Ники Пелегрино
Някъде в Рим (3)

Моята съдба

Изрязах статията за Марио Ланца от Confidenze и за да я съхраня, я скрих в кутията, в която държах всичките си неща. Вътре нямаше кой знае какво. Само червен шал, който не исках Кармела да спипа, златната верижка с осветен медальон, който ми беше подарен още като бебе, и картички за рождени дни, надписани с почерка на мама. Всичко останало беше общо. Сестрите ми износваха дрехите, които ми бяха умалели, както и обувките, стига да не бяха твърде изтъркани. Куклата на Розалина навремето не излизаше от ръцете ми, розовите й панделки — вплетени в косата ми.

Не исках останалите да пипат изрезката от списанието. Беше ми приятно да виждам Марио Ланца преплел пръсти с дъщерите си. Те бяха сладки момиченца в чисти бели комплектчета от блуза и жилетка, лъскави кожени обувки и къси чорапки. Пишеше, че къдравата се казва Елиза и тя ми се стори срамежлива, свела очи, докато по-голямата й сестра Колийн изглеждаше по-висока и много по-самоуверена.

Нямах баща, който да държи ръката ми по този начин, с толкова обич и гордост. Дори мама да знаеше кои са бащите ни, тя така и не ни беше казала. Подозирах, че няма представа. Беше имала толкова много мъже и те до един бяха начинът й да изкарва прехраната си.

Тя нито веднъж не доведе мъж в апартамента ни. Може би някъде имаше стая под наем или пък ходеше в техните хотели, но аз не смеех да попитам. По онова време не знаех достатъчно, за да се срамувам от онова, което върши. За мен беше напълно нормално. По време на войната, заниманието й ни изхранваше, докато другите семейства гладуваха. То й придаваше бляскав вид, докато останалите жени вехнеха и забравяха да се поддържат. Кожата на краката й никога не беше груба, не си позволяваше косми на места, където не трябваше да ги има. И тя, и приятелките й се кичеха със златни обеци халки и пристъпваха на високи токчета. Те оставяха следи от червило на всяка чаша, от която пиеха и ухаеха на „Л’ер дьо Там“ и „Акуа ди Колониа“. За онова, което правеха, след като ставаха от любимата си маса в края на бара, почти не се говореше.

Кармела се роди през войната. Беше по-светла от мен и обичаше да си фантазира, че баща й е американски войник. Розалина пък приличаше на истинска италианка с шоколадови очи и кожа, която придобиваше наситен тен през лятото. Все още помня отчаянието на мама, когато разбра, че е бременна с нея и тялото й ще се разшири, а парите отново няма да ни достигат.

Моят баща, който и да беше той, сигурно беше от родния град на мама. Тя е родена в равнините под Везувий, където баща й обработвал мрамор. Щом пораснала достатъчно, тя избягала в Рим и сега вече рядко говореше за момичето, което е била, преди да се установи в Трастевере. Имаше обаче неща, които мразеше, те ме караха да мисля, че семейството й е било бедно — евтини парчета месо, които трябваше да се готвят часове наред, закърпени дрехи, зле ушити, очукани чинии и всичко втора ръка. Мама обичаше новото, лъскавото, обичаше всичко, което я караше да се усмихва. Не познавах друга жена, толкова сигурна в онова, което я даряваше с щастие.

Когато я питахме за бащите си, така и не получавахме отговор. Кармела обаче държеше да разбере. Беше очарована от всичко американско — и музиката, и филмовите звезди, и туристите, които срещахме.

— Някой ден ще отида да намеря татко — зарече се тя пред мен.

— Откъде ще започнеш? Дори не знаеш името му.

— Ще накарам мама да ми каже.

— Той може да си има друго семейство и сигурно не иска и да знае за теб.

Тя сви рамене при тези думи.

— Няма защо да се измъчвам. Първо трябва да го открия.

Преди да видя снимката в Confidenze, не разбирах защо я е чак толкова грижа. Какво можеше да ми даде един баща, когото и без това не бях виждала досега? Снимката обаче ми показа как трябва да изглежда едно семейство — всички заедно, усмихнати, облечени в най-хубавите си дрехи, стиснали се за ръце: Бети с момчетата, Марио с момичетата.

— Май и аз искам да открия баща си — казах на Кармела.

Седяхме притиснати към парапета на мъничката ни тераса и се топлехме на последните слънчеви лъчи, Кармела лакираше ноктите на ръцете си с нещо, което беше откраднала от тоалетката на мама.

— Как мислиш, че изглежда? — попита ме тя.

Затворих очи и се опитах да създам образа на мъж със сиво-зелени очи, който върви до мама. Лицето му обаче беше размазано и аз не успях да си представя как го държа за ръката.

— Кой знае? — отвърнах най-сетне.

Кармела се опита да помогне.

— Ти си красива, така че и той сигурно е красив. По всяка вероятност е висок, защото не си наследила височината си от мама. Успя ли да си го представиш?

— Почти… Не точно. — Във фантазията ми мъжът се беше превърнал в Марио Ланца, но аз знаех със сигурност, че няма начин той да ми е баща.

Кармела протегна пръсти с алени нокти, за да изсъхне лакът, без да се размаже.

— Красив цвят — отбеляза тя доволно.

— Трябва да го махнеш, преди да те види мама.

— Може би.

— Тя ще побеснее, задето си похабила лака й за нокти.

Кармела се нацупи.

— Не е похабен. На мен ми отива.

Под нас, точиларят на ножове се провикваше в опит да си намери клиенти, а улицата започваше да се пълни с хора. Ако извиех врат, можех да видя мама да седи пред бара с чаша с нещо, което да й даде сили за наближаващата нощ. Беше излязла преди около час, ноктите й лакирани в същия цвят като откраднатия лак и нова златна гривна на китката. Сигурно всичките й приятелки я бяха забелязали и й се бяха възхитили.

— Дали ще станем като мама? — попита неочаквано Кармела.

— Какво имаш предвид? — попитах изненадано аз. Не си бях представяла, че някоя от нас ще поеме по същия път. — Защо да ставаме като нея?

— Тя така мисли. Чух я един ден да се шегува. Говореше си с приятелки и се смееха, че когато един ден накарат дъщерите си да работят, ще имат повече време за почивка.

— Мама не е говорила сериозно, нали?

Самата мисъл ме ужаси.

— Защо да не говори сериозно? Не може да не си наясно. Вече си достатъчно голяма, Серафина, така че не ти остава много време.

— Никога — заявих аз. — По никакъв начин.

Кармела погледна алените си нокти.

— Ами тогава какво? Как ще живееш?

Никога не се бях замисляла за нещо друго, освен за нещата, с които се занимавах всеки ден: да мия пода, да оправям леглата, да ходя на пазар, да гладя дрехите ни, да обикалям улиците на Рим със сестрите си, за да търсим начини да се забавляваме.

— Нямам представа — признах аз.

— Трябва да си помислиш — предупреди ме тя.

— Ти сигурно смяташ да пееш.

— Разбира се. — Кармела ме погледна и лицето й с остри черти неочаквано стана сериозно. — Ще ми помогнеш ли, Серафина?

— Стига да мога. Кажи обаче как.

— Трябва да разберем кога Марио Ланца ще пристигне в Рим. Искам да попея пред него. Ако хареса гласа ми, тогава кой знае какво би могъл да направи. Може да ме включи във филма си. Може дори да ми помогне да замина за Америка.

— Кармела, ти си толкова млада… — започнах аз.

— Ще пея. Ако нямаш намерение да ми помогнеш, тогава сама ще намеря начин.

Завиждах на целеустремеността на сестра си. Дори като дете тя много точно знаеше какво иска. Струваше ми се много малко вероятно да се срещне с Марио Ланца, още по-малко да пее пред него, въпреки това обещах да й помогна.

По-късно, в леглото, с по една сестра от всяка страна, докато вдъхвах мириса на топло мляко и чиста коса, се тревожех за онова, което е дочула Кармела. Мама едва ли очакваше и трите да изберем нейния начин на живот, да почерним миглите си, да изрисуваме с молив вежди и да я последваме на улицата. Само че какво друго можех да върша аз? Освен да се грижа за дома и за сестрите си, аз не притежавах нито умения, нито пък имах образование. Детството ми беше отминало, а аз сигурно го бях изживяла в просъница, защото не го бях забелязала кога и как се е изнизало.

Лежах будна, изтерзана от тревога, докато най-сетне чух как ключът се превърта в ключалката и входната врата изскърца. Кармела се размърда, а Розалина засмука палеца си.

Мама се движеше из хола. Наля си напитка, най-вероятно червено вино от бутилката, която беше отворила на обяд. След това чух щракването на запалката, преди да я поднесе към цигарата и стърженето на стола по пода, когато седна. Мама никога не идваше да си легне веднага, независимо колко късно се прибираше. Първо имаше нужда да се поотпусне малко. Когато най-сетне се опъваше на дюшека и ме побутваше с бедра, за да й направя повече място, от кожата й лъхаше полепналият мускусен аромат, дим на пури, а понякога в дъха й усещах острия мирис на вино.

— Мамо — прошепнах аз, когато тя отвори вратата на стаята.

— Серафина, още ли не спиш?

— Много ми е горещо — излъгах аз.

— Късно е… утре сутринта ще бъдеш уморена.

— Мамо, къде беше тази вечер?

— Къде ли? Ами, на обичайните места. Изкарах добра вечер. Утре може да излезем, за да купим плат и да ти ушием нова рокля. — Тя изпъшка, докато местеше Розалина на матрака. — Имаш нужда от нещо красиво — най-добре в зелено, за да ти подчертава очите.

— Да… може би. — Новата рокля беше невероятно изкушение.

Тя легна и затвори очи. Гласът й звучеше сънено.

— С тънки презрамки — прошепна тя. — И ниско изрязано деколте.

Същата нощ почти не спах, а когато най-сетне се унесох, сънищата ми бяха объркани и страшни. На следващата сутрин ме болеше глава, а устата ми беше залепнала. Не проявих никакво търпение към сестрите си, сопнах се на Розалина, задето се забави, докато си закопчае сандалите, скарах се с Кармела заради аления лак на ноктите й.

— Не можеш да отидеш така на училище — казах й аз.

— И без това не ми се ходи. Предпочитам да пея на Пиаца дел Пополо, след това да се поразходя в градината.

— Няма да е днес.

— Не е честно — заскимтя Кармела, докато аз накисвах топче памук в ацетон. — Защо да ходя, а ти не ходиш?

— Защото мама каза така. Днес ще ме заведе да купим плат за нова рокля и нямам време да обикалям целия град с вас.

— И какво от това? Ще отидем без теб, нали, Розалина? — Както винаги, сестра ми се инатеше.

— Никъде няма да ходите, заминавате на училище. — Стиснах ръката й и започнах да търкам лака. — Ще ви заведа, независимо дали ви е приятно или не. Но съм готова да ви обещая нещо — на връщане ще купя колкото е възможно повече списания. Не искаш ли да научиш още новини за Марио Ланца?

— Искам — укроти се най-сетне тя.

Кармела застана мирно, колкото да ми даде възможност да избърша маминия ален лак. Тя се цупи чак до училището, а пък аз се зарадвах, когато я видях, че се сля с тълпата момичета и до обяд щеше да бъде проблем за някой друг.

Облекчена, че съм се отървала от нея, тръгнах към пазара Кампо дел Фиори, за да купя храна. Прехвърлях се бързо от сергия на сергия, внимателно подбирах намалени стоки и пълнех кошницата си с прекалено зрели домати, които не ставаха за нищо друго, освен за салца, завехналия край от сирене пармезан, подходящо за супа, евтин хляб, защото коричката му беше прегоряла, дребен артишок, който трябваше да се изяде в най-скоро време.

Готвех за семейството всяка вечер, приготвях ястията, на които ме беше научила мама, все селска храна, която тя някога е научила от своята майка, както и римските специалитети, които тя обичаше. Може мястото да беше съвсем малко и имаше единствено газов котлон, който ме ограничаваше, въпреки това давах най-доброто от себе си. Пържех осолена треска с лук, правех салата от горчива цикория и аншоа или пък препълнени купи с паста, станала пухкава от яйчен жълтък, осолена с бекон. Когато сестрите ми опитваха храната и се усмихнеха, аз се чувствах щастлива.

Пътят от Кампо дел Фиори до дома винаги ми се струваше дълъг и бавен заради тежката кошница. Завиждах на момичетата, които профучаваха покрай мен на скутери, седяха настрани, а косите им се вееха на вятъра. Веднъж или два пъти оставях покупките на земята и съжалявах, че съм обещала да купя списания. Tempo^[1], Novella^[2] и La Settimana^[3] — имах нужда от всичките, тъй като нямах представа в кое са публикували новини за Марио Ланца.

 

 

В апартамента ни цареше тишина, мама все още спеше. Внимавах да не я събудя, затова пристъпвах тихо, когато започнах да правя сос за обяд, нарязах една глава лук и я изпържих бавно с малко тлъсти обрезки говеждо, което месарят ми продаде за смешни пари. Щом накълцах доматите и ги задуших с малко зехтин, разтворих списанията на масата и започнах бавно да търся името на Марио Ланца или още по-добре, друга негова снимка.

Разсеях се по хороскопите и скиците на модели от последната мода, затова не стигнах далече. Цял половин час се борих с думите и тогава мама се появи, загърната в избеляла оранжева роба. За пръв път забелязах, че под очите й започват да се врязват бръчки, а в косата й се промъкват сиви нишки.

— Направи ми едно кафе, cara — помоли тя с дрезгав глас и посегна веднага към стека с цигари. — И филия от този хляб с малко конфитюр, стига да имаме.

Придърпа стол до отворения прозорец, въздъхна и запали цигара.

— Уморена ли си, мамо? — попитах аз, отрязах филия хляб и я намазах дебело със сладко от кайсии.

— Ще се почувствам по-добре, след като се наям и изкъпя. Нали ще ходим на пазар? Трябва да ти намерим красив зелен плат за рокля.

— С тънки презрамки и дълбоко деколте — напомних й аз.

Тя потри очи и се усмихна.

— Точно така… ще изглеждаш много изтънчена. Най-сетне като жена, нали, Серафина?