Ники Пелегрино
Някъде в Рим (22)

Малко любов, малко целувки

Мястото ми вече не беше в Трастевере. Сервитьорките в малките кафенета с масички на тротоара вече не ми махаха, когато минавах; бабката, която белеше грах на прага на дома си не вдигаше глава, за да ми се усмихне. Вече не купувах хляб от предишния ден, нито пък завехнали зеленчуци на пазара Кампо деи Фиоре, в неделите не ходех на служба с мама, нито пък обикалях Рим със сестрите си. Не бях искала всичко това да приключи, но сега вече всичко бе свършило, бе различно и животът им изглежда продължаваше без мен.

Дори в апартамента бе различно. Вече не се носеше миризма на готвено в тясната кухня, защото те предпочитаха да се хранят в кафенетата, на балкона не висяха прани дрехи, тъй като вече можеха да си позволят да пращат дрехите на пералня. Таблите на леглото в спалнята се превиваха под тежестта на новите рокли на Кармела — пищно обсипани с пайети, вталени, за да подчертават фигурата й, яркорозови в копринен брокат или лъскав сатен, прихванати в талията. Сред хаоса се търкаляха нови обувки с тънки токчета в комплект с чанта със сребърна закопчалка, обеци с изкуствени диаманти и кутийка от кадифе, където тя държеше яркочервено червило, грим и лак за нокти. Реших, че е най-разумно да повярвам на сестра си, когато тя ми каза колко важно било да изглежда добре, докато пеела в кафенета и по частните партита на хората. Дори да имаше други причини за този нов разкош, аз нямаше да понеса да ги науча.

Розалина най-много се радваше да ме види, когато се прибирах у дома. Често се връщах със сладкиши от Пепе или комикси, които децата на семейство Ланца вече не искаха, заварвах я самотна, отегчена, а от мама и Кармела нямаше и следа.

— Те пак работят — оплакваше се тя. — Не ми позволяват да ходя с тях.

Тя ми се струваше толкова изоставена и тъжна, че понякога я водех във Вила Бадолио, като избирах дните, когато не беше на училище. На възраст бе почти колкото Колийн и Елиза, така че си играеха добре заедно и ми се струва, че на Бети й беше приятно, че дъщерите й имат приятелка италианка. Отначало Розалина се кокореше, когато застанеше пред играчките на децата: къщичката за кукли и автомобила с педали, куклите с дрешки, ушити от прислужниците. Когато я доведох за четвърти път, срамежливостта й се беше стопила и докато я наблюдавах да си играе на феи или да рисува, имах чувството, че малката ми сестра се превръща в част от вилата, също като мен.

Интересно, дали се чувстваше объркана, когато се върнеше вкъщи, където имаше една-единствена кукла, с която да си играе, нямаше просторни стаи с персонал, който да се върти около децата и да изпълнява желанията им. Според мен не. Имах чувството, че Розалина приема и двете места, без да отбелязва специално, че едното е по-добро от другото, готова да се порадва на всичко, което животът й поднесе.

Често се случваше да се приберем и да заварим мама и Кармела в бара, на масата в ъгъла и ако вечерта беше топла, сядахме с тях, докато Розалина пиеше чаша limonata, а аз отпивах малки глътки кампари. През повечето време си мълчах, слушах какво говорят другите, изненадана колко често Кармела водеше разговорите. Обикновено говореше за пари — бакшишите, които била получила и какво възнамерявала да си купи с тях, а високият й глас се носеше наоколо и хората на съседните маси чуваха всяка дума. Може и да ревнуваше, когато чуваше, че Розалина се вмества безпроблемно в семейство Ланца, защото подхвърли няколко неприятни забележки и използваше всяка възможност, за да критикува Марио.

— Онази вечер видях шефа ти в едно кафене недалече от Вила Бадолио — подхвърли тя и по лицето й премина хитро изражение.

— Така ли?

— Беше с момиче, много по-младо от жена му, много мургаво, страхотно. Двамата изглежда добре се забавляваха.

— Да не би да е от момичетата, които познава мама? — не се сдържах да попитам, обзета от чувство на неудобство при мисълта, че Марио ходи в същите заведения като нея.

— Може би… вътре беше тъмно и шумно. Не можах да се приближа достатъчно, за да я гледам. Той обаче беше пиян и му личеше. Когато запях „Ариведерчи Рома“, той се изправи на крака и също запя с пълно гърло.

— Значи най-сетне си постигнала мечтата си да пееш с него — подхвърлих заядливо аз.

— Да, и бях хиляди пъти по-добра от Луиза ди Мео, в това съмнение няма. Не че той беше в състояние да направи разлика.

— Синьор Ланца може да ходи по кафенета и да си прекарва добре също като останалите мъже — опитах се да го защитя аз. — Винаги носи на Бети цветя от уличните продавачи.

— Онази вечер изобщо не мислеше за жена си — натякна злобно тя.

Този случай й даде повод за много приказки. Непрекъснато изтъкваше колко дебел бил станал, колко зачервено било лицето му, колко състарен изглеждал.

— Не е същият човек, когото видяхме пред хотел „Екселсиор“ преди година — не спираше да повтаря тя. — Сега вече разбирам защо се притесняваш толкова много за здравето му.

— Той ще се оправи — троснах се аз. Разчита на най-добрите лекари. Скоро ще го оправят, няма страшно.

Лъжех сестра си. Истината бе, че лекарите на Марио предвещаваха неприятни неща и всяка нова подробност, която научавах, ме тревожеше повече и повече. Сърцето му било уголемено, черният дроб давал отклонения, белите дробове били възпалени, кръвното налягане се вдигало. Пиеше някакви лекарства, от които се зачервяваше и не му достигаше дъх. И макар да настояваше за спартанската храна, благодарение на която отслабваше, когато порцията беше пред него, той променяше мнението си и искаше ястията, които обичаше — копринени спагети с яйца, лъснали от панчета, fritto misto^[1] от сардини, сепия и едри скариди; свинска рибица, приготвена с мляко и резене; пица на жар, която Пепе правеше в градината. Марио ядеше, както пиеше шампанско, сякаш запълваше дупка в себе си и това му носеше утеха и спокойствие.

Кармела беше права. Той не беше същият човек. Надебелял и затворен, чийто ентусиазъм за живот се оттичаше. Времето бе все още топло, но той не помръдваше, не разхождаше децата в градината на Вила Боргезе, нито обядваше заедно с Коста на Виа Венето. Нямаше желание да слуша музика или да организира партита. Повечето му приятели вече не идваха във Вила Бадолио, а той излизаше от къщи колкото да отиде до някой бар наблизо, където, поне според мен, се освобождаваше от разочарованието на Бети и съветите и предписанията на лекарите.

Кухнята на приземния етаж се беше превърнала в негово убежище, където бе заобиколен от аромати и се радваше на компанията на Пепе. Беше готов да избяга там за часове наред, да седи на дългата борова маса, стиснал чаша „Кампари“ в едната си ръка, а пред него бе поставена чиния с едри, зелени сицилиански маслини, вдигнал болния си крак на един стол, докато пие и приказва.

— За какво си говорите толкова време? — попитах веднъж Пепе.

— Слушам го, докато се оплаква — отвърна той. — Под напрежение е заради нов филм, концерти в Южна Африка. Готови са да му дадат купища пари, но не виждам как ще се справи. Той няма никаква енергия. Иска само да спи, да яде, да пие и да забрави за всичко друго.

Откакто Марио взе да се застоява в кухнята, се чувствах неудобно. Имах чувството, че се натрапвам, ако се застоя по-дълго. Двамата мъже си говореха и думите им не бяха предназначени за моите уши. Ако обаче открехнех вратата и чуех гласовете им, оставах на място и се заслушвах. Така научих за много от тревогите на Марио: хора от мафията продължавали да се въртят около него, не спирали заплахите, че ще го съдят за провалените концерти, страховете му за бъдещето. Така разбрах, че Пепе се опитва да го убеди да си вземе отпуск за цяла година и да изучи сериозно роля за опера.

— Слушал съм ви неведнъж — изстреля разпалено Пепе. — Не спирам да се чудя и дивя на мощта и контрола ви. Няма нещо, с което да не можете да се справите. Ако имах глас като вашия…

— Ако имаше глас като моя, приятелю, щеше да си наясно, също като мен, че той е дар от бога — отвърна уклончиво Марио.

— Ясно е, че вашият дар се пилее в Холивуд. Заслужава да бъде използван в някоя от големите опери.

— Предложенията са много — долетя отговорът на Марио. — Ковънт Гардън иска да пея в „Отело“, „Ла Скала“ — да открия сезона. Някой ден ще стане, сигурен съм. Защо да бързам? Гласът ми си е глас.

Марио нямаше желание да говори за нещата, които би трябвало да прави. Предпочиташе да обсъжда онова, което го прави нещастен: неизпълнени обещания, гадно отношение, шумните скандали с Бети, които не преставаха, заговорите срещу него. Беше започнал по цял ден да се налива с бира, а следобеда се прехвърляше на кампари или коняк. Дори когато гласът му станеше лепкав от алкохола, той намираше нови извинения, за да продължи да пие.

Ако Бети се опиташе да поговори с него, разговорът скоро преминаваше в крясъци. Тя бе уплашена и затова се държеше грубо. Не спираше да го кара да започне отново да се упражнява, да престане да се тъпче и най-вече да спре да се налива с бира и уиски.

— Когато съм щастлив, не правя подобни неща — изломоти той. — Не се ядосвай, не мисли, че съм луд, просто трябва да намеря начин да махна тези тревоги от главата си.

Обзета от отчаяние, тя повика лекар, който накара Марио да седне и заяви ясно, че ако продължи да пие, скоро ще бъде мъртъв. За кратко поне лекцията изглежда го стресна, но два дена по-късно Пепе го завари отново в кухнята, стиснал бутилка бира в едната ръка, а с другата се тъпчел със студена паста.

— Аз съм силен — не спираше да повтаря той пред Бети. — Мога да се стегна и да сваля килограми. Пак ще започна да ям простички храни. Започвам от следващата седмица, обещавам. Тогава няма да се чувствам толкова нещастен.

 

 

Когато се заговори за пръв път, сънната терапия изглеждаше истинско чудо. Казаха ни, че синьор Ланца трябва да бъде откаран в санаториум, високо в Баварските Алпи, където въздухът е чист и здравословен. Там дни наред щял да спи, освободен от мъчението на мислите и тревогите си, докато тялото му стопявало натрупаните тлъстини.

Бети бе много ентусиазирана за лечението.

— Ще прекара там седмици наред, но това е единственият начин да влезе във форма за следващия си филм — довери ми тя. — Този санаториум бил изключителен. Ричард Бъртън и Елизабет Тейлър са се лекували там, така че ще успеят да се справят и с Марио.

Първоначално синьор Ланца нямаше никакво желание да замине. Скандалите във Вила Бадолио продължиха, Бети повика Коста, за да убеди тенора.

— Пише го в договора ти, Марио — чух го да убеждава певеца. — Трябва да свалиш осемнайсет килограма преди началото на снимките през септември.

— Седем седмици в Бавария, затворен като тигър в клетка. Ще полудея, ще умра от скука.

— Нямаш избор — настоя Коста. — Или сънната терапия или нищо.

— Може ли да поговорим по този въпрос утре? — помоли Марио.

— Няма какво повече да говорим — заяви твърдо Бети. — Наложило се е да отложат снимките на филма и няма да им е никак приятно, ако се наложи да го направят отново. Заминаваш за Валхензее и доктор Фрухвайн ще ти помогне. Никакви приказки повече.

Марио прекара почти целия следобед в кухнята, излезе чак на следващата сутрин и аз знам, че е пил още бира, защото по-късно видях празните бутилки. Пробвах онова, което беше останало от фетучините на Пепе, обилно полети със сметана, пържен праз лук, пармезан и бекон — последно пиршество, преди началото на диетата. Нямам представа за какво са си говорили двамата, докато са похапвали паста, защото Пепе отказа да сподели с мен. Три дена по-късно Марио се качи сам на влака за малкото селце в Бавария и се регистрира в клиниката, готов да се подложи на лечението.

Скоро Бети ми довери, че престоят във Валхензее не се отразявал никак добре на Марио. Звънял й по телефона, за да й каже колко много му липсвали с децата, че ненавиждал сънната терапия, дори се оплаквал, че бил затворник на лекарите. Две седмици по-късно я молеше да го спаси, като отиде да го види.

Отново извадихме куфарите и аз ги напълних с топли дрехи, тъй като в Алпите е по-хладно. Щяхме да пътуваме с огромния фолксваген бус на семейството, тъй като и децата, и двете гувернантки щяха да дойдат с нас. В последния момент Бети реши да направи място и за Пепе.

— Ще ни се наложи да се храним, нищо че Марио живее на компот от праскови и извара — изтъкна тя.

Валхензее се оказа прелестно място. Малко селце от планински хижи, накацали по брега на дълбоко езеро, толкова тихо и спокойно, че всички имахме чувството, че сме във ваканция. Нямахме почти никакви занимания, освен да плуваме в леденостуденото езеро, да обикаляме гората по отъпканите пътеки, да слушаме песните на птиците и да дишаме дълбоко чистия въздух. Мястото оказа вълшебното си въздействие дори върху Марио. Облекчен, че е приключил със сънната терапия, той се упражняваше през деня, играеше на топка с децата или водеше Бети на пазар в близкото градче. Няколко дена след пристигането ни, той обяви Валхензее за „късче от рая“.

Тъй като разполагахме с предостатъчно свободно време, двамата с Пепе можехме да се разхождаме заедно. Прекарвахме фантастични дни: радвахме се на извисилите се планини, на аромата на затоплени от слънцето борове, на ромона на ледените потоци, които се изливаха в езерото, ходехме на пикник на брега, ловяхме риба с взета под наем лодка. Най-много ми харесваше възможността да разбера що за човек е Пепе.

Той се криеше така успешно в кухнята на Вила Бадолио — използваше работата си като буфер, изплъзваше се като обръщаше гръб, за да разбърка сос или да накълца лук, да изпържи късчета месо в загрят тиган, барикадираше се зад остри ножове и врящи течности. Тук, сред природата, той не можеше да ме държи на разстояние с многото си задължения. Бяхме заедно непрекъснато, извървявахме километри и разговаряхме часове наред, карахме се, смеехме се, разголвахме душите си и мислите си. Досега не го бях чувствала толкова… близък.

Денят, в който ме целуна, двамата седяхме на сянка под дърветата край езерото, похапвахме панирани пържоли с хрупкав хляб. Той почисти ръцете и лицето ми с чистата салфетка, в която беше увил сандвичите. След това бе съвсем естествено да ме хване за ръката, наведе се към мен и докосна устните ми със своите, отначало лекичко, след това по-дръзко, докато не започнахме да се целуваме истински и продължихме толкова дълго, че устните ни пламнаха.

За пръв път позволявах на мъж да ме докосва по този начин. След като се отдръпнахме един от друг, последваха няколко минути, в които имах сили колкото да дишам, сетне докоснах бузата му.

— Не очаквах подобно нещо… но аз така или иначе никога не знам какво да очаквам от теб, Пепе.

Той заяви, че бил объркан, затова изтъкнах всички начини, по които ме беше държал настрани — и безкрайното мълчание, и дръпнатото държание, и чувството, което понякога създаваше у мен, че не съм му особено приятна.

Пепе забоде поглед в далечния бряг, но аз знаех, че чува всяка моя дума. Когато приключих, той въздъхна дълбоко и се опита да се измъкне. Била съм прекалено чувствителна, заяви той, била съм си въобразявала, разбира се, че много ме харесвал, било очевидно. Нали ме целуна?

— Целувката е лесна работа — отвърнах аз. — Тя не доказва абсолютно нищо.

Забелязах, че се намръщи. Преплетох пръсти с неговите и ги стиснах силно. И двамата се взирахме дълго в лъчите, които си играеха по вълничките на езерото. Проследих с поглед лодка, която се поклащаше при всеки порив на вятъра, наблюдавах нощна чапла да дреме край брега и чаках Пепе да заговори.

— Понякога — започна той — се страхувам от настроенията си. Сякаш не ги владея.

Не бях сигурна, че разбирам. Надявах се той да продължи, но единственият звук, който чувах, бе плискането на водата и шумоленето на ветреца в клоните на дърветата.

— Всички изпадаме в лошо настроение — наруших мълчанието най-сетне. — Нормално е.

— Не и като моите, не толкова крайни. — Пепе не откъсваше очи от водата. — Не разбираш, защото не съм ти позволил да видиш. Говоря за чернота, за празнота и когато ме завладее, не съм сигурен, че ще видя отново светлината. Има моменти, когато ми се струва, че полудявам и единственото, което съм в състояние да направя, е да се стегна с надеждата това състояние да премине. Не искам да ме опознаеш такъв, Серафина. Не трябваше да те целувам, нито да те водя на опера. Заслужаваш нещо по-добро от мен.

— Ти си добър човек.

— Невинаги.

— Стараеш се да бъдеш, а това е най-важното.

Пепе се обърна към мен и погледите ни се срещнаха.

— Извинявай, Серафина… Обичам те, но няма да мога да те направя щастлива.

— Обичаш ли ме? — повторих аз като глупачка. — Наистина ли?

— Не може да не знаеш. Не ми се усмихвай. Не говоря за нещо хубаво.

— Ами ако и аз те обичам? Тогава какво значение има?

— Не говори така.

— Ами ако…

— Ще те нараня дори да не искам — настоя той. — Накрая ще започнеш да се страхуваш от настроенията ми не по-малко от мен.

Дали под въздействието на езерото или светлината, която галеше лицето ми, или може би заради свежия аромат на бор и бризът, но в този момент във Валхензее имах чувството, че нищо лошо не може да се случи. Този път аз целунах Пепе.

 

 

За няколко седмици в планината всички загладихме косъм и се сдобихме с тен. Дори Бети изглеждаше позаякнала. След цял ден на открито тя имаше апетит за простички храни: супи с картофени кнедли, варени бели наденички и сладка горчица, кисело зеле и зряло сирене. Синьор Ланца пък ми се струваше нов човек и вече се кълнеше, че ще се върне в Бавария, за да изживее живота си тук. Държеше се много геройски и дисциплинирано, почти не докосваше местните бири и следваше оскъдната диета, която лекарите му бяха назначили. Когато и Коста дойде при нас, той репетираше всеки ден и бе напълно готов да се върне на работа. Бе истинско облекчение да чуя отново гласа му — мощен, изразителен, по-весел от когато и да било преди.

Всички си тръгнахме от Валхензее по-щастливи. Марио беше свалил осемнайсетте килограма и вече не се подпираше на бастун, докато вървеше, Бети бе облекчена, че той е в добро здраве и също се чувстваше по-добре.

Аз също бях щастлива, защото се чувствах по-сигурна в Пепе и чувствата му към мен.