Ники Пелегрино
Някъде в Рим (21)

С песен в сърцето

Марио отново си беше вкъщи. Пренебрегваше напълно предупрежденията на лекарите и разправяше, че флебита се дължал на прекалено много антибиотици, настояваше, че се оправя. Макар все още да се движеше с бастун, той ми се струваше неспокоен и бе твърдо решен да продължи с концертното турне час по-скоро.

Когато бяхме сигурни, че сме сами, двамата с Пепе се питахме дали не е останал без пари. Видяхме как безразборно се пилеят средствата в този дом, чухме Бети да се оплаква от безбожните болнични сметки и хонорара на Коста за акомпанимент.

— Може би синьор Ланца няма друга възможност и му се налага да продължи да пее — подхвърлих аз късно една сутрин, докато наблюдавах как Пепе приготвя обяда.

— Карузо не се е спрял дори когато не бил добре и това не му се е отразило никак добре — припомни мрачно той.

Навън беше студено и прозорците на кухнята бяха замъглени от парата, която се вдигаше от пилешкия бульон часове наред. Пепе беше решил да направи гъста супа с ечемик, подправена с лимон.

— Синьор Ланца има проблем с крака — рекох аз. — Това няма да го спре да пее.

— Помниш ли какво ни каза онази нощ, когато седяхме заедно на масата? Гласът много зависи от общото физическо състояние. Той има нужда от сили, за да пее — напомни ми Пепе, докато вадеше пилешките кости и зеленчуците.

Пепе беше единственият, с когото можех да говоря за всичко, което се случваше зад стените на Вила Бадолио. Макар че нито чуваше, нито виждаше колкото мен, той разбираше какво става и ми се струва, че също се тревожеше.

— Забелязала ли си, че когато говори, гласът му е много по-дълбок. — Интересно, как ли се е отразило това на пеенето му?

Никой от нас не беше чувал Марио да репетира, след като се върна от болницата, тъй като Коста му забрани дори да се опитва да загрява гласа си, преди да се възстанови напълно. Всяка сутрин чакахме с надеждата да чуем как тишината се раздира от упражненията му, а след това и от късметлийската му ария „Облечи си костюма“. Подобна тишина беше истинско нещастие за онези от нас, които знаеха каква радост и удоволствие доставя гласът му, щом запълни тази тишина.

— Едва на трийсет и седем е — отбеляза Пепе. — Повечето гласове стават по-мощни и изразителни. Може би затова неговият се променя. Става по-мрачен, още по-наситен и силен.

Опита пилешкия бульон и се намръщи, добави щипка бял пипер и сол. Накълцан лук се запържваше в зехтина, нарязани лимони чакаха да бъдат изстискани до пакет ечемик, но имаше цял час преди супата да стане готова, а и Бети си почиваше и разполагахме с предостатъчно време за приказки.

Не помня точно как протече разговорът ни този следобед. Може да сме поговорили още малко за музика или за семейство Ланца. Напоследък децата бяха подивели и създаваха единствено неприятности на гувернантките, Марио беше прекалено отстъпчив, а Бети твърде изтощена, за да направи каквото и да било. Една прислужница напусна, а икономката не беше никак доволна. Възможно е да сме говорили за това или да сме обсъждаме здравето на Марио, ястията на Пепе или дори най-добрия начин да се направи пилешки бульон. Отново ни беше приятно заедно и общувахме с лекота. Независимо от проблемите, сполетели дома, това поне ми доставяше радост.

Пепе, както винаги, се грижеше много за храната на Бети, препичаше й хляб, мажеше го с масло, настъргваше пармезан, за да сгъсти супата, пробваше я внимателно и доизкусуряваше подправките, преди да й сипе в купичка. Ако по-късно върнех подноса с почти недокосната храна, той бе сломен, въпреки това следващия път полагаше същото усилие.

— Мирише много хубаво. Ще се опитам да я накарам да хапне мъничко — обещах аз, когато поех подноса от ръцете му.

— Успех — провикна се той след мен.

На горния етаж, в стаята на Бети, завесите бяха дръпнати и тя лежеше неподвижно в леглото си.

— Синьора, време е за ставане — рекох бързо аз.

— Серафина? — измърмори тя. — Ти ли си?

— Да, донесох ви малко супа.

— Къде е Марио?

— Отиде в „Екселсиор“ да обядва с господин Коста. — Оставих подноса на нощното шкафче и отидох да дръпна завесите.

Бети потри очи, когато светлината нахлу.

— Сигурно ще настоява Коста да му позволи да пее — предположи тя. — Толкова е нетърпелив да се поднови турнето, особено след като новият му филм е изхвърлен на боклука.

— Какъв нов филм? — попитах аз, докато й помагах да се изправи.

— Не знам, имаше някакво тъпо име, нещо свързано с любов — отвърна неопределено тя и се облегна на възглавниците с полупритворени очи. — Марио хареса сценария и трябваше да започне да снима следващия месец в Лондон, но всичко се разпадна, когато разбраха, че е болен.

— Може да направи друг филм в Рим — предположих с надежда.

Бети се прозя.

— Едва ли. Определили са му нови дати за концерти из цяла Англия, след това отново в „Албърт Хол“ и после из Европа. Колко много представления.

— Той достатъчно добре ли е?

— Така казва. Аз обаче ще трябва да замина с него, поне за част от времето. Някой трябва да следи дали се грижи за себе си, а вече не мога да разчитам на Коста.

— Значи трябва да съберете сили. Пепе казва, че супата е вкусна и много хранителна. Ще пробвате ли малко?

Тя погледна купичката.

— Не съм гладна.

— Вложи толкова много любов, докато я приготвяше. Поне пробвайте… Сигурна съм, че ще ви хареса.

В този момент по устните й трепна нещо като усмивка.

— Да разбирам ли, че отношенията ви с готвача са станали по-топли? — пошегува се тя.

— Той ми е приятел, нищо повече.

Бети взе лъжицата от ръката ми, поднесе я към устните си и сръбна съвсем малко.

— Може пък така да е най-добре.

— Така ли?

Тя загреба по-щедро количество от златистия бульон, преглътна го и кимна.

— Ако замина на това кошмарно турне из Европа, ти ще дойдеш с мен. Ще се чувствам по-добре, ако знам, че не вехнеш по него.

 

 

Независимо че Бети имаше планове, турнето започна без нея. Стиснал здраво бастуна, кракът му добре опакован в гумена превръзка, Марио замина за Англия с Коста. Никой не бе особено доволен, но друг начин нямаше, защото Колийн беше прихванала заушка и искаше майка й да е до нея.

Пътуването ни беше отложено за втори път, тъй като на двете момичета им предстоеше първото причастие. Бяха много сладки в белите роклички, всяка с було, лицата им сериозни по време на церемонията. Марио настоя да се върне от Англия, твърдо решен да не пропусне празника. Пред църквата бяха направени десетки снимки, за да не забравят момичетата този специален ден.

Марио ми се стори слаб и болнав. Загърнат в палто с кадифена яка и вълнен шал, той се облягаше тежко на бастуна и очите му бяха уморени. Въпреки това се усмихваше винаги, когато фотоапаратът се насочеше към него, навеждаше се, за да прегърне момичетата, преизпълнен с обич и гордост. Аз наблюдавах отстрани и си припомних как мечтаех, докато бях по-млада, да се окаже, че той ми е баща. Колко много се случи оттогава. Бях се запознала с нови хора, бях посетила нови места. Животът ми се беше променил напълно и аз вече не бях същото момиче. Въпреки това копнеех да запазя малка частица от него, която да остане завинаги в мен.

Щом приключиха със снимките на семейството, аз се възползвах от възможността.

— Синьор Ланца, може ли да се снимам с вас? — помолих аз.

Макар и уморен, той не ми отказа.

— Разбира се, разбира се. Ела до мен, Серафина. Точно така, точно така. Едно, две, три, усмивка… готово. Още една за всеки случай, нали?

Прегърна ме през раменете, притисна ме близо до себе си, така че усетих аромата на одеколона му и топлината на тялото му. Фотоапаратът щракна, фотографът пренави лентата, а аз останах сгушена до него, сякаш мястото ми беше там.

— Готово ли е? — провикна се той към фотографа и отпусна ръка. — Снимката ще стане хубава. Да ми напомниш да ти дам една, Серафина.

— Благодаря, синьор Ланца. Много ще я пазя — обещах аз.

 

 

Най-яркият ми спомен от турнето в Англия беше смазващата умора в края на всеки ден. Местехме се от място на място и никъде не се застоявахме дълго. Това означаваше, че трябва да събирам и разопаковам багажа на Бети, да поръчвам храна от хотела и да следя тя да похапне по малко, да слушам безкрайните й оплаквания от всички около Марио. Толкова много хора идваха и си отиваха — както бяха любимци, така имената им повече не се споменаваха. Последният беше актьорът Алекс Ривайдс. Така и не разбрах каква е работата му, освен че Марио отново започна да се застоява до късно и да пие прекалено много, нещо, което направо побъркваше Коста.

За щастие, здравословните проблеми на синьор Ланца не бяха оказали никакво влияние върху гласа му и на всяко следващо представление той ставаше все по-дързък. Имаше обаче дребни неща, които забелязвах, които и Бети не беше пропуснала. Често, щом застанеше на сцената, започваше да се мести от крак на крак или да рита, сякаш му е неудобно. Критиците веднага го захапаха за тази работа, изтъкваха, че бил прекалено небрежен. Разкъсаха го за избора на всекидневен костюм, вместо смокинг, не им се нравеше начинът, по който разхлабваше вратовръзката си и се извиваше, когато му станеше горещо, дори изтъкваха крайно неодобрително, че пиел вода на сцената. Един нарече поведението му „типично американска небрежност“, а друг написа, че бил „лошо момче с неприлично държание“. Бяхме много разгневени, но не можехме да направим абсолютно нищо. Марио не искаше да се вдига шум за здравословните му проблеми, не искаше и публиката да знае какво му коства всяка вечер да се изправи на сцената пред тях.

В мига, в който запееше, той сякаш ги омагьосваше, гласът му се лееше, извисяваше, трептеше. Всеки път, когато го слушах, си припомнях предупрежденията на лекарите — ако не внимава, животът му е в опасност. Опитах се да си представя света без него и той ми се стори студено, празно място.

Ритъмът ни на живот си казваше своето и при Бети. Тя просто не издържаше. Преди края на месеца се наложи да се върнем в Рим, за да може тя да си почине. Сигурно Марио е бил загрижен, защото независимо къде се намираше, звънеше всеки ден. Често връзката беше лоша и аз чувах как гласът на Бети се носи по коридорите на Вила Бадолио, докато се опитваше да надвика шума по линията.

След като затвореше, обичаше да преразказва разговорите и от нея разбрах, че синьор Ланца е постигнал триумф и във Франция, и в Белгия, а сега заминавал за Германия. Навсякъде го харесвали. Представянето му на турнето било истинско вълшебство. След това обаче в Хамбург стана гаф.

Така и не стигнах до дъното на цялата работа, но изглежда имаше нещо общо с Алекс Ривайдс, беше свързано с пиене и гръмогласно пеене през цялата нощ, докато накрая тенорът изхабил глас като за три концерта, а гостите на хотела не можели да спят и започнали да се оплакват. На следващата сутрин последвали медицински прегледи и инжекции, гърлото на Марио било напръскано с лекарство, но той не бил достатъчно добре, за да пее и накрая съобщили на публиката, че концертът се отлага. Това бе версията, която научихме и сякаш вечерта с Калас се повтори отново: публиката щурмувала сцената, повикали полиция, за да помогнат на Марио и Коста да напуснат театъра, а разбеснялата се тълпа ги последвала чак до хотела, без да спира да крещи подигравки и да ги освирква.

— Истинска катастрофа. Сега няма да пее месеци наред — предрече Пепе.

Не исках да повярвам. Не исках и да чувам онова, което Бети ми шепнеше през сълзи същия следобед, че не гърлото на синьор Ланца тревожело германския лекар.

— Той каза, че Марио бил в ужасна форма. — Тя беше отпуснала глава в ръце. — Мисли, че здравето му е силно разклатено, а животът му отново е в опасност. Нямаш представа колко се страхувам, Серафина. Какво да направя, за да се оправи отново? Как само ми се иска всичко да стане каквото си беше преди.

Протегнах ръка, за да я погаля по косата, обзета от съчувствие и тъга, защото исках същото като нея.

Когато отложиха и останалата част от турнето, Марио се прибра при нас. Самолетът му кацна рано един следобед, в топъл пролетен ден, когато подухваше лек ветрец. Чакахме го на пистата: аз, децата и Бети. Когато го видяхме да слиза от самолета, Бети покри устата си с ръка и замълча. И тя като мен изглежда забеляза колко е наедрял и колко изтощен изглеждаше, как провлачваше десния си крак на всяка крачка. Беше остарял, усмивката му изглеждаше напрегната, а очите бяха изгубили блясъка си.

Марио прегърна и целуна семейството си, опита се да омаловажи болестта си и да ни вдъхне кураж.

— Добре съм — увери ни той. — Престанете да се тревожите толкова много. Силен съм като бик, Бети, знаеш го много добре. Трябва ми само малко почивка и отново ще съм като нов.