Ники Пелегрино
Някъде в Рим (17)

Довечера ще има парти

Във Вила Бадолио бяха организирани много партита, а на мен ми беше безкрайно приятно да стана част от тях. Грабвах поднос хапки, обикалях залата за приеми, движех се между американските посетители, италианските старлетки и певци, понякога познавах лица от списанията, които четях, но в повечето случаи нямах понятие кои са непознатите. Бети изглежда се познаваше с повечето, държеше се мило, гостоприемно, беше в страхотно настроение, както и Марио, защото той обожаваше добрата компания и възможността да демонстрира щедростта си.

В кухнята Пепе също се вихреше, доволен от предизвикателството да приготви нещо различно за гостите. За по-големите партита наемаха допълнителен персонал, но когато ставаше въпрос за храна, Пепе бе единственият господар в кухнята и не допускаше нито приказки, нито смях около себе си. Той трябваше да бъде навсякъде: край печката, където вкусваше и разбъркваше, провикваше се да даде инструкции, оглеждаше внимателно всяко плато или чиния, преди да разреши да бъде отнесено горе. С мен се държеше като с непозната, строго, дръпнато, по нищо не приличаше на приятеля, когото имах преди.

Но на партита всички бяха различни: Бети се държеше по-самоуверено, Марио преливаше от идеи и вълнение, след като снимките на филма бяха завършени и той беше свободен.

— Пея като десет тигъра — чух го да казва на гостите на едно от партитата, организирано в чест на поредния американски гост. — Чакайте само да чуете какви планове имаме. Ще обиколим Европа, ще пея пред кралицата на Англия, ще изнасям концерти по цял свят.

— Какво ще кажеш за операта, Марио? — попита някой. — Ще пееш ли в „Ла Скала“?

Половината от гостите в стаята замълчаха в очакване на отговора.

— „Ла Скала“ ли? — отвърна небрежно той. — Преди няколко години ме поканиха да открия сезона, но аз бях поел ангажимент с един филм и така и не можах да отида.

— Може би сега е моментът — настоя гостът.

— Никога не се знае. Може. — Марио шляпна човека по гърба и изрева: — Ще ги разбия в „Ла Скала“! — Гостите избухнаха в смях заедно с него.

Повторих разговора на Пепе, когато слязох в кухнята, за да напълня подноса с малки препечени филийки с мус от сьомга. Той не обърна внимание и реши, че ставало въпрос за обичайните приказки по време на парти, но аз не бях сигурна, че е прав. Откакто от Ню Йорк пристигна Коста, приятелят на синьор Ланца, имах чувството, че подготвят нещо важно.

Коста говореше тихо и бавно, често си слагаше тежки очила с тъмни рамки и изглеждаше най-доволен и щастлив, когато седеше на пианото и акомпанираше на Марио. Понякога ги чувах да се карат, а веднъж или два пъти не си говориха дни наред, въпреки това връзката им беше забележителна.

— Познават се от десет години — обясни Бети, докато й помагах да се приготви за партито в чест на Коста. — Марио работи най-добре с него.

Всяка вечер идваше моментът, когато гостите молеха синьор Ланца да попее и той никога не отказваше. Същата вечер се събраха около пианото, Коста изсвири няколко акорда, за да го представи, и Марио изпълни стаята с най-възхитителния, най-завладяващ звук.

Вложи толкова чувство в песента, сякаш оголваше душата си и аз застанах неподвижно, с поднос в ръка, полупритворила очи, за да се изолирам от телата, които ме притискаха отвсякъде и да се насладя единствено на чудото на гласа, който избликваше от синьор Ланца.

Първо ни изпя „Санта Лучия“, след това „Защото си моя“ и най-сетне любимата ми „Аве Мария“, като задържа последната нота дълго, убедително, а накрая се усмихна на гостите си. Изглежда сред гостите имаше хора, които го бяха слушали единствено на запис и по всяка вероятност бяха повярвали на слуховете, че е изгубил гласа си или не постига нищо без микрофон. Сега се убедиха лично в истината.

— Браво Марио, браво! — провикваха се те и аплодираха.

Когато пеенето приключи, партито отново стана каквото беше преди: лееше се шампанско, гласовете ставаха все по-високи, някой пусна плоча и започнаха танци.

Група гости се задържаха около Марио и аз забелязах как Коста остана сам на пианото да разгръща нотните листа, изпълнен с неудобство.

— Синьор, да ви донеса ли нова напитка? — попитах го аз. — Искате ли шампанско?

— Благодаря — усмихна се той и кимна към бутилката. — „Дом Периньон“, нали? Чудесно.

Отпуснах салфетката, за да види етикета.

— Точно така, Марио признава единствено най-доброто.

Налях му внимателно — бях видяла как кипва шампанското и прелива извън чашата.

— Хубаво ли е? Никога не съм опитвала — признах пред Коста.

— Наистина ли? — погледна ме той, неспособен да повярва. — Тази вечер се лее като вода, сигурен съм, че можем да отделим малко.

Намери втора чаша, избърса ръбчето със салфетка и взе бутилката.

— Едно момиче никога не бива да си налива само напитката, не и в тази къща — заяви той.

Шампанското беше меко, погъделичка нежно устата ми, мехурчетата кипнаха на езика ми, а вкусът ми напомни на мая, мед и лимони.

— Виждам, че ти харесва — усмихна се Коста. — Недей да свикваш, освен ако не започнеш да изкарваш милиони като Марио.

Усмихнах се и поклатих глава.

Коста погледна към тенора, който продължаваше да бъде в центъра на вниманието, стиснал бутилка вино във всяка ръка, докато наливаше щедро на приятелите си.

— Да знаеш, че е най-великият след Карузо — рече тихо той. — Когато го чух да пее за пръв път, имах чувството, че някой ми е изиграл най-невероятната шега. Не можех да повярвам на ушите си.

— Защо е толкова прекрасен гласа му? Откъде идва? — не скрих изумлението си аз. Така и не можех да разбера и се радвах, че имам възможност да попитам експерт като Коста.

— Предполагам, че това е талант, даден от Господ. Извира от дробовете, диафрагмата, гласните струни, резонира в костните кухини на носа, гърлото и устата. Марио ще ти каже, че идва от главата му.

— Наистина ли ще пее за кралицата на Англия, както каза?

— Тъкмо затова съм в Рим. Подготвяме се за кралското представление в лондонския „Палейдиъм“. Марио най-сетне ще пее на сцена.

— Ами опера? — полюбопитствах аз. — Ще пее ли в „Ла Скала“, как мислите?

— Не знам — призна Коста. — Говори по този въпрос, а и в момента е толкова щастлив, че е в Италия, че всичко е възможно. Нещата обаче може да се променят… обикновено се променят.

Искаше ми се да му задам още въпроси, да чуя за ариите, които планираха да изпълни пред кралицата и да разбера кога заминават за Англия. Забелязах обаче Колийн и Елиза, целите в тюл, с официални пантофки с малки токчета. Незнайно как бяха успели да се промъкнат на партито, без никой да ги забележи. Елиза, която обожаваше сладки неща, беше застанала до тортичките, поставени на един шкаф, докато Колийн се въртеше под звуците на музиката.

— Много се забавляваме, не ни карай да си лягаме — замоли се тя, когато се опитах да ги изпратя в стаите им.

— Партито е само за големи — обясних аз. — Не сте поканени.

— Искахме да поговорим с чичо Коста.

— Ш-ш-т, вървете да спите. Той е зает.

Когато се върнах, Коста наистина беше зает, разговаряше с красива, русокоса жена. Бях оставила недопитата си чаша шампанско и ми беше омръзнало да наливам на другите и да чистя пепелници. Беше много късно и знаех, че партито ще продължи до зори — на Марио му беше безкрайно неприятно, когато хората си тръгваха и щеше да поръча още вино, да усили звука на музиката, да запее отново; бе готов на всичко, за да ги задържи.

Спрях, за да завия няколко тортички с мед за Розалина и се измъкнах, без да се сбогувам, без дори да се обадя на Пепе. Утре щях да го видя, но той сигурно щеше да е прекалено зает с подготовката на вечерното меню и коктейлните хапки, за да разговаря с мен за Бизе и Пучини. Също като шампанското, което бях опитала, той бе недосегаем, въпреки това копнеех за още от него.