Ники Пелегрино
Някъде в Рим (30)

Виждам те в сънищата си

Не помня някога досега да съм се чувствала по-нещастна, а ми предстоеше още тъга — да се сбогувам със семейството си. Всеки път, когато усещах, че започвам да се колебая, Бети ме прегръщаше, подчертаваше, че съм била истинска благословия, повтаряше, че без мен нямало да има сили, за да продължи.

Какво друго можех да направя? Друго бъдеще не ме чакаше, нямаше място, на което да отида, никой друг човек нямаше по-голяма нужда от мен. Нямаше да е вечно така, напомнях си аз. Монетата ми беше във фонтана, значи някой ден щях да се върна у дома.

Купих им подаръци. Чантичка с мъниста за Розалина, копринен шал за Кармела, красив гребен за косата на мама във формата на морска звезда, покрит с изкуствени скъпоценни камъчета.

— Още не е Коледа — рече мама, когато видя пакетите в пъстра хартия, вързани с червени панделки.

Изчаках ги пред Базилика ди Санта Мария, тъй като знаех, че неделната служба е ритуал, който не пропускат. Изненадани и щастливи, че ме виждат, заедно отидохме в любимото ми кафене, където настоях да платя за пълните с рикота хрупкави сладки и чудесните пасти със сироп от ром. Розалина подритваше от радост под масата, дори Кармела облиза лепкавите си пръсти като дете.

Когато им съобщих новината, мама избърса сълзите си с дланта на ръката и се опита да ми покаже, че се радва.

— Америка! Каква възможност. Разбира се, че трябва да заминеш.

Розалина ме засипа със стотици въпроси и аз не знаех на кой по-напред да отговоря. Знаех само, че пътуваме за Лос Анджелис. Никой не ми беше казал къде ще отседнем, нито какъв живот да очаквам там.

— Ще можеш ли да се прибираш за вечеря? — полюбопитства Розалина. Придърпах я на коленете си и й обясних колко далече се намира Америка. Когато тя най-сетне разбра, се притисна към мен с всички сили, издуха облак сладък дъх в лицето ми и започна да ме умолява да не заминавам.

Кармела посрещна новината по-спокойно, отпусна се назад на стола и като никога не каза и дума.

— Може да ми дойдеш на гости — предложих аз, защото знаех колко много иска да види Америка.

Кармела загреба с пръст шоколад от украсата на тортата и го размаза върху езика си.

— Просто не знам дали ще намеря време — отвърна тя. — Пея три вечери в седмицата в нощен клуб близо до Пиаца Барберини. Трябва да дойдеш да ме видиш, преди да заминеш.

— Ще се постарая — отвърнах аз, макар да знаех, че няма да ми остане време.

— Ти разбра ли, че на Луиза ди Мео все още й се налага да пее по улиците? — попита тя. — Беше решила, че е постигнала страхотен успех с филма, разправяше на всички, че Марио Ланца щял да я отведе в Америка, защото не искал гласът й да бъде пропилян. Сега обаче се е върнала там, откъдето тръгна.

— Горката Луиза. Сигурно е много разочарована.

— Че как иначе — отвърна ведро Кармела. — При мен обаче нещата се получиха много по-добре, нали? Нощният клуб е много добър, вътре е красиво, има полилей и мраморни маси. Трябва да дойдеш на всяка цена.

Захванах гребена в косата на мама, показах на Розалина тайното джобче в чантичката й и се възхитих на копринения шал, който Кармела върза на врата си. Направих всеки миг с тях незабравим, тъй като знаех колко много време може да мине, преди да се видим отново.

На раздяла мама стисна ръката ми и потри с палец голия ми пръст.

— Пръстенът ти го няма — отбеляза тя.

— Върнах му го — признах аз. — Всичко между нас приключи.

Тя само кимна.

— Така и трябва. Защо да се обвързваш с мъж тук, след като там те чака съвършено нов живот?

— Но аз не заминавам завинаги. Някой ден ще се върна — настоях, все още убедена, че това е истината.

Тя стисна ръката ми.

— Искрено се надявам да е така, cara. Много ще ми липсваш.

 

 

Видях Пепе още веднъж, за последно. Той дойде във Вила Бадолио на сутринта в последния ми ден. Изглежда предишната вечер бе работил до късно в ресторанта, защото очите му се затваряха и не бе намерил време да се обръсне. Облекчението, че го виждам отново бе помрачено от мисълта, че този път ще се сбогуваме завинаги.

— Това е твое — рече той и ми подаде диамантения пръстен, обвит в чиста кърпичка. — Искам да го задържиш. Няма да го дам на друго момиче, а няма какво да правя с него.

— Ако го взема, ще ме чакаш ли? — попитах с надежда.

— Колко дълго?

Поколебах се.

— Не съм сигурна.

— Тогава, както вече ти казах, ти си направила избора си. Вземи пръстена. Открай време е твой, това не се е променило.

— Нямам какво да ти дам в замяна.

— Знам.

Пепе ме целуна, но толкова бързо, че едва успях да вкуся устните му, а телата ни почти не се докоснаха.

— Все още ти се сърдя, задето заминаваш — натякна той. — Въпреки това не искам да се разделим с лоши чувства. Това е по-добрият начин да си кажем довиждане.

Не се сдържах и се притиснах в него.

— Може ли да ти пиша? — попитах.

Той поклати глава със съжаление.

— Най-добре недей. Аз обаче няма да забравя времето, което прекарахме заедно… не съжалявам за нито една минута.

Видях го, че поглежда назад, докато вървеше към портата на вилата. Стоях на стълбите, но той като че ли вдигна поглед към сградата, сякаш се сбогуваше с живота, който бе водил тук. В продължение на секунда или две той не помръдна, след това потегли отново.

 

 

В Америка заживяхме живот без музика. Никой не пускаше плочите на Марио, не смееше да включи и радиото, да не би да чуем някоя негова месен. Живеехме незначителен живот в огромна страна. Виждах само отделни кадри от онова, което бе извън стените на къщите, в които отсядахме. Автомобилите бяха по-големи, магистралите по-широки, светлината много по-ярка. Храната нямаше вкус, да не говорим, че беше съвсем малко. А пък дните бяха дълги, влачеха се едва-едва и също нямаха вкус.

Хората поне се държаха добре с нас. Първо, нямаше къде да живеем и Бети беше благодарна, че нейна приятелка, филмовата актриса Катрин Грейсън, я приюти. Познах я от многобройните филми, които бях гледала с нея. Тя се оказа срамежлива, но ни прие в дома си с арковидни дървени тавани и ширнали се ливади. Беше мила с нас и най-много глезеше децата. Когато Деймън ме представи като леля Серафина, тя стисна ръката ми и каза, че й било много приятно да се запознае с мен, беше мила и любезна.

Мина много време, а децата се чувстваха като зашеметени. Непрекъснато превключваха на италиански, настояваха да отидат на места, които бяха посещавали в Рим: любимата им сладкарница за gelato, градината на Вила Боргезе, хотел „Екселсиор“. Деймън най-трудно прие факта, че животът им е вече променен.

— Ако не се приберем вкъщи до Коледа, дядо Коледа ще знае ли къде да ни намери? — попита той госпожица Грейсън един следобед, докато тя се опитваше да го успокои със сладък чай с мляко и овесени сладки. — Ще успее ли да ни намери тук, в Санта Моника?

— Миличък, дори не съм сигурна дали ще бъдете тук тогава — отвърна тя. — Сигурна съм обаче, че дядо Коледа ще ви намери, където и да се намирате.

— А татко ще успее ли да ни намери? — чудеше се Деймън. — Той знае ли, че сме тук?

Тогава госпожица Грейсън се опита да обясни онова, което всички се стараехме да разберем, че Марио вече го няма, че по някакъв необясним начин той е изчезнал от нашия свят и ни е изоставил.

— Татко ти ми липсва и на мен, всеки ден ми липсва — призна тя пред детето. — Беше мой много добър приятел.

Да усещаш липсата на даден човек бе като огромно натъртено място. Дори когато едва се докоснеш до нещо, отново започва да те боли. Миризмата на лук, който става златист, докато се пържи в зехтин, ми напомняше за кухнята на Пепе. Острият мирис на лак за нокти или нежният аромат на „Л’Ер дьо Там“ на Нина Ричи ме отвеждаше при мама. Дори празните кристални гарафи на шкафа извикваха стари спомени. Да не говорим, че непрекъснато ги сънувах. Кармела се натрапваше редовно, докато спя, Марио пееше. Не ме оставяха на мира и всяка сутрин, когато се събудех, бях обзета от съжаление, че ги изоставям.

 

 

Имам чувството, че траурът продължи безкрайно дълго, бяха организирани още две служби в негова памет. Твърдяха, че изблиците на мъка във Филаделфия, родното му място, били дори по-впечатляващи, отколкото в Рим. Казаха ни, че хиляди се стекли, за да видят тялото и когато в полунощ се опитали да затворят вратите на погребален дом „Леонети“, последвала такава врява, че се наложило да се намеси полицията, за да овладее тълпите.

За щастие, ние останахме в Лос Анджелис в очакване да го върнат със самолет за последно сбогом. В един приятен есенен ден в църквата „Блест Сакръмънт“ на Сънсет булевард Бети седна за последен път пред ковчега му, покрит със знаме. По време на тази служба огледа насъбралото се множество. Видях хора, които познавах. За За Габор, русата актриса, която участваше в последния му филм, други лица, които помнех от екрана. И Коста беше дошъл, разбира се, нещастен, и господин Тайтълбом. Бети с нищо не показа, че ги познава. Измъчена от сполетялото я нещастие, очите й бяха сухи, а тя се беше оттеглила в свой свят.

Организацията на екстравагантното шоу бе паднало на плещите на други хора. Бащата на Марио бе неутешим, не спираше да повтаря:

— Вземи мен, вземи мен. Не закачай горкичкото ми момченце.

Накрая припадна пред ковчега.

— Детенцето ми, детенцето ми — повтаряше тихо Мария Кокоца.

Изглежда болката им рани още по-дълбоко Бети, защото тя протегна облечената си в черна ръкавица ръка и нежно докосна ръката на Мария.

— Мамо, татко, моля ви. Всичко ще се оправи — шепнеше безпомощно тя.

Когато свалиха знамето от ковчега, сгънаха го и го връчиха на Бети, аз си отдъхнах. Предостатъчно любопитни очи бяха видели останките му, предостатъчно молитви бяха изречени, проляха се реки от сълзи. Крайно време бе Марио Ланца да бъде погребан, а ние да се научим да живеем без него.

 

 

В къщата, която наехме в Бевърли Хилс, имаше негови снимки навсякъде, до една поставени в рамки, закачени по стените, подпрени на полицата над камината, по шкафовете. Някои бяха семейни портрети, други — кадри от филми или снимки, правени по време, когато пее. Докато вървях през къщата, имах чувството, че минавам през живота му.

Бети може и да беше закачила снимки навсякъде, но тя не ги виждаше. Дните й ставаха по-леки от изпития „Секонал“, преглътнат с водка; тя живееше в унес и почти не излизаше от стаята си. Идваха приятели, опитваха се да я върнат обратно в света. Най-много харесвах господина, когото децата наричаха чичо Тери. За всички беше ясно, че той е съсипан от мъка по Марио, въпреки това всеки ден идваше да види Бети и децата.

— Как е тя днес? — питаше ме той.

— Почти същото — отвръщах ден след ден.

— Облечена ли е? Станала ли е?

— Опитах се, но тя отказа.

Той беше як мъж, силен, внушителен. В ясни дни вдигаше Бети на ръце и я отнасяше на остъклената веранда, настаняваше я с одеяло метнато върху коленете и обикновено й носеше малко подаръче — модно списание или книжка с кръстословици — за да събуди интереса й. Понякога ставаше нетърпелив, особено ако лекарствата я караха да заваля думите или главата й клюмваше и тя задремваше, докато той говори.

— Ако Марио те видеше в подобно състояние, сърцето му щеше да се пръсне — скара й се веднъж той. — Трябва да се стегнеш, да влезеш в клиника. Обещай ми да пробваш.

По това време господин Тери беше единственият, който бе в състояние да я изтръгне от апатията.

— Върви по дяволите — сопваше му се яростно тя. — Трябвало е да станеш свещеник. Вечно казваш на хората как да живеят.

— Говоря сериозно, Бети, не може да продължаваш по този начин.

— Ами ако изобщо не искам да продължавам? Тогава какво?

— Децата имат нужда от теб — изтъкна той. — Останала си им единствено ти, въпреки това ми се струва, че вече си ги изоставила.

— Те се оправят добре… момичетата се грижат за тях. Няма защо да се тревожиш.

Децата обичаха господин Тери. Той ги водеше в дрогерията, за да им купи безалкохолно или тичаше заедно с тях из градината, играеха с него на топка часове наред. Често си припомнях как Марио се занимаваше с тях, с тази разлика, че господин Тери беше по-строг, настояваше всяка неделя да ходят на църква, караше им се, когато се държаха безотговорно или се тръшкаха.

Той се превърна в човека, на когото всички разчитахме и аз винаги се радвах да го видя. Денят ставаше по-хубав, след като господин Тери пристигнеше. Той обичаше да говори, често ми разказваше истории от миналото, какво били правили двамата с Марио, как го тренирал, за да заякне за филмите, как го откарвал на едно или друго място, дори му помагал да си намери жилище. Беше се държал с него по-скоро като брат, отколкото като приятел, и аз много пъти се питах дали нямаше всичко да е различно, ако беше дошъл в Рим.

Винаги, когато възникнеше проблем, звъняхме на господин Тери и той полагаше огромни усилия, за да ни помогне, независимо дали ставаше въпрос за счетоводството, за купищата съболезнователни картички и писма или разговор с банката, ако ни свършеха парите за домакинството.

На него звъннах в деня, когато не можах да накарам Бети да отвори вратата на спалнята. Тя беше болна вече цяла седмица, тежка настинка и мъчителна, раздираща кашлица. Въпросната сутрин застанах пред вратата с подноса със закуската, но отвътре не чух никакъв шум, а вратата остана заключена. Почуках, след това започнах да натискам бравата, но отговор така и не последва.

— Синьора, аз съм, Серафина. Кафето ви изстива. Пуснете ме да вляза — виках я аз. — Бети, чуваш ли ме? Там ли си?

Не мога да кажа със сигурност колко време останах пред вратата и блъсках по нея. Дали не бяха десет минути? Може би измина половин час. Накрая кокалчетата ми станаха червени, върху кафето с мляко се появи каймак, а яйцата вече не ставаха за ядене. Накрая икономката и прислужницата чуха виковете ми и дотичаха.

Отначало се ядосах, после се уплаших, накрая пак се вбесих. Притиснах ухо към вратата, напрегнах се, за да чуя дали тя се движи вътре.

— Бети, добре ли си? Отговори ми, моля те.

Икономката поклати глава.

— Тази работа не ми харесва. Най-добре звънни на господин Тери и го питай какво да правим.

Никак не исках да го безпокоя толкова рано сутринта, но така и не измислих какво друго да направя. Той изглежда долови паниката в гласа ми, защото, макар да ми се тросна, пристигна веднага. Бях сигурна, че Бети ще отключи, когато разбере, че е дошъл, когато го чу да блъска с юмруци по вратата и гласът му се понесе в коридора. Можеше и да го прати по дяволите, но поне щеше да отвори вратата. Вътре продължи да цари тишина.

— Нещо не е наред — уплаших се аз. — Сигурно й е зле, може дори да е в безсъзнание. Сигурна съм, че има нещо. Какво да правим?

— Налага се да избия тъпата врата — рече нетърпеливо той. — Не знам какво друго може да се направи.

Накара ни да се отдръпнем и миг по-късно ключалката се пръсна и вратата се залюля на пантите. Завесите бяха спуснати, халатът й беше отворен и голите й крака се виждаха.

Господин Тери я докосна по рамото.

— Събуди се, Бети.

Тя не помръдна. Той я погали по ръката.

— Бети? Бети?

След това я разтърси веднъж, после втори път, грубо на третия.

— За бога, Бети. О, мама му стара, не, не…

Разбрах, че е прекалено късно в мига, в който я видях, кожата й беше восъчно бяла, гърдите й не се повдигаха. Тя би ме пуснала в стаята, ако можеше. Винаги ми отключваше.

Господин Тери се отпусна до нея и покри очи с ръце.

— Викни линейка, повикай полицията. Бързо, Серафина — нареди той с дрезгав глас.

Пристигнаха с надути сирени, добре оборудвани, опитаха се да я съживят, но напразно. Бети не дишаше, сърцето й беше спряло да бие, тя си беше отишла завинаги.

След като всички си отидоха, а тялото й бе отнесено, къщата остана празна, необикновено спокойна.

— Ами децата? — попита господин Тери, изморен, съсипан.

— Все още са на училище.

— Върви да ги вземеш и ги заведи у Мария Кокоца. Тя знае какво да прави.

По-късно се обвинявах; искаше ми се да бях позвънила за линейка по-рано или сама да бях избила вратата, съжалявах, че не съм заключила хапчетата, че не съм изляла водката в мивката. Чувството за вина ме притиска дълго, бях дала обещание, а ето че бях предала Бети. Онази сутрин обаче всичко ми се струваше нереално.

— Поне най-сетне намери мир и спокойствие — казах аз с надеждата самата аз да намеря утеха. — Вече няма да скърби. Не се налага да търпи болката.

Господин Тери ме погледна.

— Мислиш ли, че го е направила нарочно? — попита той.

Тази мисъл ме шокира.

— Не, разбира се.

На нощното й шкафче имаше преобърнато шишенце със „Секонад“, хапчетата плъзнали около него и полупразна бутилка водка. По навик посегнах, за да оправя.

— Ще се проведе разследване, после ще чакаме доклада на съдебния лекар и вестниците отново ще гръмнат. — Господин Тери ми се стори напълно сломен. — По дяволите, Бети, какво направи? Как можа да ни изоставиш?

Денят, в който Марио почина, бе изпълнен с врява и болка, докато при Бети беше различно. Нямаше писъци, никой не се разрида. Мъката на всички беше по-тиха.

— Тя никога не би изоставила децата. Никога! — подчертах разпалено аз.

— Тогава какво е станало? Грешка, може би?

— Може да е ръката на мафията. Може да са изпратили някой да я ликвидира. Възможно е — обясних аз като повторих старите страхове на Бети, докато се опитвах да намеря някаква причина.

— Недей, Серафина…

— Тя беше болна — добавих бързо. — Бронхит… дробовете й бяха засегнати. Може да не й е достигнал въздух.

— Ами хапчетата… пиенето? — продължи да изброява тъжно той.

— Не е искала да се случи подобно нещо. Сигурна съм.

— Все едно, вече я няма.

— Какво ще кажат хората? — попитах аз. — Как ще им съобщим?

— Просто им кажи, че е починала от разбито сърце — нареди господин Тери. — То си е така… почти. За Бети нямаше живот без Марио. Нямаше живот.