Ники Пелегрино
Някъде в Рим (6)

Бъди моята любов

Известният тенор Марио Ланца пристигна в Неапол с кораба „Юлий Цезар“. Хиляди възторжени фенове чакаха да го посрещнат, докато той се качваше на лимузината, за да отиде на официален прием по случай обявяването му за почетен гражданин. След това посети за кратко гробницата на легендарната оперна звезда Енрико Карузо и сподели пред пресата, че е много щастлив, че най-сетне е в Италия. Утре синьор Ланца и семейството му ще продължат с влак към Рим, където ще отседнат в хотел „Бернини Бристол“ на Пиаца Барберини.

Бях сама и слушах радио, перях мръсните дрехи в кухненската мивка, когато чух новината. Мама издебна времето, докато сестрите ми бяха на училище, за да отиде на фризьор и да боядисат сивите нишки, които бях забелязала. Нямаше с кого да споделя въодушевлението си, че Марио Ланца е в Италия. Скоро щеше да е в родния ми град и да диша същия въздух като мен. Изписках и пуснах бельото.

Нямах търпение да кажа на Кармела, тъй като знаех, че тя ще бъде очарована, също като мен. Сигурно щеше да поиска да отидем на Пиаца Барберини рано утре сутринта и да чака пред хотела, докато великият тенор пристигне. Планът й беше да се престори, че иска автограф, а след това да го изненада с пеенето си. Беше убедена, че той веднага ще забележи таланта й и това ще бъде началото на прекрасните неща, които ще й се случат.

По радиото пуснаха негов запис в чест на пристигането му — „Санта Лучия“, любима неаполитанска песен. Аз пък трябваше да доизпера и да закача дрехите на простора на терасата. След това трябваше да избърша водата, която се беше разплискала и да накисна бял боб и едва тогава щях да се преоблека в чисти дрехи и да отида при сестрите си.

Докато чаках на стълбите пред училището заедно с другите сестри и майки, едва се сдържах да не споделя новината.

— Марио Ланца най-сетне е пристигнал — искаше ми се да кажа. — Слушала съм песните му, гледала съм филмите му, а сега, най-сетне, може би ще имам възможност да го видя лично.

Представих си безизразните погледи на хората, които не харесваха песните му и запазих вълнението си за Кармела.

Вече бе краят на май и градът ставаше все по-горещ. Запитах се какво ли ще прави Марио, докато е тук през лятото. Дали ще ходи със семейството си на плажа, а вечер ще си почива в скъпите кафенета на Виа Венето? Паста ли ще избере или ще предпочете американска храна? Дали му е останал глас, за да пее пред публика? Сега беше тук и всичко ми се струваше възможно.

Когато Кармела най-сетне се появи, на мен отчаяно ми се искаше да й кажа новината.

— Марио Ланца е пристигнал. В Неапол е — провикнах се аз, щом я видях сред момичетата, които се изнизваха навън. — Можеш ли да повярваш? Чакаме толкова отдавна.

Бях си представяла как ще посрещне новината, как ще заподскача от вълнение, как ще започне да ме разпитва за подробностите, как ще бъбри за плановете си да се запознае с великия певец. Вместо това, тъмните очи на Кармела ми се сториха стоманени, лицето й отпуснато, спокойно, а гласът тих.

— Кога ще пристигне в Рим? — полюбопитства тя.

Разказах й малкото, което знаех, докато се прибирахме, а Розалина се тътреше след нас.

— Това е шансът ми — заяви Кармела, след като замълчах. — Трябва да се запозная с него.

— Какво ще кажеш, да отидем и да го чакаме пред хотела?

— Не, по-добре да отидем на гарата. Искам Марио Ланца да ме види в мига, в който пристигне в Рим.

— Тогава трябва да отидем рано. Сигурно феновете му ще чакат да го зърнат на Стационе Термини. Ако закъснеем, няма да си намерим подходящо място и той изобщо няма да ни забележи.

— Добре, ще отидем рано. — Кармела ме стрелна с поглед и добави хитро: — Ще облека роклята на точки.

— А, не.

— Моля те, Серафина.

— Роклята е моя. — Въпреки че рядко я свалях от закачалката, не исках сестра ми да я облече.

— Само този път. Трябва да изглеждам добре, а дрехите ми изобщо не са подходящи.

— Няма да ти стои добре.

— Ще направя така, че да ми стои. Когато Марио Ланца слезе на Термини, първото, което ще види, е момиче в рокля на точки, а първото, което ще чуе, е песента ми.

Кармела беше толкова решителна, че не можах да й откажа. В мига, в който пристигнахме вкъщи, тя се втурна да пробва роклята. Не й беше чак толкова голяма, колкото си представях. Малко й беше дълга, трябваше да си сложи и подплънки от памук на гърдите, но зеленото много й отиваше, а моделът я правеше много по-голяма.

— Какво ще му изпееш? — попитах аз. — Нещо италианско или американска песен?

— Американска — рече убедено тя.

— Коя?

— „Бъди моята любов“, разбира се.

Представих си сцената. Влакът пристига, тълпата ликува, когато Марио Ланца се появява за пръв път, след това се понася гласът на младо момиче и всички притихват, за да слушат. Той, разбира се, ще остане впечатлен и ще попита за името й. Може би дори ще я покани в хотела си и ще я помоли да му попее още.

Изглежда сестра ми мислеше за същото, защото вечерта, когато си легнахме, и двете не можахме да заспим. Въртяхме се, мятахме се, докато накрая мама се оплака, че й пречим да спи.

На сутринта Кармела за пръв път стана преди останалите. Усетих аромата на смляно кафе, чух тихото бръмчене на радиото, докато тя слушаше в очакване на още новини.

Като внимавах да не събудя мама, аз отидох на пръсти при нея.

— Казаха ли нещо? — полюбопитствах аз.

— Още не. — Кармела ми се стори напрегната. — Ще слушаш ли, докато отида до банята?

Пуснаха още една песен на Ланца, този път американска — „Защото си моя“ — и на мен ми се прииска да е „Бъди моята любов“, тъй като това щеше да бъде добро предзнаменование. Увеличих малко звука и сварих кафе.

Когато песента свърши, говорителят обяви:

На прием в красивия ресторант „Интернационале“ в Неапол американският тенор Марио Ланца и семейството му бяха официално приветствани с добре дошли в Италия. Колегата му актьор, нашият сънародник, Ренато Рашел, пя за него, изпълни дори песен от филма, който двамата скоро ще снимат заедно. Самият синьор Ланца не пя, но сподели пред репортерите, че очаква с огромно нетърпение новия си живот тук и още от пристигането се е почувствал у дома в Италия.

 

 

После пуснаха музика и този път Ренато Рашел изпя италианска песен. Гласът му изглеждаше немощен в сравнение с този на Марио и аз го съжалих. Кармела се забави в банята и когато се върна усетих, че мирише силно на парфюма на мама. Не казах и дума, не се опитах да я спря да не лакира ноктите си в алено, нито да не си слага грим. Щом се приготви, й помогнах да облече роклята на точки и останах да я наблюдавам как обува мамините сандали със златни каишки.

Розалина се размрънка, че я будим толкова рано, продължи да се оплаква и когато тръгнахме от къщи, без да е закусила. Единствено новината, че няма да ходи на училище, а също и тихичко изреченото обещание, че ще яде сметанова торта, я накараха да млъкне, колкото да излезем от апартамента, без да събудим мама.

Ако тръгнехме пеша за Термини, щеше да отнеме прекалено много време, затова си купихме билети за трамвай. Въпреки това забелязах нетърпението на Кармела, когато спряхме на Порта Портезе и хората започнаха да слизат и да се качват.

— Не се притеснявай, няма да закъснеем — уверих я аз.

— Нямаме представа по кое време пристига, откъде си сигурна — попита остро тя и едва сега разбрах колко опънати са нервите й.

Когато пристигнахме на Термини, имахме чувството, че е най-обикновено утро; мъже в строги костюми слизаха от влаковете, спираха, за да изпият на един дъх по едно еспресо или да си купят вестник, след това забързваха към работните си места. По нищо не личеше, че денят щеше да е различен, че много скоро ще пристигне великият американски тенор, човекът, за когото твърдяха, че е новият Карузо.

Открихме перона и място, на което да се настаним. Известно време бяхме само ние и аз започнах да се питам дали не сме се объркали, дали Марио Ланца ще дойде. Постепенно около нас започнаха да се събират групи хора. По обяд, когато отидох да купя парчета пица и бутилки минерална вода, се наложи да си проправям с усилие път през все по-гъстото множество, за да открия сестрите си.

Сред тълпата имаше какви ли не хора: баби, млади жени и мъже на средна възраст; чух дори английска реч. Всеки път, когато влак от Неапол спираше на гарата, ние сякаш се лашвахме напред и се задвижвахме като един, аз стисках здраво ръката на Розалина, уплашена, че може да падне и да я стъпчат.

Късно следобеда от Марио Ланца все още нямаше и следа и трите започнахме да ставаме неспокойни. Хората около нас черпеха с храната, която си бяха донесли: обикновен хляб с колбаси и маслини, грубо отрязани парчета пармезан, пликчета със семе от варена лупина.

— Той май няма да дойде — обърнах се към Кармела. — Дали да не си вървим вкъщи?

— Не.

— Розалина е уморена, а мама ще се притесни.

— Тогава вие вървете. Аз оставам — настоя Кармела.

Не можех да изоставя сестра си, а и много ми се искаше да видя Марио Ланца, не по-малко, отколкото на нея. Затова останахме да чакаме.

Влакът му пристигна чак вечерта. По това време тълпата беше набъбнала и никой не можеше да помръдне. Хората бяха вдигнали приветствени надписи и скандираха: „Искаме Марио“. Репортери и оператори се стичаха на перона. Когато влакът приближи, от тълпата се понесоха оглушителни овации.

— Виждам го. Виждам го — изкрещях към Кармела, застанала на пръсти в отчаян опит да зърне идола си.

И ето че дойде най-прекрасният момент. Влакът намали и Марио Ланца се показа на отворения прозорец, започна да изпраща въздушни целувки на тълпата, а лицето му бе толкова познато от филмите, които бях гледала, усмивката — широка, щастлива. Щом влакът спря, той вдигна в ръце всяко едно от децата си, за да могат и те да ни помахат. Сториха ми се по-големи, по-едри, отколкото на снимката, която бях изрязала от списание Confidenze, въпреки това ги познах на мига — Колийн, Елиза, Деймън и Марк. Момиченцата бяха с красиви бели шапки и се усмихваха. Момченцата ми се сториха по-срамежливи. Най-сетне до него застана и съпругата му Бети и помаха с облечената си в бяла ръкавица ръка, красива и много елегантна.

Тълпата крещеше все по-високо, когато усетих, че Кармела ме тегли за ръката. Наложи се да се наведа, за да чуя какво казва.

— Трябва да се приближим — изкрещя тя. — Промуши се напред, разблъскай всички.

Опитах, но се оказа невъзможно. Когато Марио Ланца слезе от влака, множеството го погълна. Репортерите го бомбардираха с въпроси, желаещите да получат автографи размахваха тефтерчета. Блестяха светкавици, тикаха микрофони в лицето му. Никой не забеляза дребното момиченце в рокля на точки, нито пък чу и нота от онова, което тя изпя.

Въпреки това чакахме с надеждата тълпата да се умори, за да може Кармела да получи своя шанс. Само че по нищо не личеше овациите да престанат. Започнаха да се събират дори повече хора, привлечени от шума и суматохата, докато накрая не усетихме, че прииждащите тела ще ни смажат.

— Марио, обичаме те.

— Марио, прекрасен си — провикваха се те.

— Искам да те целуна, Марио.

Група фенове последваха певеца на тръгване от гарата чак до пиацата. Влачеха и нас и никой не се интересуваше дали искаме или не. Всеки път, когато успеех да го зърна, той ми се струваше или възторжен или развълнуван, обръщаше се да помаха, стискаше ръцете на хората, подписваше се на късовете хартия, които му даваха.

Той обичаше множеството и едва ли искаше да си тръгне. Докато го отвеждаха към автомобила, спря и се отдели от останалите, насочи се към спряла наблизо карета с кон. За огромно удоволствие на всички, той се качи на нея, изправи се над морето от ръце, размаха своите и поздрави отново насъбралото се множество. Сякаш гледах любимата си сцена от филма му „Великият Карузо“.

Най-сетне успях да го видя по-добре. Беше облечен в елегантен тъмен костюм, вратовръзката му беше леко изкривена на една страна, стори ми се красив, но доста уморен. Бях невероятно развълнувана, че този велик, известен човек е застанал точно пред мен. Марио Ланца от плът и кръв. Забравих напълно горкичката си сестра и подех овациите на останалите.

Когато той най-сетне се откъсна от тълпата и го откараха нанякъде, беше станало ужасно късно; небето беше мастилено, а пиацата пред Термини бе осеяна с хвърлени флагчета и знаменца. Прихванахме прозяващата се Розалина между нас и поехме бавно към спирката на трамвая.

— Ще отидем до хотела му на Пиаца Барберини, ще пробваме отново — обещах аз на разочарованата Кармела. — Следващия път тълпата няма да е чак толкова многобройна.

Тя обаче беше уморена и духът й бе прекършен; не искаше да я утешавам.

— Може — отвърна тя. — Ще видим.

Не помня някога мама да е била по-ядосана отколкото тази вечер, когато се прибрахме. Беше бледа, а устата й стисната в тънка черта. Сигурно бе крачила из апартамента часове наред, спирала е от време на време, за да се наведе от терасата и да огледа улицата. Много добре знаеше какво представлява Рим, след като мръкне и си бе представяла най-лошото. Не бе и помислила да излезе, не и докато нямаше представа какво ни се е случило. Беше изгубила цялата вечер, вместо да работи и сега портмонето й беше празно. Най-много побесня, когато видя Кармела облечена в моята рокля на точки и нейните златни сандали.

— Какво си въобразяваш, че правиш? Сваляй ги веднага — изкрещя тя и пъхна грубо пръсти в деколтето й, за да измъкне памука, който запълваше бюстието на сестра ми.

Отначало мама крещя, после се разплака и аз чух непознато досега хлипане. Розалина й заприглася шумно, все още стиснала ръката ми с всички сили, както когато се оказахме притиснати от тълпата. Кармела пък наведе очи и мълча, докато не приключи всичко.

— Аз съм виновна — призна тя, докато мама събличаше роклята й и я остави по бельо. — Исках да видя Марио Ланца. Нямах представа, че ще пристигне толкова късно. Много се извинявам.

— Струваше ли си поне? — попита с горчивина мама. — Струваше ли си да ми причините толкова тревога?

— Исках да му попея. Не съм си представяла, че ще има толкова много хора и ще е толкова шумно. — Горещи сълзи се застичаха по лицето на Кармела. — Извинявай, много се извинявам.

— Глупаво момиче — рече мама, но този път малко по-меко.

— Мислех, че ако чуе първо моя глас, ще ме запомни. Само че така и не успях да му попея истински. А сега… сега… — Тя отпусна глава на гърдите на мама и зарида. — Сега си ми много сърдита.

— Cara, толкова се уплаших — обясни мама, прегърна Кармела и я залюля лекичко. — Не спрях да си повтарям, че сте разумни момичета, че нищо не ви се е случило, но не знаех къде сте отишли. Имате ли представа колко е късно?

— Да не би да минава полунощ? — опита се да познае Кармела.

— Много по-късно. Вървете да си лягате. Ще поговорим утре сутринта. Ти също, Серафина. Сигурна съм, че и ти носиш вина за тази работа, но сега не е моментът да обсъждаме този въпрос. Всички сме изтощени.

Докато мама ни завиваше в леглото, чухме гласа на Розалина, уморен, все още изтънял от сълзите.

— Минава полунощ — рече с нескрито учудване. — Никога досега не съм си лягала толкова късно.

— Не си и повече няма да се случи — отвърна мама. — Поне няма да е скоро.

Тя угаси лампата и излезе на терасата, за да изпуши последна цигара за вечерта. Когато отпуснахме глави на възглавниците, дори не посмяхме да шептим. Нито една от нас не искаше да чуе виковете на мама отново, нито да види сълзите й.

По дишането на сестрите си разбрах, че са заспали бързо, докато аз не усещах умората. Лежах будна, припомнях си как Марио Ланца беше застанал в каретата, протегнал нагоре ръце, като шампион, който се наслаждава на възхищението на тълпите.

— Благодаря ви. Обичам ви! — провикваше се той на английски и италиански. — Обичам ви всички.

Сигурно вече се беше настанил в апартамента си в хотел „Бернини Бристол“. Мебелите навярно бяха великолепни, има и цветя, може би дори шампанско. Децата вече са заспали дълбоко, а двамата със съпругата му гледат към куполите и покривите и вдигат тост за бъдещето си в Рим.