Ники Пелегрино
Някъде в Рим (19)

Тази вечер светът е мой

Репетицията на следващия ден мина добре. Марио не забрави думите на песните, гласът му звучеше великолепно дори на височините. За кратко си позволихме да си отдъхнем. След това обаче той направи грешката да прочете вестникарските материали на английските репортери. Повечето бяха груби, наричаха го дебелак, разбира се, но също така недодялан, дребнав и непостоянен.

В отговор той надигна бутилката, обзет от тиха решителност, наливаше се с шампанско с приятелите, които се отбиваха, понякога дори със сервитьорите, в краен случай сам, за да убие нервността и разочарованието. Доставяха огромни количества шампанско в апартамента на семейство Ланца, както денем, така и нощем и никой не бе в състояние да го спре.

Пиенето обаче го правеше още по-нещастен. Неведнъж го виждах да вдига чаша към Коста и господин Причард и тъжно да повтаря италианската поговорка: „La vita e breve, la morte vien“ — животът е къс, смъртта идва. Струва ми се, че в очите му имаше сълзи.

Колкото и да пиеше, Марио не забравяше да поглези гласа си. Ден-два преди представлението той даде почивка на гласните си струни, почти не говореше, а когато искаше да каже нещо, то бе изречено шепнешком. Често пишеше в бележник, вместо да говори на глас, правеше си гаргара с аспирин и ходеше с шал на врата. Гласът му бе най-важното за него, за Бети, за Коста… също и за мен. Разбирах, че всички трябва да участваме в грижата за него.

Щеше да има и други звезди, освен него в лондонския „Палейдиъм“, включително американската актриса Джуди Гарланд, но аз не бях изпълнена с нетърпение да я видя, защото вече ми беше ясно колко нервен е Марио. Брояхме часовете и минутите, докато се качи на сцената, молехме се да има успех и да го посрещнат така, както заслужава.

Най-сетне великата вечер настъпи. Облечена във взета назаем рокля, с бижута на Бети на врата, аз пътувах до нея в колата към „Палейдиъм“. Нито една от нас не проговори, но мислите ни бяха еднакви. Ако минеше зле, какво щеше да стане с Марио?

По тапицираните в червено кадифе столове в залата бяха насядали хиляди хора. Всички очакваха да видят великия Марио Ланца, да го чуят и да преценят какво представлява. Изправил се на огромната сцена в смокинг, той ми се стори много самотен. Лицето му изглеждаше малко подпухнало, а сенките под очите му бяха станали по-ясно изразени. Докато чакаше музиката да започне, той нервничеше, бършеше челото си, сякаш бе покрито с пот, пристъпваше от крак на крак.

Коста почука с палката си и оркестърът започна въведението към „Защото си моя“. Марио кимна към кралската ложа и изпрати въздушна целувка на публиката. В отговор избухнаха аплодисменти, които спряха чак когато той вдигна ръка, за да им даде знак да спрат.

Бети стисна ръката ми в тъмното.

— Мили боже, дано е добре — прошепна тя.

Когато Марио пристъпи напред, микрофонът бе преместен настрани — той нямаше нужда от помощта му, за да изпълни залата с красотата на гласа си.

Първата песен бе последвана от възторжени овации. След това той започна ария и Бети прошепна, че била от „Тоска“. Тя стискаше ръката ми силно, докато и двете се молехме гласът на Марио да издържи до края на песента.

Едва след като и последната нота от арията бе изпята, аз си позволих да се поотпусна малко. По нищо не личеше, че гласът му няма да издържи и бях сигурна, че няма да възникне проблем. Беше силен и устойчив като носеща колона. Оставаше му само една семпла любовна песен, след което идваше краят на проблемите ни.

Последното изпълнение беше „Най-прекрасната песен на годината“. Марио се запъна малко на думите, докато я представяше и аз стиснах отново ръката на Бети, от страх, че той ще си изпусне нервите. След това обаче тенорът се успокои, разхлаби яката и вратовръзката си, прокара ръка по обсипаното си с капки пот чело и запя. Жестовете му бяха оскъдни, лицето сериозно, изглеждаше изпълнен със страхопочитание, а когато завърши, нямаше човек от публиката, който да не е на крака и да не крещи от възторг. Никога досега не бяха чувала подобен звук. Облекчена и горда, аз се включих, ръкоплясках, докато не усетих, че ръцете ми горят.

Аплодисментите продължиха и докато той се покланяше, и докато махаше на Коста на диригентското място, и дълго след като напусна сцената. Погледнах към Бети и видях сълзи в очите й.

— Беше страхотен, нали? — попита тя. — Много го харесаха… чуй ги само.

След това, всички изпълнители се подредиха, за да подадат ръка на кралицата, а по-късно щеше да има парти. Стори ми се, че Бети е изтощена, но тя отказа да се прибере в хотела, защото мислеше, че Марио има нужда от нея.

— Неговата работа е да пее, моята е да го подкрепям — настоя тя. — Ще остана, нищо ми няма.

Когато най-сетне отидохме при него, Марио изглеждаше във възторг. Единствено аз долових несигурност, познах напрежението в изражението му и го чух да шепне на Бети.

— Потях се като прасе на сцената, ти видя ли? Много ли личеше? Как звучах? Кажи ми истината.

— Ти направо ги взриви — увери го тя. — Много се гордея с теб, Марио, скъпи, много съм щастлива. Знаех си, че ще се справиш.

Щом стисна чаша с напитка в ръката си, напрежението му сякаш се оттече и той се оживи, разказа ни как е бил представен на кралицата.

— Тя каза, че нямала представа, че човешките дробове можели да произведат такъв звук — довери той и се ухили като момче. — Обзалагам се, че е решила, че покривът ще се срути, когато изпях високите тонове.

Нощта беше дълга, но щастлива и аз бях във възторг, че съм част от всичко, което се случва. Бети грееше, макар да бе болезнено слаба, Коста се смееше много, а господин Причард не спираше да повтаря все една и съща смешка — как стоял близо до Марио, да не би тенорът да се отнесе и да вземе да целуне Нейно величество по бузата. Настроението беше приятно и колкото и пъти да я разказа, историята предизвикваше смях.

След партито се опитахме да похапнем нещо леко, въпреки че ни беше трудно да се храним, докато синьор Ланца бе обсаден от фенове и подписваше автографи. Не че той имаше нещо против прекъсванията. На всеки фен казваше по няколко мили думи. Сигурна съм, че тази нощ спечели много английски сърца.

През цялата вечер не спрях да мисля за Пепе. Сега вече не можеше да обвини синьор Ланца, че пилее таланта си. След като му опишех триумфа, на който бях станала свидетелка, след като го накарах да разбере колко съвършено е било всичко, тогава той щеше да се съгласи, че нищо не може да го надмине — дори операта.

Предстояха толкова много, безкрайни и много вълнуващи планове: връщане в „Палейдиъм“ за втори концерт, дълго турне из Европа, нова публика, нови песни. Представих си Марио на всички онези сцени, просто човек и неговият глас, никаква измама, никаква заблуда, толкова зашеметяващ, че онези, които го чуеха, ръкопляскаха, докато не усетеха болка в дланите.

В дома на семейство Ланца бедите винаги следваха триумфа. Дойде ред на Бети да се разболее. Когато се върнахме в Рим, тя започна да се оплаква от болки в стомаха. Една сутрин я намерих превита на две, дишаше плитко, стенеше от болка и ме молеше да не пускам децата да я видят в това състояние.

— Ами ако е нещо сериозно? — завайка се тя. — Така съм отмаляла, непрекъснато се чувствам изтощена, а болката сякаш ме разкъсва. Никога не ме е боляло така.

За лекаря състоянието й бе истинска мистерия. Нито едно от предписаните хапчета не й помагаше, болките в стомаха не преставаха и Бети се чувстваше напълно безпомощна.

След това падна лошо в коридора и си удари главата в мраморния под. Не ми беше никак приятно да я виждам толкова слаба и болна, страхувах се, че се е наранила сериозно и предадох тревогата си на Марио. Най-добре беше да постъпи в болница, за да й направят изследвания и да се възстанови под лекарско наблюдение. Почувствах се ужасно, докато я изнасяха на носилка от Вила Бадолио, лицето й бледо като пергамент над одеялото, което бяха придърпали чак до брадичката й.

Когато стана ясно, че Бети страда от недохранване, останахме ужасени.

— Аз ще й приготвям добра храна — заяви гневно Пепе. — Пълна лудост е да си недохранен в къща, в която има толкова много храна. Просто не разбирам.

— Когато се опитва да овладее нервите си, тя не може да преглътне и хапка, колкото и апетитен вид да има сготвеното от теб — напомних му аз. — А в момента е много неспокойна. Лондон й се отрази зле, сега пък планират дълго концертно турне, което означава месеци на път в най-различни страни. Тъкмо затова не яде, защото се страхува ужасно много за него.

— Когато се върне от болницата ще й правя супи от говежди кости и кореноплодни зеленчуци — реши той. — Лека храна, същевременно питателна, която лесно се усвоява от организма. Нали няма проблем?

Грижата за Бети щяхме да поемем двамата с Пепе. Седяхме на масата в кухнята и умувахме над ястия, с които да я изкушим: лимонено ризото с фино нарязано филе от бяла риба, меки равиоли с пюре от целина и масло, кадифена ribollita^[1], питателна храна, ястия, които да я върнат при нас.

Аз настоявах за по-дискретните аромати, но Пепе не беше съгласен. Той искаше да изненада Бети с по-дръзки вкусове, да я накара да яде, дори когато й се струваше, че не е гладна.

— Ще й направя супа от омар, точно както я правят в Сицилия, подправена с канела и резене, остричка от лютите чушки — довери той. — Или пък супа от солена треска с чесън. Какво ще кажеш за тлъста аншоа, смляна в качамак и запържена до златисто. Ами телешки дроб с много салвия и сладък червен лук. Ще успееш ли да я накараш да изяде всичко това?

— Ще опитам — отвърнах, без да крия съмнението си.

Струваше ми се, че е минало много време, откакто двамата с Пепе сме си говорили по този начин, въпреки че бяха минали едва няколко месеца. Толкова много се беше случило, което ни държеше разделени: пиенето на Марио, партитата и пътуванията, непредсказуемите възходи и падения в настроението на всеки от нас. Сега болестта на Бети ни събра заедно.

Въпреки упоритите грижи, които полагах, Бети бе толкова слаба, че падна лошо няколко дена след като я изписаха от болницата. Марио започна сериозно да обмисля да сложи килими върху мраморните подове, за да я предпази от ново падане. Наближаваше Коледа и двамата бяха много развълнувани, че ще прекарат празника в Италия за пръв път. Нямаше да допуснат нищо да го развали.

През следващата седмица състоянието на Бети малко се подобри, бузите й отново придобиха цвят, благодарение на чудесните супи на Пепе, от които хапваше по няколко лъжици. Тя бе твърдо решила да не пропусне очарованието на коледната елха, която докараха във Вила Бадолио. Това бе най-голямата елха, която някога бях виждала; върхът й докосваше тавана, а клоните се разпростираха великолепно. Бети я украси с лъскави гирлянди, пъстроцветни топки и шоколадчета в станиоли. Отдолу бяха натрупани подаръци, толкова много, пищно опаковани в златна хартия и сребърни панделки. Имаше по нещо за всеки от нас. На повечето етикети бяха написани имената на децата. Във вилата бе отделена цяла стая с техни играчки: автомобили с педали, скутери, триколки и десетки кукли. Сега трябваше да намерим място и за новите.

На Коледа се събрахме около елхата — и персоналът, и семейство Ланца, и Коста, тъй като Марио настоя всички в къщата да празнуваме заедно. За пръв път нямаше да бъда у дома и усетих, че малката ни традиция ми липсва: сладките, които похапвахме, докато си раздавахме подаръците, единственото прилично ядене в годината, което мама приготвяше. Въпреки това останах поразена от Коледа във вила Бадолио. Стаите бяха окичени с лъскави гирлянди, осветени от църковни свещи, от които капеше восък в чинийки. Имаше плата със студено месо и хубаво сирене, шампанско в сребърен охладител пълен с лед. Настанихме Бети в един стол, загърнахме раменете й с топъл шал, а на главата й сложихме хартиена шапка и тя остана да наблюдава щастливо, докато разопаковахме подаръците.

За мен имаше шал от фина вълна в нюанс на синьото, което тя знаеше колко много ще ми отива. За гувернантките имаше книги, плочи с рок за Антонио, пудриера, бродирани кърпички за прислужниците и икономката, а за Пепе кутия пури, тъй като Бети изглежда бе забелязала колко много обича той да сяда под магнолиите и да пуши с удоволствие, докато си почива от работата в кухнята.

Тази вечер на децата позволиха да останат до много по-късно от обикновено. Щом новите играчки им омръзнаха, Марио се отпусна на длани и колене и им позволи да го пояздят. Когато им се доспа, той им изпя приспивни песнички, докато Бети не настоя, че е крайно време да си лягат.

През този ден видях истинския Марио: спокоен, както никога досега, бъбреше с Пепе и Антонио, сякаш бяха стари приятели, разказваше смешки, радваше се на смеха им. Опитах се да подслушам какво си говорят, но ако можех да съдя по начина, по който снишаваше глас и се обръщаше с гръб към жените в стаята, не искаше смешките му да стигнат до ушите ни.

Преди малкото ни парти да приключи, той ни попя коледни песни с нежен глас, изпълнен с обич. Ние се включихме плахо, Коста седна на пианото, а Бети се престори, че дирижира от стола си.

По-късно получих втори подарък, нещо, което не бях очаквала. Бях си облякла палтото и загърнала глава с шал, защото навън валеше и тъкмо когато се канех да си тръгна, Пепе пъхна плик в ръката ми.

— Buon Natale^[2] — рече той.

— Какво е това?

— Отвори го и ще видиш.

Вътре имаше билети за опера. Погледнах ги изненадано.

— Следващата седмица има галапредставление на „Норма“ — обясни Пепе. — Синьор Ланца ми осигури билетите преди няколко седмици и аз ги пазех, за да те изненадам. Мислех, че ще ти бъде приятно. Не се ли радваш?

— Просто не очаквах подарък.

— Нали ще дойдеш?

Поколебах се, тъй като много ми се искаше да прекарам още една вечер с Пепе, същевременно се чувствах объркана от промяната в настроенията му.

— Ще пее великата Мария Калас. Не бива да я пропускаш — настоя той.

— Ако наистина искаш да…

— Разбира се, че искам — усмихна се той. — Мария Калас! Нямам търпение.

По пътя към къщи се опитвах да разбера какво се бе случило. Как бе възможно Пепе да се държи толкова приятелски с мен в един момент, а в следващия да е така безразличен. Опитах се намеря причина, но нито една не бе убедителна. Изглежда Пепе бе от хората, които никой не би могъл да разбере.