Ники Пелегрино
Някъде в Рим (24)

Целувка в мрака

Всички вече знаеха, че двамата с Пепе сме двойка — той дори хвана ръката ми пред икономката и двете гувернантки. Ежедневието си беше същото: вършехме си работата, открадвахме по малко време, когато имахме възможност, обсъждахме обичайните неща. Сега обаче се знаеше, че сме специални един за друг и затова всичко бе различно.

Помогнах на Пепе да напише дълго писмо на майка си, за да й съобщи новината. Щом семейство Ланца ни освободеше за кратко, щяхме да отидем до Кампаня, за да ме представи на семейството си. Той също чакаше покана за Трастевере, но аз все намирах извинения. Или мама бе настинала или Кармела имаше твърде много работа.

Как да го заведа там? Нощем лежах будна, разкъсвана от тревога. Когато разбереше какво представлявам, откъде идвам, уважението му към мен щеше да се изпари.

Пепе ми беше разказал за семейството си — баща му сечеше мрамор и обработваше малък парцел земя, майка му готвеше в кухнята за братята му, съпругите и децата им. Те бяха обикновени хора, които откриваха удоволствие в музиката и храната. Мама се стремеше да избяга от подобен живот, затова бе избрала различен живот, при това без капка съжаление. Как да го обясня на Пепе? Никога преди не се бях срамувала от мама и затова сега се чувствах нещастна.

Нямаше на кого да се доверя. Затова криех проблема, прехвърлях фактите на ум, докато те се превърнаха в истинска лавина.

Трябваше това време да е най-щастливото в живота ми, още повече че настроението във Вила Бадолио беше чудесно, синьор Ланца бе възстановил здравето си и щеше да участва в нов филм. Двамата с Коста работеха упорито и бяха горди, че ще запишат ариите в римската опера. Всеки ден къщата се будеше от гласовете им, докато репетираха песни за триумф, любов и смърт. Настроението ми обаче беше толкова лошо, че дори музиката на Марио не ме докосваше, не и както трябваше.

— Гласът му е чудесен — отбелязваше Пепе, когато се отбивах в кухнята.

— Отново пее забележително, нали? — подхвърляше Бети.

— Фантастично, Марио, великолепно — не можеше да се нарадва Коста.

Всички бяха завладени от възторг — и икономката, и гувернантките, и прислужниците, дори Антонио, портиерът, се застояваше в антрето, за да чуе „Облечи си костюма“, а след това въздишаше. Сърцераздирателната, меланхолична песен напълно отговаряше на настроението ми. Едва издържах песента.

Какво значение имаше за мен, че Марио бележи успехи на сцената в операта? Животът ми щеше да си остане непроменен, проблемите ми щяха да са същите, както винаги.

Затова пък Пепе беше развълнуван, особено когато научи, че можем да присъстваме на важен запис.

— Все едно го гледаме в операта — зарадва се той. — Първото му истинско представление в Италия. Това е невероятна привилегия.

— Знам — отвърнах бездушно.

Седяхме в градината на вилата, под магнолията, докато той пушеше пура. Беше топла вечер в края на август и Пепе ми се стори ведър и щастлив, точно както след завръщането от Валхензее.

— Това може да се окаже най-добрият филм, който синьор Ланца е правил — заяви той и изпусна дима от пурата. — Има толкова много елементи от операта, а и той ще изпее интерпретации на ариите.

— Любовна история ли е? — попитах.

— Да, но те всичките са такива — сви рамене Пепе. — Никой не се интересува от сюжета. Важни са песните.

Целувката му носеше аромата на дим, пръстите му се вплетоха в косата ми, а после се спуснаха надолу. Притиснах се в него и се опитах да освободя мислите си и да се насладя. Само че така и не успях да избягам от дълбоко скрития ужас и страха какво може да се случи, когато той разбере истината за мен.

 

 

Поне веднъж тревогите ми бяха насочени към мен. Не се притеснявах за синьор Ланца, когато се настанихме в римската опера в деня на записа. Бях слушала ден след ден, докато гласът му ставаше по-силен и уверен. Знаех, че той е готов за записа.

Първият запис бе на триумфалната сцена от „Аида“. Двамата с Пепе го бяхме чували да я репетира много пъти, докато за останалите присъстващи мощният глас на Марио бе истинска изненада. Никой не очакваше страстта, която той вля във всяка дума, нито пък въздействието на песента. Когато приключи, всички от оркестъра оставиха инструментите си, за да го аплодират, докато хорът извика „Браво, браво“, а Пепе изви устни в доволна усмивка.

— Сега вече ще го молят да открие следващия сезон — обърна се той към мен, след като овациите затихнаха. — Всички опери в Европа ще искат да пее.

С всяка изпята ария бележеше нова победа и ние усетихме как възторгът на публиката нараства. Гласът на Марио Ланца бе най-прекрасният в света и никой не можеше да го отрече. Аз обаче така и не успях да усетя удоволствие. Проблемите ми съсипаха триумфалния момент.

Дори Пепе да бе забелязал лошото ми настроение, той не спомена и дума.

— Това е ново начало — рече ентусиазирано той на излизане от киното. — След всички проблеми със здравето, имаше нужда тъкмо от това. Отсега нататък нещата ще потръгнат, ще видиш.

Подобен оптимизъм ми се струваше неоснователен.

— Мислехме същото и когато пя в лондонския „Палейдиъм“, но се оказа, че грешим — изтъкнах аз.

— Сега е различно. Това е опера — настоя Пепе. — Сега той ще може да избяга от Холивуд. Време му е да се впусне в кариерата, за която е роден.

Новината за изумителното представяне на Марио се разнесе и предложенията започнаха да валят. Искаха го в цяла Европа, в Южна Америка, опитваха се да го привлекат, като му даваха възможност да избере партньорите си и ролите. „Ла Скала“ предлагаше договор за две години, Рим искаше да участва в „Pagliacci“^[1] и „Tosca“^[2]. Струва ми се, че той се наслаждаваше на вниманието, беше поласкан. Често го чувах да обсъжда с Бети и Коста какво би направил, ако имаше достатъчно време.

— Сега обаче се случват толкова много неща — заявяваше той в заключение, след като обсъдеше и последното предложение. — Трябва да снимам филм, така че от „Ла Скала“ ще трябва да почакат още малко.

Новият му филм беше за оперен певец, който заминава за Капри и се влюбва в красиво, младо, глухо момиче. Нямаше да снимат целия филм в Италия, но за мое облекчение, Вила Бадолио щеше да остане дом на семейството и персоналът щеше да остане.

— Ще снимаме и във Виена, и в Берлин, така че ще се наложи да попътуваме — предупреди ме Бети. — Искам семейството да е до Марио колкото е възможно повече. Така ще го опазим в добро здраве, а ти ще ми помагаш, Серафина. Разчитам на теб.

Тъй като знаех, че ни предстоят дълги периоди на раздяла, двамата с Пепе прекарвахме много време заедно, възползвахме се от всеки свободен миг, за да излезем в градината, открадвахме си по минута или две в кухнята, често колкото да докоснем ръце или да се спогледаме бързо рано сутрин.

Вечерите обаче бяха само наши. След като вечерята беше приготвена и сервирана, бяхме свободни и Рим ни очакваше. Може и да нямахме пари, за да се храним в хубавите кафенета на Виа Венето, но поне можехме да се разхождаме по улицата колкото си искаме. Нямаше такса за това, че седяхме край Фонтана ди Треви, нито че се промъквахме хванати за ръце сред красиво облечените тълпи на Пиаца Навона, че се качваме нагоре и надолу по стъпалата на Испанския площад. В някои отношения тези вечери ми напомняха годините, в които заедно със сестрите ми обикаляхме града. Само че с Пепе се целувахме, вместо да пеем.

В Рим има много места за целувки: по притихнали калдъръмени улички, на терасата Пинчо, където свиреха улични музиканти, откъдето се виждаха куполите в града, зад мраморните колони на Пантеона, на моста над Тибър с обляния в светлина Кастел Сант Анджело. Най-красивите места бяха неочаквани, като фонтана или закътаната стена на някоя сграда, които откриваш, когато завиеш за пръв път зад някой ъгъл.

Понякога, докато се прегръщахме, двамата с Пепе усещахме аромата на кафе или на печено месо. Чувахме гласовете на приближаващи хора и се отдръпвахме за кратко; ако огладнеехме, спирахме, за да си разделим парче пица или да изядем по един сладолед. Най-често обаче се разхождахме, а всеки път, когато спирахме, се целувахме.

Трастевере беше единственото място, което избягвах. С лабиринта от тесни улички и сенчести пиаци, рискът беше твърде голям. Дори когато обикаляхме сърцето на Рим, аз се напрягах всеки път, когато минавахме покрай някое препълнено кафене или входа на голям хотел. Рано или късно щяхме да ги видим, мама и Кармела, облечени красиво, докато са на работа в града. Те отиваха там, където бизнесът ги отвеждаше и от разговорите, които бях подслушвала, знаех някои от местата, които предпочитаха. В един хотел имаше пиано бар, в нощните клубове ходеха с мъже, които обичаха да танцуват или да слушат джаз, имаше лоби барове, където сядаха в кафенето, за да похапнат. Не можех да избегна всичките.

Вечерта, когато се случи, бяхме излезли от работа по-рано от обикновено и се разхождахме из градината на Вила Боргезе чак до Пиаца дел Пополо. Пепе реши да се отбием в кафене „Розати“, за да си купим сладолед, а след това да се върнем на Пинчо, за да наблюдаваме залеза.

Те ме бяха забелязали, преди аз да ги видя. Седяха на една от масите на тротоара и пиеха кафе с по-възрастен, добре облечен господин. Мама ме зяпна, след това впи очи в Пепе, който ме беше прегърнал. Усмихна се и каза нещо на Кармела и тя вдигна поглед и кимна за поздрав. В първия момент застинах на място, след това небрежно извърнах поглед, сякаш не ги бях видяла.

— Шамфъстък или limone^[3]? — попита Пепе. — Какво предпочиташ тази вечер?

— Нито едното, нито другото — отвърнах аз, като се опитвах да говоря спокойно. — Предпочитам fior di latte^[4].

— Не, в кафе „Розати“ винаги си поръчваме шамфъстък или limone — напомни ми той. — На Фонтана ди Треви е най-хубавият fior di latte.

— Тогава да отидем там — предложих бързо.

— Готова си да вървиш пеша чак дотам заради един сладолед?

— Вечерта е чудесна, защо не?

— Ти май наистина много обичаш fior di latte — усмихна се широко Пепе.

Полагах огромни усилия, за да се държа нормално и му се усмихнах едва-едва. Истината бе, че сладоледът бе последното, което ме интересуваше в този момент. Усещах погледите на Кармела и мама и си представих какви мисли им се въртят в главите, докато преценяваха Пепе. Страхувах се, че всеки момент може да станат и да се приближат, затова го дръпнах за ръката.

— Хайде, бързо, да вървим.

Озърнах се назад. Просто не можах да се сдържа. Мама беше направила странен жест: беше навела глава на една страна, а по устните й играеше тъжна, крива усмивка. Сякаш се опитваше да каже: „Разбирам, не се тревожи“.

Никога досега не се бях срамувала толкова от себе си. Известно време не бях сигурна дали мога да кажа и дума. Освободих ръката си и тръгнах на крачка зад Пепе.

Светлината порозовяваше, когато стигнахме фонтана. Все още малко разтреперана, аз намерих място, а Пепе отиде да купи сладолед. Поднесе ми fior di latte със замах.

— Каквото пожела прекрасната синьорина — рече той.

Насилих се да се усмихна отново.

— Благодаря.

В продължение на няколко минути наблюдавахме туристите, които хвърляха монети във водата и ядяхме сладолед. Сладкото кремообразно лакомство ме успокояваше, фонтанът беше изключително красив, а нощта прекрасна. Насилих се да прогоня лицето на мама от мислите си.

— Идват от всички краища на света, за да посетят това място — отбеляза Пепе и погледна Треви. — Помниш ли първия път, когато го видя?

— Не съвсем… Имам чувството, че го познавам, откакто се помня.

— И аз така — призна той. — Открай време съм убеден, че това е съвършеното място да помоля момичето да се омъжи за мен.

Забравих сладоледа и го зяпнах.

Той се разсмя.

— Изненадах ли те? Не се плаши, защото и аз самият съм изненадан. Ти обаче ме правиш щастлив, Серафина, много повече, отколкото очаквах. Най-сетне искам да усетя това щастие.

— И аз искам — отвърнах.

— Момиче, което е готово да прекоси половината Рим, за да вкуси определен вид сладолед, със сигурност знае какво иска. Кажи, ще помислим ли двамата с теб над съвместно бъдеще?

— Да не би да ми предлагаш да се оженим? — попитах неуверено.

— Не нося пръстен… Не бях мислил да ти предложа тази вечер, но двамата с теб се обичаме, така че защо да чакаме?

Светът около нас забави крачка. Хората с шепите монети се размазаха, по полата ми закапа разтопен сладолед, сърцето ми забумтя в ушите. Пепе ме наблюдаваше в очакване на отговор.

— Не си ли сигурна? — попита тихо той. — Няма нищо, разбирам. Не бива да се прибързва с подобно решение.

Той хвърли сладоледа на земята, скочи на крака и застана с гръб към мен, обърнат към ниската стена около фонтана.

— Не, Пепе, сигурна съм, напълно сигурна. — Скочих и аз и сграбчих ръката му. — Много искам да се оженя за теб.

— Защо тогава се поколеба.

— Защото има някои неща… неща, които ти… — не можех да намеря подходящите думи, затова замълчах.

— Какви неща? — попита той.

Спомних си усмивката на мама, когато ни видя хванати за ръце и осъзнах, че много ще се зарадва, когато се запознае с него. Само че аз не бях сигурна в любовта му, все още не.

— Няма значение… може ли да поизчакаме малко? — попитах. — Няма защо да бързаме. Когато Бети и Марио се сгодили, минали месеци, преди хората да научат. Дори се оженили, без да казват на родителите си.

Пепе се намръщи.

— Тази работа няма абсолютно нищо общо с Бети и Марио — започна той, след това спря и поклати глава. — Това ли искаш да направим?

— Не, но предпочитам да изчакам и всичко да си остане както досега поне още малко. Може ли? Искам двамата с теб да прекарваме всяка вечер заедно. Обичам да се разхождаме, да си говорим. — Ръката ми галеше неговата, докосвах бузата му. — И целувките, обожавам целувките ти.

Фонтана ди Треви е най-прекрасното място в Рим за целувки. Щом затвориш очи, чуваш ромона на водата, отвориш ли ги отново, небето е притъмняло и фонтанът е ярко осветен. Има стари каменни пейки, на които да поседнеш, ако се умориш от седене. Тълпите бавно оредяват, а уличните чистачи идват да почистят, след това всичко утихва. Над шума на водата се чуват църковните камбани, които съобщават, че е късно, въпреки това продължавате да се целувате, защото няма причина да спрете, освен ако не искате да промълвите колко сте влюбени, а това е поредното извинение, за да започнете отново.