Ники Пелегрино
Някъде в Рим (32)

Ето го любимият ми

Когато се върнеш в Италия, трябва да демонстрираш успех, да се облечеш в скъпи дрехи, да се накичиш със златни накити на врата и по пръстите, да изискваш уважение заради онова, което си постигнал. Аз се върнах в палтото, с което заминах и стисках в ръка същия евтин куфар. Прибрах се у дома безработна, с почти нищо, което да покажа за изминалите години работа. След като семейство Ланца вече ги нямаше, не можех да си позволя пътувания до нови места, нямаше пред чии врати да подслушвам. Бях се върнала към незначителния живот, който водех и преди.

Дори хората от семейството ми приличаха на непознати. Розалина беше станала по-висока и се чувстваше неловко около мен; Кармела бе станала още по-лъскава и надута, мама ми се видя остаряла, изгубила част от блясъка си. Опитах се да се заема със старите си задължения, перях им дрехите, готвех, но аз също бях различна и подобен живот не ме задоволяваше.

Беше началото на лятото и дните бяха слънчеви и дълги. Възползвах се от всеки случай да избягам от малкия апартамент. Теглех от спестяванията си и обикалях града. Веднъж отидох чак до Париоли, за да погледам затворената порта на Вила Бадолио; на няколко пъти посетих Фонтана ди Треви или се наслаждавах на гледката от Джаниколо. Върнах се на всички места, на които ме беше водил Пепе и все се оглеждах за висок мъж с коса на къдрици, леко гърбав нос и оставах разочарована, че така и не съм го зърнала.

Веднъж дори отидох до ресторанта близо до Термини, където си мислех, че работи, застанах отпред, постоях известно време, докато сервитьор с мръсни нокти не ме попита дали не искам маса. Намръщи се, когато споменах името на Пепе.

— Напусна — излая той. — Оттогава не сме го виждали.

— Знаете ли къде е отишъл?

— Не знам и не искам да знам. — Сервитьорът сви рамене.

Бях донякъде облекчена, че не го открих. Ако беше излязъл от кухнята, какво щях да му кажа? Може би, че най-добрите дни от живота ми са били с него ли? Въпреки това дори аз не съжалявах за избора си да остана с Бети до края.

След това се въртях повече в Трастевере, всяка вечер сядах на някоя маса на бара на ъгъла заедно с мама и приятелките й, опитвах се да се включа в разговорите им. Те говореха все за едни и същи неща — дрехи, обувки, бижута, клюки и скандали. Докато ги слушах, разбрах, че животът им все още ме очаква. Дали да не се предам? Дали някоя вечер, когато тръгнат от бара, да не ги последвам и да не отида на работа?

Според мама не биваше да бързам.

— Порадвай се на лятото — настоя тя. — Започни да си търсиш нова работа, когато застудее.

Кармела се съгласи с нея.

— Рим е пълен с богаташи — изтъкна тя. — Навсякъде са. Когато му дойде времето, няма да е трудно да си намериш друго семейство, което има нужда от прислужница или икономка.

Тя се канеше да се пренесе в малък апартамент на последния етаж на сграда на няколко пресечки от нас. Помогнах й да го почисти и да боядиса стените. Тя много държеше на подредбата, на светлите цветове, на пъстрите копринени шалове и пухкави възглавници. Беше ми приятно да й помагам, да работим заедно и отношението й към мен се позатопли.

— Щеше да е много по-трудно, ако нямаше опит или препоръки. Сега със сигурност ще си намериш работа навсякъде — увери ме тя, докато лежахме една до друга на новото легло.

— Не мога да си представя да работя за друго семейство, след като съм била с Марио и Бети Ланца. Не съм сигурна, че искам да го направя.

— Сигурно гласът му ти липсва — рече замислено тя. — Пускаш ли плочите му понякога?

— Отдавна не съм. Бети не можеше да ги слуша, а после Мария се тревожеше, че ще разстрои децата. Откакто се върнах, все си мисля да пусна нещо, но така и не съм.

Кармела се надигна от леглото, извади плоча от обвивката и я зареди на грамофона. Двете заедно слушахме как Марио пее „Единствена“, а след това късметлийската си ария от „Палячи“.

Пуснахме друга песен, след това още една. Истинско горчиво-сладко удоволствие. Кожата ми все още настръхваше при звука, потръпвах от тъга заради изгубеното.

— Все още много ми липсва — признах пред Кармела.

— Беше влюбена в него, нали? — рече доволно тя. — Сигурна бях.

Замислих се над думите й.

— Влюбена ли? Май това не е точната дума, с която да опиша онова, което чувствах — признах най-сетне аз. — Той промени всичко за мен. Разкри пред мен свят, който никога нямаше да опозная. Възхищавах се на гласа му, бях благодарна за милото му отношение, държах на всички — и на него, и на Бети, и на децата. Никога обаче не съм го обичала, не и по начина, по който обичах Пепе. Не беше същото — свих безпомощно рамене. — Вече няма значение, защото изгубих всички.

— Марио и Бети Ланца са си отишли. Можеш да намериш Пепе, ако искаш — рече мъдро Кармела и аз се надявах да е наистина така.

Тази вечер пуснах и други от песните на Марио, останах потопена в музиката му часове наред. На следващия ден открих кино, в което излъчваха последния му филм — „За пръв път“ — и го гледах няколко пъти. Когато се прибрах у дома, взех поставената в рамка снимка на нас двамата и я прибрах в кутията под леглото. Бях присъствала на две заупокойни служби, но това бе истинското ми сбогуване с него.

 

 

Как да намериш някого в голям град като Рим? Ако човекът се е откъснал от миналото, ако е напуснал работа, ако се е преместил от мястото, на което е живял досега, то тогава изпълнението на задачата е почти невъзможно. Бе напълно възможно Пепе да е заминал, да се е върнал при семейството си близо до Неапол, да се е преместил в друг град, където си е намерил работа. Въпреки това аз продължих да го търся, обиколих много улици, питах във всеки ресторант, покрай който минех.

— Да имате готвач, който се казва Филипо Пепе? Да сте чували за него? Всички го знаят като Пепе.

Вече свикнах хората да вдигат рамене и да клатят глава. Понякога се опитваха да ми помогнат.

— Проверихте ли в „Ла Матричанела“ близо до Испанския площад? Чух, че там били взели нов човек на работа. Или идете в „Чекио“, там си търсеха персонал.

Други флиртуваха, казваха ми да забравя Филипо Пепе и да обърна внимание на тях. Навсякъде удрях на камък. Никой не го познаваше.

Проверих във всички барове на Виа Венето, в кафенетата около операта, в новите заведения, които бяха отворили след заминаването ми. Върнах се в ресторанта близо до Термини и помолих сервитьора с мръсните нокти да попита останалите от персонала дали не знаят нещо.

— Все някой трябва да знае къде е отишъл Пепе.

— Малко вероятно — отвърна сервитьорът. — Една вечер той просто си тръгна. Избухна, разкрещя се и си замина. Дори не се върна, за да си вземе надницата. Тогава го видяхме за последен път.

Струваше ми се невъзможно да е изчезнал завинаги, също като Марио. Дори нямах снимка, за да я показвам на хората.

Често се връщах на Фонтана ди Треви. Ако можеше да се каже, че си имаме място в Рим, то бе тъкмо това. А и там ми беше приятно. Туристите ми се струваха толкова щастливи и безгрижни. Идваха тук, защото бяха гледали „La Dolce Vita“^[1] и обичаха да хвърлят монети, да се снимат пред фонтана. Представях си какъв е животът им, много по-простичък и уреден от моя, завиждах на влюбените и потръпвах от болка, когато видех деца. Не спирах да търся Пепе, но него го нямаше. Най-сетне един следобед го открих.

Едва не го подминах. Беше се прегърбил на каменна пейка близо до мястото, на което ми предложи, стори ми се по-слаб, беше брадясал. Когато спрях пред него, той дори не вдигна поглед.

— Пепе — започнах неуверено и пристъпих напред.

Той вдигна очи към мен.

— Серафина — отвърна той.

Много пъти си бях представяла тази среща, но никога не ми беше минавало през ум, че ще бъде толкова неловко или че Пепе ще се е превърнал в непознат.

— Как си? Какво правиш? — попитах аз. — Ходих в ресторанта близо до Термини, за да те търся.

— Там — замахна презрително с ръка, — са малоумници, нищо не знаят за храната, да не говорим, че са мърлячи.

— Къде работиш сега? Къде живееш?

Той не отговори на въпросите ми. Вместо това Пепе ме погледна.

— Значи Бети Ланца умря.

— Да. — Седнах до него и той ме прегърна.

— Съжалявам… след всичко, което направи…

— Не беше достатъчно — отвърнах със съжаление. — Не можех да я спася. Никой не можеше.

— Четох във вестника и оттогава все идвам тук — призна Пепе. — Надявах се да се върнеш в Рим. Нямах представа къде другаде да те намеря.

— И аз идвах, с надеждата да те открия.

— Ето, намерихме се. — Той ме прегърна по-стегнато.

Седяхме край фонтана повече от час и през повечето време мълчахме. Когато попитах Пепе за живота му, той избегна отговора. Докато говорех за Америка, той изглежда не слушаше.

С течение на времето бях свикнала с промените в настроението му, първо жарко слънце, след това неочаквани гръмотевици. Този път обаче беше различно. Нещо в него изглежда се беше отпуснало, докато ме е нямало. Друг човек едва ли щеше да забележи промяната, но аз му бях приятел и знаех, че той е различен.

— Какво ти се е случило, Пепе? — попитах. — Какво не е наред?

— Нищо… добре съм.

— Те липсват ли ти? — попитах. — Питам за Марио, Бети и децата. Това ли е?

— Те не бяха семейството ми. Не съм изпитвал към тях онова, което изпитваше ти.

— Сигурно ти е мъчно, че стана така.

— Той така и не изпълни обещанието си — отвърна почти гневно Пепе. — Гласът му беше за операта. Можеше да има забележителна кариера, да се превърне в легенда. Това искаше, въпреки това го захвърли, за да стане певец във филми. Провали се.

— Мислеше, че е все още млад, че разполага с предостатъчно време. Ако животът му не беше прекъснат…

— По-лесно е, нали, да се дръпнеш от талантите си? — отбеляза Пепе. — Всеки мъж може да го направи. Накрая, като се обърнеш назад, виждаш всичко.

Гласът му ме стресна.

— Това не е краят за теб, Пепе — отвърнах бързо.

— Погледни ме. И аз се провалих. Изгубих работата си, изгубих любовта си към готвенето… и най-лошото е, че изгубих теб. Така и не изпълних обещанието си, нали?

Неочаквано ми стана ясно какво трябва да направя. Станах и протегнах ръка към него.

— Ела с мен — предложих аз. — Да повървим.

— Къде?

— Отиваме до Трастевере… до едно място, на което не сме ходили никога досега. Моментът настъпи.

Отне ни доста време, докато стигнем дотам, спряхме в бара, за да купим студени напитки, останахме за кратко на моста, за да усетим хладния полъх откъм водата. На Пепе изглежда му беше приятно да се разхожда. Той стисна ръката ми и усетих, че настроението му започва да се оправя.

— Тук живея — посочих аз, когато навлязохме в тесните улички на Трастевере. — Съвсем наблизо.

Мама бе точно където предполагах, че ще я намеря, седеше пред бара заедно с Кармела и приятелките им. Опитах се да ги преценя през погледа на Пепе и разбрах, че му се виждат прекалено ярки — и като цветове, и като накити, и като грим — просто натруфени.

Мама вдигна поглед, когато приближихме по улицата.

— Искам да те запозная — обърнах се към Пепе. — Време е да се запознаеш със семейството ми.

Мама поръча шампанско. Настани Пепе до себе си, обърна гръб на приятелките си и заговори единствено с него. Първоначално слушах внимателно и напрегнато, но мама много добре знаеше как се говори с мъж, как да го накара да се чувства интересен и привлекателен. Тя водеше разговора умело, запълваше мълчанията с лекота. Кармела също се намеси и се представи като весела и приветлива. Останаха с нас по-дълго, отколкото очаквах. Слънцето вече залязваше, когато мама поръча още шампанско и продължи да говори. Когато най-сетне стана и се извини, тя отпусна ръка на рамото на Пепе.

— Ще се видим отново — рече тя.

— Не съм сигурен — погледна ме той. — Нямам какво да предложа на дъщеря ви, синьора. Абсолютно нищо.

— Може би ти си мислиш така. Не трябва ли да я попиташ какво иска? — засече го мама.

Останахме, за да допием шампанското. Пепе започна да ми разказва какво се е случило през годината, докато бяхме разделени. Напуснал още две места, след като изфучал от ресторанта край Термини. Причините бяха все едни и същи. Или храната била лоша, или управителите били глупаци, или кухнята не се управлявала, както е редно. Разчуло се и никой не искал да го наеме. Парите му свършили бързо, той спял на пода в стаята на свой приятел и скоро не му останал друг избор, освен да се върне при семейството си.

— Сама виждаш, нямам нищичко, което да ти предложа — завърши той.

— Все още пазя пръстена ти — напомних му аз. — Можеш да го продадеш.

— Не — задъха се той.

— Не се интересувам от бижута. Не ми трябват.

— Всички жени обичат бижута.

— Не и аз.

— Какво обичаш тогава? Какво искаш?

Отпивах от шампанското си, наблюдавах как хората минават по тясната уличка, докато обмислях отговора си.

— Пепе, аз съм дъщеря на проститутка — започнах аз и наблюдавах внимателно реакцията му. Тъй като изражението му почти не се промени, аз продължих. — Нямам баща, нямам друго семейство, освен мама и сестрите ми. Животът ми не беше нищо, преди да се запозная със семейство Ланца, а след като тях вече ги няма, отново нямам нищо. Тъкмо това искам, Пепе. Искам живот… живот с теб.

— Сигурна ли си? — отвърна той развълнувано.

Кимнах.

— Да. Всички твърдят, че съм обичала Марио Ланца и може и да е било така в известен смисъл. Влюбвах се в него всеки път, когато чувах гласа му и винаги ще бъде така. Но ти, Пепе, си истински, освен това си мой. Той никога не е бил.