Ники Пелегрино
Някъде в Рим (20)

Ти си любовта

По-късно чух истории за синьор Ланца, че бил женкар, че изневерявал на Бети, че плащал на курви и се отнасял зле с тях. Мога единствено да кажа, че докато бях при тях, не видях и намек за подобно нещо. Според мен, те двамата се обожаваха. Той я докосваше непрекъснато: отпускаше пръсти върху ръката й, целуваше я по бузата. Макар и двамата да избухваха лесно, по-често се отнасяха един към друг с нежност, отколкото с гняв.

По време на онази Коледа и Нова година, те бяха непрекъснато заедно. Коста беше отседнал в pensione^[1] на Виа Венето, но често идваше да се храни с нас и да поговорим, тъй като Марио обичаше да е обграден с хора. Обичаше да бъбри, обичаше и музиката, дима на пури и всичко, което му даваше причина да се смее. Според мен, изпитваше ужас от празни дни и празни стаи.

Концертното турне щеше да започне през януари и ги чух да обсъждат плановете си. Щяхме да видим толкова много градове: Шефилд, Глазгоу, Нюкасъл, Лестър, лондонския „Албърт Хол“, а след това заминавахме за Германия. Запитах се откъде Марио намира енергия за всичко. Бети определено не беше достатъчно силна, за да го придружи и двамата ми се сториха нещастни от предстоящата дълга раздяла.

— Ще бъда толкова самотна — оплака се Бети, — да не говорим колко ще липсва на децата. Де да можеше да се прибира вкъщи всяка вечер, както когато снима филм.

— Тук ще бъде много тихо без него — отбелязах аз, защото присъствието му щеше да липсва и на мен.

— Тихо и скучно — съгласи се Бети. — Ще трябва сами да си търсим забавления — ще организираме чаени партита, ще мислим за дребни глезотийки, с които да се разсейваме. Хайде да си направим списък.

Донесох лист и химикалка и двете седнахме в стаята й и започнахме да мечтаем, за да измислим как да запълним дългите седмици през отсъствието на Марио. Обичах тези моменти с Бети — когато ме допускаше в живота си, молеше ме за помощ и ми се струваше, че ми е по-скоро приятелка, отколкото работодател.

Към нея се обърнах, когато се опитвах да разбера загадката, наречена Пепе. Тя бе по-опитна от мен и се надявах да ми обясни какво се крие зад поведението му.

— Уж се държи приятелски, а в следващия миг се отдръпва — доверих й аз, докато двете бяхме на пазар на Виа Кондоти. — Никога не знам в какво настроение ще го заваря. Често се питам дали не съм направила нещо нередно, но не знам къде съм сбъркала.

— Понякога мъжете са крайно непостоянни — обясни Бети, докато оглеждаше лимоненожълта копринена рокля на една витрина.

— Но защо? — попитах настоятелно. — Не виждам причина.

— Според мен, те са много различни от нас. За тях работата е почти всичко и не им се отразява никак добре, когато са в лошо настроение или разсеяни.

— Работата на Пепе не е като на синьор Ланца. Все пак той е просто готвач.

— За него тази работа е важна, може би най-важното нещо на света. Мъжете могат да бъдат много целенасочени и всеотдайни. — Тя се обърна с гръб към роклята на витрината и двете продължихме покрай магазините.

— Той отново ме покани да отида с него на опера — признах аз.

— Та това е чудесно, нали? Доволна ли си?

— Не знам… Не трябва ли да внимавам, да не би да реши, че нямам търпение? Няма ли да е по-добре да откажа…

— Държиш ли на него? — прекъсна ме Бети.

— Мисля, че да.

— Тогава никакви игрички — мъжете ги ненавиждат. — Тя се замисли. — Не очаквай да ти бъде лесно с него, Серафина. Той няма да се промени. Очаквай и занапред онова, което получаваш сега.

След това отидохме да пием чай и да ядем торта близо до Испанския площад и разговорът отново се насочи към лимоненожълтата рокля и дали ще й отива.

 

 

Представлението, което Мария Калас изнесе тази нощ в римската опера, вече е влязло в историята. Бях сред публиката и бе ясно още от първата нота, че гласът на великата дива е съсипан. И двамата с Пепе се напрегнахме, неспособни да повярваме, че продължава да се напряга, за да пее. Седяхме шокирани, смълчани, докато публиката около нас я осмиваше. Беше истинско фиаско, особено когато тя се опитваше да достигне високите тонове, а гласът й гаснеше, трепереше и тя не успяваше да го управлява.

Когато великата певица отказа да се върне на сцената след първото действие, Пепе каза, че не е никак изненадан. Сред останалите от публиката настъпи истински хаос, стигна се почти до бунт заради отказа й да продължи и се насъбра толкова много гняв — хората крещяха, искаха да им бъдат възстановени сумите за билетите и настояваха тя да напусне Рим — че изглежда животът на певицата беше в опасност, ако се появи отново на сцената.

— Тъкмо от това се страхува синьор Ланца — рекох аз, докато Пепе ми помагаше да се промъкна през тълпата и да се отдалечим.

— Точно от това.

На следващия ден бяха публикувани какви ли не слухове. Репортерите писаха, че Калас е пила шампанско до късно в нощен клуб и когато се събудила в деня на представлението, гласът й звучал като шепот. Казаха, че много молила да я сменят, но режисьорът категорично отказал, тъй като не могли да й намерят дубльор. Двамата с Пепе разтворихме вестниците на масата в кухнята и се наведохме над тях, сигурни, че Марио на горния етаж чете същите материали.

— След няколко дена трябва да се изправи на сцената в Англия и да пее — напомних му аз. — Ами ако си отвори устата и няма глас, ами ако гласът му звучи приглушено и се разтрепери като нейния снощи?

Пепе се намръщи.

— Тогава с кариерата му е свършено, също както с нейната в най-скоро време.

— Толкова е жестоко.

— Тя се провали — отвърна простичко Пепе. — Хората не прощават провалите.

Очаквах Марио да е помръкнал, но се оказа, че той е във върховно настроение. Зареден с бира, той отказа да започне поредната репетиция с Коста, настоя да се организира празненство, най-неочаквано нахлу в кухнята и ние с Пепе набързо прибрахме вестниците.

— Утре трябва да започна сериозна работа, така че днес е време за ядене и пиене — обяви Марио. — Слушай, Пепе, какво ще кажеш да сготвим един тон фетучини и малко пилешко по ловджийски? Само двамата с теб, а? — Пепе гледаше недоумяващо, когато чу, че трябва да сподели кухнята си с великия тенор, но Марио изглежда не забеляза погледа му, наля си още бира и нави ентусиазирано ръкави. — Вече се сдоби с асистент, така че казвай какво да правя — настоя той.

Застанали един до друг, двамата кълцаха лук, след това започнаха соса по ловджийски и шумно разрязваха две пилета, когато Бети надникна от вратата.

— Парти ли ще има?

— И още как — отвърна Марио.

Никой от нас не спомена за проблема на Калас, нито пък заговорихме за концертното турне, дори след като и Коста дойде при нас. В момента Марио имаше желание да говори за храна, за ястията, които беше опитвал и за онези, които имаше желание да опита.

— В Англия ще ме тъпчат с печено говеждо и картофи всеки божи ден — въздъхна той и се обърна към Пепе. — Как само ми се иска да дойдеш с нас, за да готвиш прилична паста.

Ядохме на масата в кухнята заедно с Бети и децата, персонала, дори шофьора. Донесоха още бира, последвана от чаши „Кианти“, а накрая Марио извади лепкаво — сладки ликьори, с които да приключим обяда; накрая всички бяхме поруменели, говорехме високо, гласовете ни леко заваляха от изпития алкохол, а стаята се въртеше около нас.

Когато светлината започна да угасва, хората си тръгнаха: гувернантките качиха децата на горния етаж, за да ги изкъпят, последвани от Бети, която искаше да си легне, икономката се прибра у дома, при съпруга си, прислужниците, шофьорът и портиерът също си тръгнаха. Най-сетне останахме трима на масата. Празни бутилки от вино бяха разхвърляни по плота до мивката. Марио отваряше нова, а Пепе донесе още храна, резен пармезан, прясно нарязана зряла круша и купа орехи. Предложи на Марио пура от кутията, която бе получил като подарък за Коледа и двамата се заприказваха като стари приятели, докато аз седях тихо и слушах.

— И така, Пепе, кажи ми как стана готвач — полюбопитства Марио.

— Мама започна да ме учи, докато бях още момче. Тя казваше, че всеки, който знае как се готви, винаги ще може да си изкарва хляба и изглежда е била права, защото засега поне се справям.

— Очевидно майките ни са били разумни жени. Моята знаеше, че бъдещето ми е свързано с музиката. Работеше до изнемога, за да плати уроците ми, така че татко се озова в кухнята. — Марио се усмихна при спомена. — Обикновено мама не беше много доволна с работата му там и не се страхуваше да му каже. По онова време храната не ме интересуваше кой знае колко. Музиката бе най-важното за мен.

— Открай време ли имахте глас? Дори като момче ли? — попита Пепе.

— Да. — Облегнал лакти на масата в кухнята, Марио ни разказа за детството си, как пеел с плочите на Карузо, когато у дома нямало никой, как бил сигурен каква ще бъде съдбата му още от самото начало. — След това всичко се случи изневиделица, точно както мечтаех. Нямаше борба — призна той. — Успехът ме споходи бързо. Може би всичко при мен се получи прекалено лесно.

— Сигурно сте имал и трудни моменти — предположи Пепе.

— Да, но при мен беше ту така, ту иначе, кариера на спадове и възходи. Сърдечните ми проблеми и неудачите започнаха да се появяват, след като се изкачих на върха, а не по време на изкачването. — Марио отпи отново. — Независимо от всичко съжалявам за много малко неща. Допускал съм грешки, но ако мога да изживея живота си отново, ще го изиграя почти по същия начин. Постигнал съм успех, имам пари, красива жена и децата си. Аз съм един невероятен късметлия.

— Така е, синьор.

Думите не прозвучаха искрено. Дори на фона на целия успех, който Марио беше постигнал, у него често се долавяше тъга. Усетих я и в този момент, бях сигурна, че Пепе също я е усетил.

— Снощи сте ходили на опера, нали? — попита неочаквано той и впи в Пепе кървясалите си очи. — Станали сте свидетели на унижението и срама й.

— За Калас ли говорите? — смути се Пепе.

Марио закима енергично.

— Тя не беше добре, да знаеш… Не е трябвало да я карат да излиза на сцената. Пяла е, независимо от препоръките на лекарите, така че как да не се стигне до катастрофа?

— Защо изобщо е излязла на сцената? — запита се Пепе.

Марио сви рамене.

— Винаги има някой, който иска да изкара пари на гърба ти, облагодетелства се, като те принуждава да излезеш на сцената. Видя ли я как изглежда? Казват, че била свалила двайсет и девет килограма. Не е достатъчно да имаш глас, певецът трябва да бъде и моден образец… идол на хората…

Настроението на Марио се промени и стана ясно, че той вече не говори за Калас, ами за себе си. Започна да се оплаква от мениджърите си, да плюе репортерите, Холивуд, твърдеше, че се отнасяли несправедливо с него, но най-много мразеше критиците.

— Не спират да говорят колко съм бил дебел и непрекъснато питат колко килограма съм станал. — Той стовари юмрук върху масата. — Тези тъпаци не виждат ли как е? Имаме нужда от тези килограми, за да се разтворят ребрата ни, те ни дават сили да контролираме дъха си. Без тях не можеш да овладееш фразите, гласът ти изтънява, не издържаш на височините. В Холивуд изобщо не им пука за всичко това. Връчват ти един сценарий, който е пълен боклук, не уважават гласа ти…

Нито един от нас не се опита да го прекъсне, докато изливаше душата си.

— Ами какви простотии пишат за мен — оплака се той. — Ако се закашлям, ако имам зачервено гърло, те започват да тръбят, че губя гласа си. Имам чувството, че нямат търпение да се случи. Те просто не разбират… почти никой не разбира… какво е да имаш глас… как този глас управлява целия ти живот… съпругата ми е омъжена за глас… децата ми са отгледани от него…

Той вече заваляше думите, а очите му натежаваха.

— Слава богу, че сега съм в Италия — призна той. — Холивуд е на девет хиляди и шестстотин километра, малко повече от един неприятен сън.

Двамата с Пепе му помогнахме да се качи на горния етаж. Марио беше едър човек и едвам успяхме да го отведем. Положихме го на едно канапе, за да се наспи и изтрезнее, с надеждата утре сутринта да си е старият човек.

Тъкмо бяхме угасили лампата, когато го чух да мърмори:

— Човек трябва да бъде свободен, в противен случай няма желание да пее.

Скоро след това до нас достигна гръмкото му хъркане.

 

 

Когато започна концертното турне, Пепе нямаше търпение да изтичам до кухнята, за да споделя с него последните клюки, които съм научила. Примамваше ме там с вкусни деликатеси, които бе сигурен, че ще ми харесат — паста от артишок и смлени бадеми върху хрупкави кростини, резен добре узряло таледжо, намазано върху хляб с дебела кора, стрък целина, напълнен с кремообразна горгонзола и печени семки от пиния. Неочаквано намери време да си бъбрим. Пепе се обръщаше към мен отново, но аз нямах пълно доверие на тази промяна.

Не ми оставаше време да се мотая, тъй като се занимавах с Бети, която заяви, че иска да лети до Лондон за следващото представление на Марио. Този път реши аз да остана във вилата и да помогна с децата и единствената помощ, от която имаше нужда, бе да изберем тоалетите и да ги сгъна в куфара.

— Само за няколко дена — рече тя. — Ще се настаним в същия апартамент в „Дорчестър“, така че ще се чувствам почти като у дома, а Марио е направил планове да отидем на гости на приятели. Лана Търнър снима там. Взела е къща под наем в красивия лондонски квартал Хампстед и каза, че там щяло да бъде идеално за децата, ако решим да се преместим в Англия.

Надявах се приказките за заминаване от Рим да са просто клюки, пуснати от британските репортери, затова се постреснах, когато тя го спомена за втори път.

— Наистина ли мислите да заминете да живеете там? — попитах. — Мислех, че тук много ви харесва.

— Да, много ни харесва, но заминаваме там, където ни отведе кариерата на Марио. Не се тревожи, Серафина, ти ще дойдеш с нас, също и Лиляна и Ана-Мария. Не можем да се справим без вас.

Лондон ми беше харесал, но нямах желание да напусна завинаги Рим. Животът ми беше тук, семейството, всичко познато, всичко, което обичах. А и Бети не спомена Пепе сред персонала, който искаше да вземе със себе си. Колкото и да беше дразнещ, не исках да го изоставя.

Докато Бети беше в Англия, аз изпитвах ужас от завръщането й, убедена, че ще донесе новината, че са открили най-симпатичната къща и трябва да съберем багажа от Вила Бадолио веднага. Не споделих страховете си с никого от персонала, за да не ги тревожа. Една нощ обаче се събудих, не можах да заспя и до сутринта мислих все за това.

За щастие, този път нищо в Лондон не беше допаднало на Бети. Щом се върна, започна да се оплаква от „Дорчестър“, от Коста, който, според нея, се държал неразумно и бил станал алчен. Не каза нищо добро за никого.

— Всички ни мамят — заяви гневно тя. — Всички до един гледат да ни измъкнат парите. Това трябва да престане.

Дори дългоочакваното посещение в дома на филмовата звезда Лана Търнър не беше минало добре, защото Марио се спънал на някакви стъпала към градината и си натъртил ребрата. След това забелязах с огромно облекчение, че Бети повече не споменава преместване в Англия.

Докато Марио го нямаше, тя беше тиха и съм сигурна, че се тревожеше за него всеки ден. През повечето време нервите й бяха опънати и за мен бе истинска борба да я накарам да хапне малко дори от най-вкусните ястия, които Пепе измисляше. Чиниите оставаха пълни, докато шишенцата с лекарства, които тя държеше в стаята си, се изпразваха бързо, както и преди.

— Притеснявам се, че Марио се претоварва — довери ми тя. — Когато отидох в Лондон, не ми се видя добре.

— Заради гласа ли? — попитах стреснато аз. — Да не би да е прекалил?

— Не, изпълненията му бяха добре. Той обаче е много изморен и кракът му ми се стори подут. Обеща да отиде на лекар. Дано не отлага прекалено дълго, защото може да се окаже сериозен проблем.

Бети ми се стори притеснена, но не се учуди, когато научи, че ангажиментите на синьор Ланца са отложени и той се връща в Рим.

— Казах му, че турнето му идва прекалено много, но той не ме послуша — оплака се тя.

След това научихме, че му е поставена диагноза флебит, което за мен поне бе мистериозно състояние, но икономката ми каза, че майка й страдала от същото. Ставало въпрос за съсирек, така ми обясни тя, дълбоко във вените на крака и ако се премести, можел да причини толкова сериозно запушване, че да го убие.

Първоначално отказах да повярвам. Как бе възможно човек, изпълнен с живот, да бъде повален от мъничък съсирек? След това обаче го видях и ми стана ясно, че горкият Марио го боли много. Лицето му беше бяло като платно, под очите му имаше сенки, които повече приличаха на синини. От жизнеността му не беше останала и следа.

Още щом пристигна в Рим, личният му лекар го прегледа и бързо го откараха в болница. Остана там цели тринайсет дена, всички бяха силно разтревожени, най-много Бети.

— Ще го излекуват ли, синьора? — попитах аз, тъй като знаех, че останалите от персонала се питат същото. — Той ще се оправи ли?

— Надявам се. — Тя ми се стори уплашена, говореше приглушено. — Положението му обаче е много по-сериозно, отколкото хората мислят. В Мюнхен са му казали, че ако не внимава, ще умре до една година. Здравето му е изключително крехко и му трябва пълна почивка, докато кризата не премине. Едно знам със сигурност. Повече няма да има никакви турнета.

— Можем ли да помогнем с нещо? — попитах аз.

Тя поклати глава.

— Сега вече всичко зависи от лекарите. Дават му лекарства за разреждане на кръвта и той трябва да носи специални чорапи. Казаха ми, че бил в много добри ръце. „Вале Джулия“ е една от най-добрите клиники в Рим и отзивите за доктор Морика са чудесни. Остава само да се молим скоро да се оправи.

През повечето време Бети държеше вратата си затворена и ми позволяваше да влизам и излизам с подносите храна, до които категорично отказваше да се докосне, освен до водата, с която преглъщаше хапчетата си. Беше съвсем отслабнала и изглеждаше по-немощна от когато и да било. Не за пръв път започвах да се страхувам за нея.

Опитах се да поговоря със семейството си по този въпрос. Избрах един от следобедите, когато посмях да си тръгна рано от Вила Бадолио. Кармела ме завари да търся кутията, която бях оставила под леглото, и се опита да надзърне вътре, когато извадих снимката на семейство Ланца, изрязана от Confidence. На нея шестимата бяха хванати ръка за ръка на снимачна площадка.

— Не ги ли виждаш достатъчно, докато сте на работа? — попита злобно тя. — Трябва ли да им зяпаш снимката и докато си тук?

— Исках да видя дали изглеждат, както ги помня — обясних аз. — На снимката ми се струват толкова щастливи. Виж усмивката на лицето на Марио.

— Той е известен в цял свят, има милиони, защо да не е щастлив?

— По-сложно е. Ти просто не разбираш.

Мама беше пред тоалетката и се решеше, преди да си сложи ролки.

— Струваш ми се разтревожена, cara. Какво не е наред?

— В момента там е наистина ужасно — признах аз. Всички са притеснени за здравето на синьор Ланца, но Бети също е зле: Единствените хора, които се съгласява да вижда, сме ние с доктор Силвестре. Той казва, че тя трябвало да почива, но това съвсем не й помага. Ако не я накарам да яде, тогава тя просто ще се стопи.

— Серафина, тази жена не е твоя отговорност — каза ми мама загрижено. — Не ти си човекът, който да се тревожи за нея. Тя няма ли семейство, приятели?

— Всички са в Америка. Тук в Рим има единствено мен.

— Ти работиш при тези хора, те не са ти семейство — настоя мама. — Много ме е яд, че си в такова положение. Изобщо не трябваше да се стига дотук.

— Нямам нищо против… щастлива съм, че мога да направя всичко по силите си.

— Серафина…

— Само да го беше чула, мамо, ако беше чула гласа му сутрин, когато репетира… Великолепен е, неповторим, изпълва те цялата. Ако мога да му помогна, да подкрепя този глас по някакъв начин, значи върша работата на господ.

И сестра ми, и майка ми ме бяха зяпнали със странни изражения.

— Ти си влюбена в него, нали? — рече с нескрита почуда Кармела.

Свих рамене при тези думи, защото всеки, който го познаваше, щеше да се чувства по същия начин като мен. Да, обичах го, но това не бе любов като тази, за която тя намекваше. Как бе възможно? Марио Ланца не беше мой; той принадлежеше на Бети и децата. Обичах го заради таланта му, заради милото, сърдечно отношение и тъгата, и най-вече за моментите, когато изглежда имаше нужда от помощта на малката слугиня римлянка, макар да беше велик човек.

— Говоря сериозно — казах аз на семейството си. — Мислите си, че преувеличавам, знам, но нито една от вас не ги е виждала. — Погледнах снимката в ръката си. — Когато го погледна и го видя толкова щастлив, не мога да повярвам, че всичко се е объркало. Кога е правена тази снимка? Преди две години, може би преди три. Как е възможно животът да се промени толкова бързо?

Мама взе внимателно снимката и я постави обратно в кутията.

— Забрави за него поне за малко. Ела да ми помогнеш да си направя косата. Освен това трябва да чуеш новините, които сестра ти ще ти каже. Тя си има работа и изкарва почти колкото теб. Изненадана ли си? Е, може би е така, защото напоследък си прекалено загрижена за семейство Ланца и забрави собственото си семейство.

Обзета от чувство за вина, аз осъзнах, че тя е права. Нямах представа, че Кармела си е намерила работа и че пее в местните кафенета и барове, понякога дори на частни партита. Тя ми показа вечерната рокля, която мама й беше ушила — тъмносиня фина коприна — и ми се похвали гордо, че получавала страхотни бакшиши всеки път, когато я обличала.

— Ето, виждаш ли, няма значение, че не пях в тъпия филм. Ще стана звезда и това е то. Сигурна съм.

Представих си я в тънката рокля, изправила се, за да пее пред непознати и се почувствах неловко. Но ето че тя пееше, казах си аз, нали това беше мечтата й и не бе нужно да я отведе до нищо друго, макар да беше прекалено млада за подобни дрехи и партита. Истината бе, че в главата ми нямаше място за повече тревоги, дори да бяха свързани със сестра ми. Бях преситена от проблемите на Бети и Марио.