Ники Пелегрино
Някъде в Рим (14)

Най-прекрасната нощ в годината

Оказа се, че Пепе е купил билети за „Madama Butterfly“^[1]. Отдели цял половин час, за да ми обясни историята и да опише музиката. Тази сутрин печеше хляб и топлият въздух бе наситен със сладко ухание. Синьор Ланца репетираше на горния етаж и чувахме как гласът му отскача от мраморните подове и стени и изпълва цялата Вила Бадолио.

— Де да можеше той да участва в „Мадам Бътерфлай“. Тогава щеше да е истинско съвършенство.

— Сега гласът му е добър — съгласи се Пепе. — Чуваш ли, че всяка дума, която пее е съвсем ясна? Дори можеш да усетиш чернотата в гласа, която избликва от емоциите.

— Да, много е красиво. Все още не мога да повярвам, че пее самият той, а не слушаме запис.

Тази седмица той пя часове наред всяка сутрин, първо загряваше гласа си, като тананикаше или издаваше странни звуци като от сирена, след това го отпускаше с някоя ария. Пепе знаеше името на всяка песен и от коя опера идва. Когато музиката започваше, той спираше шумната работа — да начуква телешко на тънки пържоли с точилката или да разрязва пиле — за да слуша по-внимателно. Всички оставахме по местата си, когато Марио Ланца започваше да пее. Гласът му действа като магия на всички във вилата.

— Четох, че преди да дойде в Рим, синьорът бил пренапрегнал гърлото си — споделих с Пепе, докато арията достигаше края си. — Сигурно е било лъжа, защото всеки път, когато го чуя, ми се струва съвършен.

— Къде го прочете?

— В клюкарските списания като Confidenze — признах аз и зачаках той да изрази неодобрението си.

Пепе само кимна.

— Изглежда няма начин да се избегнат слуховете. Той никога не пее на живо, от много време насам не е пял. Сигурно затова някои са решили, че вече няма глас.

— Нали сега пее на живо? Ние току-що го чухме, нали така?

— Едно е да пееш, когато си сам в стая, съвсем друго да се изправиш пред публика. Ако синьор Ланца иска да сложи край на клюките, трябва да направи точно това — при това в най-скоро време.

— Може този уикенд да попее на благотворителния бал в Неапол — предложих аз. — Ще бъде прекрасно, още повече че ще бъда там и ще мога да го чуя.

Пепе беше вдигнал точилката, за да продължи да изтънява телешкото, но спря с вдигната ръка.

— Нали няма да ходиш в Неапол с тях?

— Напротив, ще придружа Бети на бала. Щях да ти кажа, но ти беше зает.

— Не можеш — отвърна Пепе. — „Madama Butterfly“, нали не си забравила? Операта ни е този уикенд.

Объркана от многобройните вълнуващи събития в живота ми, не бях разбрала, че двете дати съвпадат.

— О, не. Какво да правя?

— Трябва да говориш със синьора Ланца. Кажи й, че няма да отидеш.

— Не мога да я разочаровам. Обещах й.

— Какво значение има дали си там или не? — сопна ми се Пепе. — Аз съм купил билети. Скъпи са.

— Знам… Извинявай.

— Значи ще говориш с нея.

Спомних си изражението на Бети, докато описваше тези големи партита. Знаех, че ще се чувства самотна, че ще бъде изтласкана настрани от тълпата, която иска да се добере до Марио, защото видях какво стана на снимачната площадка на „Ариведерчи Рома“ и веднъж или два пъти на улицата. Тя винаги се държеше с достойнство, усмивката не слизаше от лицето й, но сигурно се е чувствала безкрайно потисната, когато е виждала как хората й обръщат гръб и й показват, че не ги интересува.

— Обещах й… — повторих тихо.

— И на мен обеща.

— Това ми е работата. Аз съм й асистентка.

— Нали искаш да дойдеш с мен на опера, Серафина? — настоя той. — Планирах това излизане. Поне веднъж жената ще успее да се справи без теб.

— Няма — отвърнах с нескрито съжаление. — Тя има нужда от мен, а пък аз имам нужда от тази работа, не мога да рискувам да я изгубя. Няма ли друг, когото да заведеш?

Пепе изсумтя, хвърли точилката и ми обърна гръб. Не можех да понеса мисълта, че ми е сърдит, че съм развалила прекрасното утро. Докато го наблюдавах как вади хляба със златиста коричка от фурната и го оставя на решетката да се охлади, ми се прииска да върна приятното настроение отпреди няколко минути.

— Пепе, много се извинявам — започнах аз.

Той остана с гръб към мен.

— Марио Ланца не е единственият тенор в Италия — заяви той и поръси твърдата коричка с брашно. — Има и други велики — Ди Стефано, Талиавини, Раймонди, много други. Те имат прекрасни гласове, въздействат с изпълненията си, не са с нищо по-лоши от него. Мислиш, че Ланца е най-добрият, защото не си чувала за останалите.

Излязох нещастно от кухнята и го оставих в лошо настроение. Искрено съжалявах, че го бях разгневила, но нямах представа какво друго да направя. Бети имаше нужда от мен; в това бях напълно сигурна. А пък аз имах нужда от нея и от Марио, така че нямах избор.

Пепе се цупи през цялата седмица. Докато обядвахме, той сядаше колкото е възможно по-далече от мен. Не ми предлагаше да опитвам храната, не ме поглеждаше дори. Компанията му ми липсваше, както и разговорите с него.

Искрено съжалявах за онова, което щях да пропусна — да бъда сред публиката, до Пепе, да слушам как оркестърът загрява, как осветяват сцената, звученето на великолепните гласове. А също и обсъждането след това, когато той щеше да ме попита какво мисля и щеше да ми обясни онова, което не бях разбрала. Щях да пропусна всичко това и много съжалявах. Още по-тъжно бе, че губех приятелството му.

Омръзна ми да го виждам обърнат с рамо или с гръб към мен, извърнал лице настрани и на няколко пъти се опитах да подема разговор с него. Късно една сутрин чаках да приготви подноса на Бети с рохки яйца, препечени филийки и чай, когато се осмелих да заговоря.

— Намери ли на кого да предложиш билета за операта?

Пепе остави колосаната салфетка върху подноса, а до нея подреди лъснатите до блясък прибори.

— Защо да го правя? Ти ще дойдеш с мен — отвърна инатливо той.

— Нали ти казах, че…

— Не искам да чувам и дума повече. — Чайникът издрънча върху подноса, последван от препечените филийки и чашките с яйца.

— Невъзможен си, Пепе. Знаеш колко ми се идва.

— Никой не те спира, поне така ми се струва. Сега върви да занесеш закуската на жената.

Докато качвах подноса на горния етаж, го чух как се разкрещя на икономката и се заоплаква за грешка в поръчката на продуктите. Гласът му отекна по мраморното стълбище също като песните на синьор Ланца, които бяхме слушали по-рано сутринта.

Бети за пръв път заговори за шума, който той вдигаше. Беше будна, когато отнесох подноса, и вече бе седнала в леглото.

— Този готвач — рече тя, докато й наливах чай. — Храната му е превъзходна, но е прекалено темпераментен. Непрекъснато крещи. Започвам да се питам дали не трябва да го освободим.

— Моля ви, недейте — започнах аз и усетих как лицето ми пламва.

Устните на Бети потръпнаха.

— Да не би да си падаш по него? Много е красив, нали?

— Не, не — опитах се да настоявам. — Вината днес да е в лошо настроение е моя.

— Какво си направила? — Бети пое фината чашка от костен порцелан от ръката ми и я остави на нощното шкафче. — Да не си се оплакала от ястията му?

— Не, разбира се. — В първия момент се поколебах. — Искаше да ме заведе да гледам „Madama Butterfly“, защото никога не съм ходила на опера. След като купи билетите му казах, че не мога да отида.

— Защо не можеш?

— Защото денят съвпада с пътуването до Неапол. И двете събития са този уикенд.

— Ясно. — Бети ме погледна с разбиране. — Ти май предпочиташ да отидеш на опера с красивия готвач, нали? Казваш, че не си се залюбила с него… но аз не ти вярвам.

Почувствах се неловко и усетих как бузите ми пламват отново.

— Харесваш го, нали? — пошегува се през смях Бети. — Признай си, че го харесваш.

— Може би, малко — примирих се аз.

— Колко романтично. — Без да обръща каквото и да било внимание на подноса със закуската, Бети отметна завивките. — Трябва да изберем какво ще облечеш. Сигурна съм, че някои от моите рокли ще ти станат, въпреки че си по-висока от мен. Да пробваме веднага. Какво е подходящо за вечер в операта. Я да видя…

— Синьора, нали искате да дойда с вас в Неапол?

— Онова в Неапол не е важно. Ал ще дойде с нас и ще ми обръща внимание, когато Марио е зает. Според мен, мургавата ти кожа ще изпъква на по-бледи цветове. Ето я копринената рокля, която облякох за „Дъжд от звезди“ преди няколко години и ще ти стои перфектно. Малко е демодирана, но пък деколтето е приказно, доста ниско.

Опитах се да протестирам, но очите на Бети блестяха и тя нямаше никакво намерение да ме слуша. Вдигна ципа, сложи ми перли, потърси подходяща чантичка, дори ме наметна с шал през раменете, макар времето да беше твърде топло. Беше очарована от мисълта, че ще прекарам вечерта с Пепе.

— Толкова си красива, че готиният готвач няма да ти устои — обеща тя. — Трябва да ми разкажеш всичко, когато се прибереш. Спомням си първия път, когато Марио ме заведе на опера. Пееха на италиански, но той ми обясни за какво става въпрос. Малко мъже биха направили нещо толкова прекрасно за едно момиче. Много се вълнувам за теб.

Чувствах се неудобно в дрехите й, страхувах се да не лекьосам или да не скъсам роклята, която със сигурност беше поне сто пъти по-скъпа от всичко, което бях облича досега. Опитах се да й откажа.

— Не трябва… прекалено много е… Имам една хубава рокля, която мама уши — заекнах аз.

— Глупости, тази ти стои толкова хубаво, че не желая да чувам и дума повече.

Гледах отражението си в огледалото и разбрах, че докато съм в тази рокля никой няма да ме зяпа така сякаш не съществувам. Изглеждах по-възрастна, с повече класа, сякаш се бях превърнала в част от света на Бети.

— Благодаря ви, много сте мила. И двамата със синьор Ланца направихте толкова много за мен. Много съм ви задължена.

— Пак заповядай. Хайде сега да се преоблечеш в твоите дрехи и тичай да кажеш на темпераментния готвач, че ще отидеш на опера с него.

 

 

Пепе започна да ме гледа различно, след като ме видя в официалната рокля на Бети. Ако не друго, то поне начинът, по който се отнасяше към мен, се промени. Докосна ме внимателно, пръстите му спряха на кръста ми и ме поведе. На два пъти ми каза, че съм много красива.

Представата ми за Пепе бе оформена от разговорите ни за музиката. Мнението му беше категорично, твърдо. Сега обаче видях друга негова страна, той се представи като внимателен, мил, дори романтичен. Изглежда Бети беше права. Бе наистина чудесно един мъж да заведе момиче на опера.

Когато седнах в операта, се почувствах великолепно. Над нас блестеше огромен полилей от хиляди кристални капчици, около нас се издигаха ложите, пълни с богати хора. Видях възрастни дами с тежки нанизи перли и диаманти, мъже с кадифени наметки и папийонки, стиснали в ръце бастуни със сребърни дръжки.

Когато музиката започна, аз останах очарована от гласовете, които се разнесоха в залата и изпълниха всеки ъгъл. Музиката беше завладяваща, но и красива. Исках да обърна внимание на всяка нота, да я почувствам и изживея, също както песните на синьор Ланца. Същевременно усещах седналия до мен Пепе, крака му опрян в моя, ръката му, която докосваше голия ми лакът. Знаех, че наблюдава лицето ми, също и актьорите на сцената. Операта беше изумителна, имах чувството, че двамата сме заедно, сами, някъде навън.

След това той ме заведе в открито кафене на Виа Венето. Похапнахме granita^[2], кафе и бадемова торта, говорихме си както никога досега. Пепе не заговори за операта, както очаквах. Вместо това ме накара да разкажа за себе си.

Внимавах много какво казвам; за да не се изпусна за някое от нещата, които не исках да научава. Само че никой досега не бе проявявал такъв интерес към мен и аз заговорих по-открито. Описах му красотата на мама, колко сладка, но мързелива може да е Розалина, какъв инат е Кармела. Вниманието, с което ме слушаше, се оказа истинско вълшебство и аз започнах да се притеснявам за някои от тревогите, които ме притиснаха.

— Какво ли ни готви бъдещето? — запитах аз, докато бодвах парче бадемова торта. — Може би ще успея да си намеря работа в някоя друга къща, ако семейство Ланца заминат от Рим, ами останалите? Кармела е сигурна, че ще пробие като певица, но малцина имат такъв късмет. А пък Розалина… в момента мисли единствено за храна и красиви рокли. Какво ще стане с нея?

— Ти ли трябва да се тревожиш за всичко това? — попита Пепе.

— Аз съм най-голямата. Открай време се грижа за тях. Не мога иначе.

— Не можеш да планираш живота им — изтъкна той. — Те сами ще изберат накъде да поемат, особено сестра ти Кармела, след като е толкова амбициозна. А ти можеш поне да опиташ да си изградиш живота, който искаш.

— Не съм сигурна какво точно искам — признах аз. — Ти имаш таланта да готвиш, Кармела разчита на гласа си. Аз обаче не притежавам специални умения.

Пепе се усмихна.

— Струва ми се, че грешиш.

Усмихнах му се и неочаквано се почувствах много неловко.

Разхождахме се по Виа Венето до късно покрай кафенетата на тротоара, пълни с двойки, които вечеряха, пиеха коктейли или кафе. Стори ми се странно, че по улиците на Рим продължаваше да кипи живот много след часа, в който си лягах.

Пепе преплете пръсти с моите и двамата поехме заедно, той във взетия под наем костюм, аз променена до неузнаваемост в роклята на Бети, сякаш мястото ни бе сред множеството чудесно облечени хора.

— Не искам тази вечер да свършва — признах аз. — Беше съвършена.

— Не се тревожи, Серафина. — Той нежно стисна ръката ми. — Ще има и други съвършени вечери. Сигурен съм.