Ники Пелегрино
Някъде в Рим (31)

Сама

Всяка рокля бе свързана със спомен. Наниз перли ме отведе на пазар с нея на Виа Кондоти, сатенена обувка ме върна на едно от партитата й. Докато опаковах всяка вещ за последно, аз се сбогувах с Бети. Роклята, която беше облякла на триумфа на Марио в Ройъл Албърт Хол, коженото палто, което й топлеше в Сент Мориц, слънчевите очила, които скриваха очите й на погребението. Прехвърлих всичко: вещи, които трябваше да бъдат запазени за децата, други натъпках в чували за благотворителни магазини.

Повечето дрехи все още носеха аромата на парфюма й и аз си представях, че тя е в стаята, че лежи на леглото или е пред тоалетката. Разговарях с нея, понякога на глас, най-често на ум. Казах й колко трудно ми е било да се появя на прага на къщата на Тойопа Драйв с четири недоумяващи деца. Описах как Мария Кокоца ни прие, как се молихме заедно за силата, от която имахме нужда. Често й шепнех, че лицето й ми липсва, също и гласът, и смехът. Обещах й, че винаги ще я помни и с ума, и със сърцето.

— Сега е с Марио — повтаряха хората и вероятно си мислеха, че това е облекчение. Аз обаче знаех, че тя никога не би предпочела да изостави четирите си деца, дори заради него и й го казах.

Останах в къщата на Тойопа Драйв, защото нямаше къде да отида. Мария Кокоца беше мила. Каза, че била напълно объркана, когато Марио починал, но сега вече знаела какво й е отредил господ.

— Аз ще се грижа за наследството му — децата му, музиката му, всичко, което той остави. Това е най-важното сега.

Аз също се чувствах изгубена, но намеренията на господ не бяха толкова ясни. Чувствах се самотна и далече от всичко познато. Намирах утеха единствено в кухнята на Мария. Там вдъхвах познатите аромати на чесън и лук, острия мирис на риган и натрапчивия розмарин, засищащият вкус на печена панчета. Всичко това ми напомняше какъв е бил животът, докато в него все още имаше радост. Знаех, че трябва да го направя.

Нямах рецепти, само споменът за вкуса, въпреки това започнах да готвя храната, която Пепе приготвяше. Първо направих простичко ястие от нежни миди на пара в гнездо от спагети, след това макарони на фурна с разтопена моцарела и галета. Правех супи с бяла риба, домати и риган, дресинги от счукана аншоа и лимонов сок — опитвах се да повторя всичко, което бе готвил той. Докато опитвах да сготвя ястието, мислех за него.

Дори посудата, която вадех от шкафовете, ми напомняше за него. Каменното хаванче, донесено от майката на Мария чак от Италия, за да смачквам в него чесън и подправки. Обгорелите дървени лъжици и метални черпаци. Пресата за равиоли бе съвсем същата като неговата. Само че готвенето на Пепе бе заредено с енергия, съпроводено с шум, звънтене на метал, клокочене и съскане, изблици на гняв. Аз предпочитах тишината в кухнята, да подредя съставките и съдовете, да работя тихо и да се чувствам спокойна.

Изолирах мъката и се съсредоточавах над онова, което готвех, наслаждавах се на цветовете в чинията, съчетавах ароматите, кисело и сладко.

Придържах се към италианската храна, защото това бяха вкусовете, които познавах и ми напомняха за дома. За децата всяка сутрин бе спомен. Те бяха по-спокойни, когато коремчетата им натежаваха от ризото с масло или вкусни спагети; спяха по-добре и кошмарите не ги измъчваха чак толкова. Радвах се, че успявах да им доставя поне малко удоволствие.

По навик продължих да подслушвам на вратите, въпреки че онова, което чувах, вече не ме интересуваше чак толкова. Дори изпълненият с горчивина скандал между Мария и майката на Бети за попечителство над децата не ме развълнува особено. Не можех да направя нищо, за да променя нещата. Единственото, с което можех да помогна, бе да нахраня хората с нещо вкусно.

— Серафина, сигурно Италия много ти липсва — отбеляза Мария, докато стържех пармезан над купичките с гъсто рагу и паста. — Храната ти носи италиански вкус. Всяка хапка ми напомня за времето, което прекарах там.

— И на мен ми липсва Трастевере и семейството — признах аз.

— Защо не се прибереш? Върни се към стария си живот. Много ще ни липсваш, но ще те разберем.

Не можех, не и тогава. Все още не бях готова да призная, че всички си бяха отишли и че този етап от живота ми е приключил. Освен това децата имаха нужда от мен.

— Не мога да ги оставя, докато делото не приключи — признах пред Мария. — Не и преди да съм сигурна, че са на сигурно място при теб.

Делото продължи цяла година. Изнервена от безкрайните срещи с адвокати, Мария с радост ме остави да се грижа за дома. Често в края на натоварен ден сядахме с бутилка червено вино и тя разказваше истории от миналото, от времето, когато Марио е бил просто Фреди Кокоца и славата все още е била част от бъдещето. Тя обичаше да говори и често ме отвеждаше в спомените си.

— Гласът му беше само наш — разказваше тя. — Слушахме го как пее заедно с плочите на Карузо в малката ни къщичка на Марси стрийт. Колко много се гордеехме с таланта му. Нищо не бе в състояние да го удържи. Гласът на моя Фреди щеше да го отведе много високо. Накрая същият този глас го отведе далече от нас.

— В Холивуд ли?

— Точно така. След това в Италия… и накрая го запрати в гроба. Не мафията го уби, както си мислеше горката Бети. Виновникът беше гласът му, нищо друго.

— Лекарите казаха, че е починал от сърдечен удар. Как е възможно да е бил причинен от гласа му? — недоумявах аз.

Мария отпи глътка вино и погледна портрета, който държеше в рамка на тоалетката си. На нея Марио беше много млад, загорял, мускулест, позираше засмян на плажа сред група приятели в бански.

— Ако го познаваше по онова време, щеше да разбереш — каза ми тя. — Беше добро момче, с огромно сърце, вечно си търсеше развлечения, най-обикновено хлапе от Южна Филаделфия. След това гласът го въвлече в съвсем различен живот. Всичко се случи неочаквано бързо. Изневиделица разни хора искаха частица от него — агенти, мениджъри, босове на студиа — и той не знаеше как да им откаже. Бореше се, не знаеше на кого да се довери, бедите се сипеха една след друга. Животът му вече не беше простичък, както дотогава. Моят Фреди беше обикновено момче, което се озова в откачен бизнес. Често ми се струва, че ако успехът беше дошъл малко по-късно… ако изобщо не беше дошъл… може би той щеше да е жив и днес.

— Дали нямаше да е по-добре, ако гласът му си беше останал само за вас? Тогава нямаше да го убие.

Мария въздъхна и поклати глава.

— Гласът му принадлежеше на господ, който го даде на света, а накрая го отне от всички. Сега Фреди е при него.

Започвах да харесвам Мария все повече и повече, докато слушах разказите й. Когато най-сетне съдебната битка приключи и бе решено, че децата ще растат в нейната къща на Тойопа Драйв, аз можех да остана. Бях намерила своята ниша в техния живот и се чувствах добре. Двете гувернантки бяха решили да започнат нов живот в Америка, аз можех да последвам примера им. Само че не бях забравила мястото, което миришеше на напечени от слънцето камъни и бе изпълнено с ромона на вода във фонтаните. Исках да усетя калдъръма под краката си, да повървя по улиците, където се носеше италианска реч. Исках да виждам мама, не само разкривеният й почерк на някоя и друга пощенска картичка, да видя как се е променила Розалина, да послушам песните на Кармела. Домът ми липсваше. Не спирах да мисля и за Пепе — къде е, за кого готви.

Повече от година след като пристигнах в Америка, аз приех предложението на Мария да ми купи билет за дома. Прегърнах децата, сбогувах се с всички от семейство Ланца. Прегърнах Деймън и го задържах най-дълго до себе си, тъй като той бе до мен от самото начало.

— Не забравяй леля си Серафина — прошепнах аз, но той беше още малък и споменът щеше да избледнее.