Ники Пелегрино
Някъде в Рим (33)

Дълбоко в сърцето ми, мили

Продажбата на годежния пръстен донесе достатъчно пари, за да може Пепе да издържи още известно време. Междувременно аз се задействах. Първо писах на Мария Кокоца и я помолих да ни изпрати препоръки, в които да подчертае колко предано и добре сме служили на известния й син. С такива препоръки, бях сигурна, че много лесно ще си намерим нова работа.

Мама и Кармела имаха връзки и скоро чуха за жена в Париоли, която имаше нужда от бавачка за децата си. Къщата й беше на няколко пресечки от Вила Бадолио, но съвсем не беше толкова внушителна. Тя ме караше да обличам униформа и се хвалеше пред приятелките си, че била наела най-доверената прислужница на Марио Ланца. Въпреки това ми плащаше добре, а аз имах нужда от парите. Мама може би щеше да предложи да плати по-голямата част от сватбата, но предстояха нови разходи, наемът за наше жилище, обзавеждане, за да ни бъде уютно.

— Твоят Пепе е добър човек, но ми се струва малко труден — предупреди ме мама.

— Може и така да е — примирих се аз.

— Мислиш ли, че си струва… че ще бъдеш щастлива с него? Ами ако не е толкова лесно, колкото си мислиш?

— Ще се справим — заявих аз и си спомних как любовта на Бети към Марио се беше запазила, независимо от трудностите. — Сигурна съм.

Двамата с Пепе не можехме да предложим нищо един на друг, освен любов и това трябваше да ни бъде достатъчно. В живота, който успеехме да си създадем, щяхме да открием радости в малките неща: готвене и хранене заедно, слушането на опера, разходки из Рим. Бях видяла достатъчно от света и познавах най-красивите му кътчета.

Надявах се обичта ми да е силна като на Бети и Марио, но да живеем по-спокойно; да разполагаме с много дни и години, някои трудни, други съвършени.

Сватбеният ни ден беше съвършен. Оженихме се в „Санта Мария“ в един слънчев летен ден на 1962 г. Мама ми беше ушила рокля от дантела шантили с богато разкроена пола, изрязано деколте и буфан ръкави. В косата си имах брошка, обсипана с изкуствени скъпоценни камъни, а обувките ми бяха от най-елегантния магазин на Виа Кондоти. Всички казаха, че съм много красива, а и аз се чувствах така.

Гостите ни бяха разделени в църквата. Мама и Кармела бяха от едната страна на пътеката, а семейството на Пепе от другата. Докато седях пред олтара, не ми се налагаше да виждам погледите, които си стрелкаха. Не се интересувах и от хорското неодобрение. Хората, които обичах истински, присъстваха — поне онези, които бяха живи. Мама ме предаде на младоженеца и аз бях изключително горда с нея, а сестра ми Розалина ми беше шаферка. Бяхме поканили икономката от Вила Бадолио, портиерът Антонио и шофьорът. Те бяха хора от стария ни живот, но аз се радвах, че ще ми помогнат в прехода към новия. Пепе беше до мен, обеща да ми бъде верен в радост и болка, да ме обича и почита цял живот. Сигурна бях, че изрича думите с чисто сърце. Моят Пепе си имаше недостатъци, но никога не говореше неискрено.

Сватбеният банкет бе сервиран в „Ил Пастареларо“ на подредени в тясна уличка маси, покрити с бели покривки, украсени с цветя. Ядохме артишок, сготвен, докато се разтвори като цвете и салтимбока със салвия, докато слушахме приятни мелодии, изпълнени на пиано.

— Не е ли съвършено? Имаме музика и храна — обърнах се към Пепе.

— Винаги ще имаме тези неща — обеща ми той.

Отвориха още бутилки вино и разликите между гостите започнаха да се стопяват. Те се чукнаха, когато бащата на Пепе вдигна тост и постепенно приятелките на мама се смесиха със значително по-непретенциозното му семейство. Гласовете станаха по-високи, имаше смях и още пиене. Небето потъмня, но никой не отиде на работа тази вечер.

— Сега вече си омъжена — погали ме по бузата Кармела и се усмихна. — Питам се дали някога ще ми се случи и на мен.

— И на Розалина — зачудих се аз. — Ами тя?

— Тя ще поеме по свой си път, както стана с нас. Кой знае какво ще избере.

След това Кармела стана и почука с лъжица по чашата вино, за да накара гостите да замълчат. Обяви, че иска да ми посвети песен.

— Коя искаш? — попита тя.

— „Дълбоко в сърцето ми, мила“ — отвърнах аз без колебание.

— Сигурна ли си? Толкова е тъжна.

— Да, но е много красива.

Тя пя със същата страст като Марио, всяка дума беше безценна. Когато приключи, всички се бяха просълзили.

Благодаря, изрекох с устни и тя ми изпрати въздушна целувка.

Мама взе цветята от масата и ги закичи в косата си, след това направи същото и с мен. Запалиха свещи, донесоха още вино. Тази вечер се напихме, дори Пепе, който рядко пиеше повече от чаша. Той беше много красив, къдриците му подстригани по-късо от обикновено, костюмът му нов, елегантен. Беше привлекателен и нежен. Беше радостен.

— Не съм и помислял, че този ден ще настъпи — прошепна той.

— Все се надявах да дойде — отвърнах.

На следващия ден се събудихме с мътни глави. Чакаше ни много работа. Бяхме открили неугледни стаи, които се даваха под наем, в тясна уличка недалече от „Санта Мария“. Имаше малка, закътана тераса, където Пепе щеше да отглежда подправки, а банята щяхме да делим само с още една двойка. Двамата с него живяхме там дълго. Създадохме си хубав живот.

Имаше години, в които Пепе работеше, но никога не постъпи отново в кухня. Готвеше единствено за мен и намирахме други начини да си изкарваме прехраната — той като майстор, като охрана във влакове, като кондуктор. Така му беше по-лесно.

Единствено съжалявах, че нямахме дечица. Стараехме се много, но така и не се появиха. Понякога си спомнях как Елиза се наместваше на коленете ми, как Деймън стискаше ръката ми и копнеех за собствено дете, което да прави същото. Понякога Пепе ме заварваше на терасата да плача самотно край босилека. Вадеше кърпичка от джоба си и чакаше, докато се поуспокоя. След това ме въвеждаше вътре и намираше мил начин да ме успокои: или ми правеше тарта с портокалови корички и ванилия или ми белеше съвършената праскова и я накисваше в червено вино, или ми предлагаше лепкава от зрялост смокиня с резен твърдо зърнисто сирене.

Повечето вечери се отбивахме в бара на ъгъла и с мама и добрата й приятелка Джана изяждахме порция маслини с бутилка червено вино. Те отиваха там в обичайното време, облечени елегантно, начервени, лъскави и готови за работа.

Годините се изнизваха и здравето на мама се развали, красотата й повехна. Тя продължаваше да се държи като красавица с изпънат гръб, а глезените й се запазиха тънки и изящни. Години наред в двете стаички в Трастевере тя шиеше сватбени рокли и официални рокли и изкарваше прилични пари.

Сестра ми Розалина намери своя път, както бяхме сигурни, че ще стане. Откри, че има умели ръце, с които да приготвя сладкиши. Омъжи се за пекар от Неапол, закръглен, приятен човечец, която обожаваше нейните sfogliatelle^[1]. Двамата заминаха за Америка, където тя роди много деца и стана твърде дебела, ако мога да съдя по снимките, които идваха с писмата й.

Ами Кармела? Винаги имаше по някой богаташ, който държеше да го придружава тук или там, или я искаше в леглото си, винаги се намираше бар или нощен клуб, където да пее. Тя намери животът, който й прилягаше.

Ние обаче си останахме едно семейство. Принадлежахме едни на други.

Никога повече не видях децата на семейство Ланца, но следях внимателно живота им винаги, когато имах възможност. След като Мария Кокоца почина, аз продължих да поддържам връзка с господин Тери. Пишехме си, когато имаше нещо ново, независимо дали беше добро или лошо. Често новините бяха тъжни. Животът на Колийн, Елиза, Деймън и Марк се промени, когато майка им и баща им си отидоха. Те се радваха на много малко щастие.

Марк страдаше от агорафобия и бе едва на трийсет и седем, дори по-млад от баща си, когато го повали инфаркт. Колийн също си имаше проблеми. Шест години след като изгуби Марк, тя бе блъсната от автомобил и загина. Малкият Деймън също го няма, и при него проблемът бе сърцето. Не мога да кажа, че и неговият живот бе щастлив.

Остана единствено Елиза, красивата Елиза, която помня облечена като за парти, докато похапва медена торта. Господин Тери ми изпрати снимка и лицето й си е все същото. Мисля, че животът й е хубав. Поне така се надявам.

Всяка вечер до тежкия удар, който го отне от мен, двамата с Пепе седяхме на терасата. Тя беше съвсем малка и столовете ни бяха поставени плътно един до друг, но ние нямахме нищо против. Работата ни за деня беше приключила и бяхме доволни, че сме заедно. Обичах да говоря за миналото повече от него. Според Пепе беше по-разумно да се гледа напред. Въпреки това, за да ми достави удоволствие, особено когато говорех за Марио и Бети, ме изслушваше. Той знаеше, че по този начин поддържам спомена за тях жив.

— Какво се случи? Как можаха нещата да се объркат чак толкова? — питах аз от време на време. — Те имаха всичко, а сетне изведнъж си отидоха. Защо им трябваше да се самоунищожат? Бях там, въпреки това не разбирам.

Тогава Пепе пускаше музика; понякога песен на Марио Ланца, по-късно арии на новите тенори, които предпочиташе да слуша: Павароти, Доминго, Карерас.

Питах се какво ли е чувството да изпълниш тези ноти. Дали им носеше щастие? Дали изместваше проблемите им поне за известно време? Предпочитах да мисля, че е така.