Ники Пелегрино
Някъде в Рим (23)

Когато си влюбен

Щом усети какво става, Бети започна да търси какви ли не причини, за да ме изпрати в кухнята на Пепе. Искаше чаша след чаша чай или изстудена кола, нещо малко за хапване, при това в напълно неприемливи часове. Беше очарована от факта, че под покрива й разцъфваше романс и не спираше да се шегува с мен, докато не се изчервя.

— Питах се, защо настроението на готвача ни е толкова добро — шегуваше се тя. — Трябваше да ви изпратим в Бавария много отдавна.

Беше много неловко пред останалите от персонала, затова се стараех да се държа както обикновено, освен когато бяхме сами. Не споменах и дума пред мама и сестрите си. Отношенията ни с Пепе бяха нови, романтични, все още неизпитани и ми се струваше най-разумно да ги запазя в тайна.

От Бети обаче не успях да ги скрия. Тя разбра почти веднага. Денят, в който се върнахме от пикника край езерото, тя забеляза подпухналите ми порозовели устни и се усмихна, когато се опитах да намеря някакво извинение.

— От вятъра ли? Слънцето ли ги е жарнало? Не вярвам времето да има нещо общо с тази работа.

По това време вече я чувствах много близка. Бях я виждала сгушена под завивките, отдадена на нещастието, бях споделяла триумфа й. Все едно й бях по-малка сестра или приятелка. Тя често отбелязваше, че нямало да се справи без мен, непрекъснато ми правеше дребни подаръчета: шноли с изкуствени диаманти, червило, чийто цвят не бил подходящ за нея. От време на време се опитваше да ми помогне с някой и друг съвет, все уроци, които бе научила през живота си, които може би щяха да ми послужат.

Невинаги успявах да открия значимото в думите на Бети, но един от разговорите така и не забравих.

Отивахме с автомобила при шивачката й, тъй като фигурата й се беше променила толкова много, че дрехите й трябваше отново да бъдат променени. Тя гледаше през прозореца, наблюдаваше как Рим профучава покрай нас, мълчеше, потънала в мислите си, но ето че неочаквано се обърна към мен.

— Серафина, може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Напълно сигурна ли си в чувствата си към готвача? На мен ми се струва доста труден човек.

— Не е от лесните — съгласих се аз.

Бети ме погледна замислено.

— Едно е да си паднеш по мъж с труден характер, съвсем друго е да живееш с него.

— Няма винаги да е лесно, знам…

— Не знаеш, още нищо не знаеш — прекъсна ме тя. — Абсолютно нищо.

Бе мой ред да погледна през прозореца.

— Никой не е съвършен, нали? — отбелязах аз.

— Вярно е — съгласи се Бети.

— Има мъже, които са колкото прекрасни, толкова и невъзможни. Те не си ли струват усилието?

— Може би… ако наистина обичаш такъв човек. — Бети докосна леко ръката ми. — Важното е да си наясно какъв избор правиш.

Този ден не спомена отново Пепе. Автомобилът ни спря до тротоара и през следващите час, може би два, Бети пробва дрехи, а шивачката цъкаше възмутено, стиснала карфиците в уста; говорихме за модата през следващия сезон, а от съседното кафене ни донесоха кафе на сребърен поднос.

В салона беше задушно и аз си мислех, че приключваме, когато Бети заяви, че искала още нещо специално.

— Вечерна рокля, изящна.

От чантата си извади изрезки от списания.

— Премиерата на новия филм на съпруга ми ще бъде в Рим и искам да съм много красива, когато застана до него на червения килим. Искам нещо неповторимо, дълга рокля, лъскава, която ще нося с дълги бели ръкавици и новото диамантено колие, което той ми подари.

— Подобна рокля ще ви излезе много скъпо, синьора — предупреди тихо шивачката, докато разглеждаше изрезките.

— Сигурно — отвърна, без да трепне Бети.

— За нас ще бъде удоволствие да ви я ушием — добави бързо жената.

На връщане към вилата, аз бях толкова развълнувана, че залях Бети с въпроси за премиерата на „Ариведерчи Рома“. Къде щеше да се проведе? Щеше ли да има парти? Кои известни личности очакваше да отидат?

— Това означава ли, че скоро ще пуснат филма във всички кина? — любопитствах аз. — Ще отида да го гледам в мига, в който го пуснат.

— Ти ще дойдеш с нас на премиерата, Серафина — каза ми Бети и се усмихна на онова, което се канеше да добави. — Всички ще дойдат, Марио настоява.

По-късно научих, че синьор Ланца е поканил много от хората, с които се беше запознал в Рим: сервитьори, носачи, собственика на любимото му кафене, таксиметрови шофьори, както и приятели и бизнес партньори. Дори Лъки Лучано, мафиотът от Неапол беше получил покана, въпреки че настроението на Бети помръкна, когато някой спомена името му.

Ние, от персонала на Вила Бадолио, обсъждахме единствено тоалетите си и кои филмови звезди ще видим. Непрекъснато се питах какво ли е станало с краткотрайната ми поява в сцената с партито, надеждата да се видя как танцувам и се поклащам на екрана и да се надявам някой ще ме познае.

Единствено Пепе ми се струваше безразличен към събитието. Разговорите за червения килим и старлетките никак не го вълнуваха и той правеше физиономии всеки път, когато му се наложеше да търпи подобни приказки.

— И без това филмът ще бъде ужасен — напомняше ми той при всяка възможност, — така че не си струва шума, който всички вдигат.

— Ти никак ли не си развълнуван?

Пепе се намръщи така, сякаш бе вкусил нещо горчиво.

— Защо да се вълнувам, след като съм го видял как се продава за никакви пари, как унижава гласа си в поредния тъп филм?

Внимавах много да не разваля настроението му и да не върна чернотата, затова не спорих с него и внимавах да не спомена отново премиерата, съхранявах ентусиазма си за моментите, когато той нямаше да ме чуе и бъбрех възторжено с Бети и гувернантките при всяка възможност.

Въобразявах си, че сестра ми Кармела ще бъде сред хората, които ще извият недоволно очи, когато спомена „Ариведерчи Рома“, но тя ме изненада с ентусиазма си и настоя да пробвам прекрасните й рокли, дори любимите й обувки, онези с тънките високи токчета.

— Помниш ли как взех от теб сладката рокличка на точки, която мама ти уши? — напомни ми тя. — Сега аз имам красиви дрехи. Трябва да облечеш нещо мое на премиерата. Наистина трябва.

Тъмносинята й копринена рокля ми беше няколко сантиметра по-къса, а пък розовият сатен не ми стоеше добре. Имаше още една рокля, която подчертаваше фигурата и бе обсипана с хиляди пайети в сребристо и ми стоеше великолепно.

Кармела се усмихна, когато я облякох.

— Обличала съм я един-единствен път, но с нея прекарах най-великата нощ в живота си. Някъде имах и обувки, които много й отиват. — Тя се отпусна на длани и колене, за да надникне под леглото. — Струва ми се, че мама ги беше сложила онази вечер. Дано не ги е очукала.

Наблюдавах я как търси и около нея се вдигат облачета прах, които блестят на слънчевите лъчи, преди да се успокоят и отново да покрият всичко наоколо.

— Не мога да облека твоя дреха, Кармела — реших аз.

Тя престана да търси и седна на пети.

— Защо да не можеш? Не са ли достатъчно добри за теб?

— Не е това… но знам как си се сдобила с пари, за да си ги купиш. — Прилоша ми при мисълта.

— Какво точно знаеш?

За момент двете останахме загледани една в друга и аз едва сега забелязах колко много се е променила сестра ми. Тя притежаваше нов блясък, но и твърдост. Беше тръгнала по стъпките на мама и това беше факт.

— Не мислех, че това е животът, който искаш — отвърнах аз. — Ами гласът ти? Така ли ще го пропилееш? Той ти е дар от бога, Кармела.

— Господ не би искал да гладувам — изтъкна тя. — Освен това пея непрекъснато. Някой ден ще стана известна с гласа си. Не притежавам излишна гордост, която да ми пречи да си изкарвам насъщния.

— Щях да ти дам пари, да ти помогна, трябваше само да ми кажеш.

— Не ти искам парите — разбесня се тя. — Защо реши, че знаеш кое е добро за мен и кое не е? Да не би да си въобразяваш, че си по-добра от мен? Или пък от мама?

— Не казах това — побързах да отвърна аз. — Ти обаче си още много млада и се тревожа, че си избрала грешните неща. Много те обичам, Кармела…

— Не ми е притрябвала загрижеността ти. Ако мислиш, че роклята ми е мръсна заради местата, на които съм ходила с нея, тогава не я обличай. — Тя стрелна с поглед отражението ми в огледалото. — Това е просто рокля… която ти стои добре.

 

 

Накрая взех назаем една от роклите на Бети, същата, с която бях, когато синьор Ланца пя в лондонския „Палейдиъм“. За нея си купих нови обувки с ниски токчета, защото не исках да стърча над Пепе. Май изглеждах прекалено обикновена, защото в последния момент Бети настоя да ми сложи сребърна гривна за китката.

— Прекрасна си, миличка — рече тя.

— Вие също, синьора. — Беше истина. Не само че роклята й беше великолепна, ами кожата й, с лек загар, очите блеснали и най-важното, тя изглеждаше по-щастлива, отколкото по времето, когато бяхме в планината. Марио, по-слаб и изключително красив, бе застанал до нея и се опитваше да си оправи вратовръзката. Изглеждаше малко уморен и с бръчки около очите.

Бяха наети автомобили, които да ни вземат от Вила Бадолио, и аз пътувах заедно с Пепе и икономката. Чухме виковете на тълпата, която тръпнеше в очакване на Марио още преди да стигнем. Стотици фенове се бяха скупчили по тротоарите и улицата. Таксито ни намали и пропълзя, за да мине през множеството.

— Невероятно — измърмори Пепе.

— Всеки път е така — обърнах се към него.

— Защо пищят?

— Сигурно си мислят, че и ние сме известни.

Пепе се усмихна.

— Дали да не им помахаме? — предложи игриво той. — Тъкмо няма да мислят, че са чакали напразно.

Имаше още много около премиерата на „Ариведерчи Рома“, което ми хареса — докато вървях до Пепе по тесния червен килим до входа, Бети и Марио позираха за фотографите, широко усмихнати; когато тълпата започна да скандира имената им, последва ги отвъд кордона и нахлу в киното. Най-много обаче ми хареса филмът. Историята беше глупава. Синьор Ланца играеше американски певец, който се озовава в Рим и се запознава с момиче, в което се влюбва. Това беше просто извинение да се покаже красивият ни град и да се демонстрира страхотният му глас и в това отношение поне филмът беше наистина успешен.

След това го гледах поне сто пъти. Така и не ми омръзна, защото бях участвала в снимките. А, да, ако се вгледате внимателно, ще ме забележите на екрана, профучавам пред камерата, полата ми се е разперила, докато танцувам. Появявам се само за миг и никой не спомена, че ме е видял.

След прожекцията беше организирано страхотно парти в балната зала на „Екселсиор“, имаше фонтан, от който бликаше шампанско и банда, която изпълняваше хитове. Всички звезди участваха: и Мариса Аласио, и Ренато Рашел, и Реги Касъл. Почувствах се странно, когато видях персонала от Вила Бадолио в най-красивите им дрехи. Никой от нас не приличаше на себе си. Първоначално се почувствах неловко и се държах в ъглите на залата. Пепе пък непрекъснато ми носеше напитки, танцуваше и постепенно, след две чаши шампанско, започнах да се забавлявам. Танцувахме заедно, докато бузите ми не поруменяха и партито бе почти към края си.

Надявах се синьор Ланца да потанцува с мен. Беше глупаво, но ми се искаше да ме избере сред останалите, затова непрекъснато поглеждах към него, да не би да ме забележи. Той, разбира се, пя, държа реч и благодари на Бети и на всички хора, които го бяха подкрепяли, дори спомена готвача си Пепе. Вечерта беше незабравима, но ако Марио ме беше избрал, ако ме беше хванал за ръката и ме бе завел на дансинга пред всички, то тогава щеше да е истинско вълшебство.

През цялата вечер той беше заобиколен от почитатели, не можеше да избяга дори да иска. Бети също бе заета и двете не можахме да разменим и дума, откакто потеглихме от вилата. Аз непрекъснато опипвах сребърната гривна, която тя закопча на китката ми; беше взета назаем, никога нямаше да е моя, колкото и красива да изглеждаше на ръката ми. В този момент осъзнах, че Бети и Марио също са взети назаем.

Виждах ги всеки ден, живеех с възходите и паденията им вече повече от година, познавах мириса на косата на Бети, усещах промените в настроението й преди другите. Разбирах ги много по-добре от останалите хора в балната зала. Аз обаче не бях част от техния свят, а пък те никога не бяха виждали моя. Някой ден вратите между нас щяха да се затворят и това щеше да е краят. Потръпнах при тази мисъл.

Имаше обаче един човек, който можеше да е мой, само мой, напълно и завинаги. Той танцуваше на дансинга със същата лекота, както и в кухнята, тъмната му коса беше мокра от пот, а лицето грееше. Наблюдавах го как върти едната гувернантка на децата — Лиляна, струва ми се — но може да беше и Ана-Мария. И двете бяха красиви момичета и танцуваха с него повече от веднъж тази вечер. Изчаках песента да свърши и се отдръпнах. Изчаквах нещо бавно, за да потанцуваме близо един до друг и да усетим топлината на телата си. Исках да усетя фината вълна на взетия му под наем костюм, начина, по който мускулите му потръпваха при всяко движение. Исках да бъда негова.