бети, докато тя плачеше като животно, разкъсвано от болка.

Хората идваха да го почетат, но тя отказваше да види гостите. Дори когато не беше упоена, тя беше замаяна от хапчета и алкохол, често говореше за Марио, сякаш току-що бе излязъл от стаята и отказваше да обсъжда погребението или да мисли за бъдещето. Замаяна от барбитурати, тя остави персонала да се справя, както намери за добре.

Никой обаче не беше достатъчно смел, за да съобщи на децата. Очаквах гувернантките да им кажат или доктор Силвестре, но може би те се надяваха Бети да се оправи и да им каже. Разбраха сами, една ужасна сутрин, когато Колийн се качи през прозореца на хола и откри какво е положено вътре. Горкото момиченце видя баща си в този вид. Писъците й ни събраха всички, но никой не можа да я успокои, нито сестра й и братята й.

Мъката на децата беше неподправена и дълбока. Изглежда това разчупи леда у мен. Дни наред не можех да плача, а сега очите ми почти не изсъхваха. Пепе държеше запас от кърпички, грижливо изгладени и щом ме видеше, вадеше една от джоба си и я притискаше в ръката ми. Не само ние във вилата скърбяхме, скърбеше и целият свят. Хората заставаха пред портата, оставяха букети с тъжни писма.

— Защото го обичат — отвърна Бети, когато й казах. — Всички го обичат.

Валеше и цветята изгниха, но ние нямахме сили да излезем навън, за да ги изчистим.

За облекчение на всички, майката на Марио, Мария Кокоца пристигна в Рим. Тя също бе разстроена, но силата й прозираше и тя пое контрол над всичко. Не прекара много време в стаята, където бе положено тялото на сина й, не се залъгваше като някои хора, че Марио ще бъде погребан в Неапол, близо до идола си Карузо.

— Вземаме го с нас — бе категорична тя. — Моят Фреди се прибира у дома.

Първо имаше заупокойна молитва в Рим и на мен ми се стори, че половината град дойде да скърби заедно с нас в онзи ден. Започнаха да се събират пред вилата много рано сутринта, някои пееха тихо, гласовете им звучаха тъжно. Когато просветля, портите бяха отворени, за да могат да влязат, да се подпишат в съболезнователната книга и да минат покрай ковчега. Чухме стъпките им, понякога се разнасяше приглушен вопъл, но повечето минаха през дома на Марио в сърцераздирателна тишина.

Бях в стаята на Бети и се опитвах да я приготвя. Обикновено тя проявяваше жив интерес към прическата, към избора на тоалет, но този ден бе завладяна от пълно безразличие пред тоалетката, едва измърмори нещо, докато я пудрех и гримирах. Очите й бяха червени, подпухнали, затова ги скрих зад черни очила, лицето й бе покрито с черна воалетка, а тялото загърнато в кожа, за да не може никой да види колко слаба е станала. След това облякох момчетата в елегантни блейзъри, помогнах на момичетата да си сложат белите дантелени шалове за глава и роклите. Не съм сигурна дали някой от тях разбираше какво точно става, въпреки че се постарахме да им обясним.

— Много сте красиви — прошепнах аз. — Татко ви щеше да се гордее с вас, ако ви видеше.

Преди да излезем, аз покрих косата си с черен шал и си облякох старо, сиво, вълнено палто. Щях да бъда непрекъснато с Бети, да я следвам, да нося чантата й, да й подавам кърпички, да я придържам, ако се налага.

Предобедът Марио Ланца напусна Вила Бадолио за последен път. Светкавиците на фотографите осветяваха пътя, докато пренасяха ковчега в Базиликата в карета със стъклени стени, теглена от четири украсени с пера черни коня. Хиляди хора се бяха наредили по улиците, докато минавахме, всички бяха притихнали, мрачни, навели глави. Обичаха го. Всички го обичахме.

В Базиликата чакаха още фотографи, а стотици опечалени се бяха подредили на стълбите под високите колони на входа. Доктор Силвестре прегърна Бети и ни помогна да минем през тълпата.

Службата беше дълга, официална, а на Бети бе отказано единственото, което поиска — да чуе гласа му. Може би, ако в църквата зазвучеше неговото „Аве Мария“, щяхме да почувстваме старата близост за последен път. Пасторът обаче отказа да пусне плоча, оправда се с църковните разпоредби и вместо това италиански баритон изпълни песента под акомпанимента на хор. Музиката беше наистина хубава, но не я изпълняваше Марио и всички имахме чувството, че сме го предали.

Бети бе непрекъснато с децата, стискаше ръката на Марк, подръпваше Елиза на коляното си. И четирите деца бяха сериозни, притихнали, по бузите им се стичаха сълзи. До тях беше застанала Мария Кокоца, притиснала кърпичка към лицето си и дядото на Марио, Салваторе, който наблюдаваше ковчега, неспособен да повярва на онова, което се случваше.

— Фреди, Фреди, скъпи приятелю — провикна се той, когато дойдоха да отнесат ковчега.

По време на тази дълга и наистина ужасна служба, докато седях на твърдите дървени пейки в Базиликата, се опитвах да си представя бъдещето. Какво щеше да стане с Бети и децата? Ами с Пепе? След като Марио вече го нямаше, какво щеше да стане с всички нас?