Ники Пелегрино
Някъде в Рим (2)

Златни дни

— Серафина… Серафина… Серафи-и-и-на-а-а.

Гласът на мама се носи отвъд затворените врати; спуска се по стълбите, а когато тя се навежда от прозореца на дома ни в Трастевере, ехти по тясната уличка.

Най-често викаше мен, тъй като бях най-голямата от трите момичета. Когато някой трябваше да отнесе прането до lavanderia^[1], да се купи нещо от пазара или да се вплетат панделки в косите на сестрите ми, тя най-често викаше мен.

— Серафи-и-и-на-а-а.

По онова време мама все още беше красива. Дори когато бе облечена в избелялата домашна престилка, а тъмната й коса бе прибрана и вързана на хлабав кок ниско на врата й, тя даваше вид на внушителна жена. Имаше пълни устни с цвят на корал, очи като на котка, които очертаваше грижливо в черно всяка вечер, преди да протегне ръка към лъскавата бяла чанта със златна закопчалка и да потъне в нощта.

Дрехите й бяха красиво скроени и ушити — рокли със стегната талия и богато разкроени поли, къси цигански блузки, които откриваха раменете й. Държеше в нашата стая повечето дрехи, създадени на шевната машина вкъщи. Мама можеше да стане шивачка, но бе намерила друг начин да изкарва пари, начин, който определено предпочиташе.

Беше свикнала вечер да ни оставя със сестрите ми да се оправяме с мръсните чинии от вечерята и да се наслаждава на безгрижен aperitivo^[2] с приятелки в най-близкия бар, преди всички да отидат на работа. Бяхме свикнали да оставаме сами. Мама очакваше да почистим и подредим, след това да си легнем рано, но ние, разбира се, не я слушахме. Някои вечери вадехме списанията, които тя носеше у дома и разглеждахме снимките на звездите: Рита Хейуърт, Ава Гарднър и нашата Джина Лолобриджида. Какво ли бе чувството да си толкова известен и красив?

Мама нямаше нищо против да разглеждаме списанията й, но щеше много да се ядоса, ако видеше как вадя безценните й плочи от калъфите им, слагам ги на грамофона и внимателно спускам иглата. Тя имаше толкова много музика: американски джаз, неаполитански любовни песни, малко опера. Любимият ми певец, чийто глас отрязваше късче от сърцето ми и ме оставяше разтреперана от удоволствие, беше Марио Ланца.

— Той дори не е истински италианец — подсмиваше се вечно сестра ми Кармела. — Погледни го какъв е дундьо на снимката.

— Чуй го обаче как пее — опитах се да споря аз. — Нима има нещо по-красиво?

— Ако продължиш да пускаш плочата непрекъснато ще я изтъркаш и тогава мама ще разбере какво си правила — предупреди ме Кармела. Тя беше на четиринайсет, на същата възраст като мен, когато ме спряха от училище, за да се грижа за нея и за най-малката ни сестра Розалина.

Кармела имаше красив глас. Дори когато пееше с плочите на мама, звучеше великолепно. Често пъти през топлите месеци, след като вземех двете с Розалина от училище, се разхождахме заедно до Пиаца Навона, където Кармела пееше пред туристите.

Тя си имаше любимо място, заставаше до един от фонтаните. Още щом отвореше уста, хората се събираха и започваха да пускат монети в сламената шапка, която поставяхме на земята. Понякога двете с Розалина й пригласяхме, защото пеехме не лошо. Кармела обаче имаше истински талант. Мечтаехме един ден да я забележат и тогава всички щяхме да станем богати.

Щом шапката се напълнеше с лирети, спирахме, за да ги преброим. Ако парите бяха достатъчно, си купувахме сладолед и кока-кола, след това отивахме на кино. Предпочитахме мюзикли и често гледахме едни и същи отново и отново. Бях гледала „Серенада“ толкова много пъти, че я знаех наизуст. Същото беше и с „Наздравица за Ню Орлиънс“^[3] и „Защото си моя“^[4] — все филми с Марио Ланца.

— Влюбена си в него, нали? — усети се Кармела.

— И какво, ако съм? — озъбих се аз.

Нямаше нищо лошо в това да си влюбена във филмова звезда. Марио Ланца беше по-добър от всички истински мъже, които бях срещала. Очите му блестяха, имаше нежна усмивка. Успокоявах се, докато седях в тъмния салон и го гледах на екрана. А когато запееше „Бъди моята любов“, песента ми се струваше толкова истинска, точно както трябва да е с всеки романс. Беше толкова различен от момчетата, които ме зяпаха, докато минавах, подвикваха и свиреха след мен. Също и от прекалено дружелюбните по-възрастни мъже, които вероятно знаеха, че съм дъщеря на мама.

Може да се каже, че бях красиво момиче. Имах устните на мама и ми беше приятно да мисля, че съм взела сиво-зелените очи от татко, макар никога да не бях виждала негова снимка. Косата ми беше лъскава, тъмна, прибрана на висока опашка. Носех широки поли, безупречно изгладени блузи, закопчани до врата и тесен колан на кръста. Бях по-висока от останалите момичета, въпреки че отпусках рамене и се прегърбвах, за да изглеждам колкото тях. Нищо чудно, че хората се зазяпваха след мен.

Мама се гордееше с външния ми вид. Гримираше ме често и възкликваше, че с грим изглеждам много по-възрастна. Покриваше клепачите ми с лъскаво златно, а устните ми боядисваше в розово. Щом ми позволеше, на мига избърсвах и последната прашинка грим.

Питах се дали мама има представа какво правим с Кармела и Розалина през летните следобеди. Може би просто не искаше да забелязва. В повечето дни спеше до късно, след това се къпеше дълго, почистваше веждите си, лакираше се. Дори да е знаела, че заедно със сестрите ми понякога не ходим на училище, едва ли я беше грижа. Стига да можехме да броим дотолкова, че да не ни излъжат на пазара в Кампо деи Фиори, мама беше доволна.

Настояваше единствено всички да понаучим английски. По време на войната тя беше научила малко заради американците и всеки ден ни караше да упражняваме по някоя нова фраза. Вече ни бяха от полза. На туристите, които слушаха изпълненията на Кармела на Пиаца Навона, изглежда им беше приятно да ги поздравяваме на техния език и да им пожелаваме приятна почивка. Често пъти се смееха и ни даваха още монети.

— Родена съм с песен на уста — провикваше се Кармела към тях. — Останете и чуйте и други мои песни. Знам много американски песни, не само италиански.

Тогава запяваше „Бъди моята любов“, защото знаеше, че ми е любима, без всякакво усилие изпяваше нотите, гласът й се лееше сладък като праскова и топъл мед.

— В мига, в който започна да изглеждам малко по-възрастна, ще си намеря работа като певица в нощен клуб — обеща Кармела, докато седяхме край фонтана и ближехме сладолед. — Някой ден гласът ми ще ми донесе слава. Тогава ще купя огромно палацо край морето и всички ще живеем заедно, когато не записвам плочи и филми.

— Не искам да живея в палацо край морето — оплака се Розалина и близна стичащия се по вафлата шамфъстък. — Искам да остана в Рим и да продавам gelato^[5] на Пиаца Навона.

— Ти ще изядеш повече, отколкото ще продадеш — разсмях се аз. — В количката ти никога няма да има сладолед.

— Напротив — настоя тя. — И ще стана по-богата от Кармела, защото ще предлагам най-хубавите вкусове. След това ще си купя огромен апартамент в Трастевере и ще си имаме собствени легла и няма да ни се налага да спим в едно.

Всяка вечер трите си лягахме притиснати една до друга в двойното легло. Когато мама се връщаше вкъщи, често много късно, тя вдигаше Розалина и я полагаше на един матрак на пода, защото беше най-малката и спеше най-дълбоко. Когато сутрин се събуждаше и откриваше къде се намира, тя започваше да хленчи и се опитваше да се намърда под завивките при нас.

Апартаментът ни беше толкова безобразно малък, само две сбутани стаички в разнебитена сграда; в едната спяхме, а другата беше превърната в хол с газов котлон, на който приготвях вечерята всеки ден. Беше влажно, мрачно и натъпкано до пръсване с вещите ни. Нямахме и баня — единствено общото помещение в края на коридора, където се миехме и използвахме тоалетната. Може би щяхме да намерим нещо по-хубаво, ако бяхме готови да се преместим в друга част на града, но мама все отказваше.

— Ние сме от Трастевере… живеем в самото сърце на Рим — настояваше тя. — Защо ни е да ходим другаде?

Тя обожаваше лабиринта от тесни улички, високите сгради облечени в плочи от теракота, с арковидни входове и растения, които се катереха по стените, провисналото пране, възрастните дами, седнали пред входните врати, докато чистят грах и се наслаждават на утринното слънце, мъжете, които поставят разтегателни маси на калдъръма и по цял следобед се карат, превити над картите, натруфените храмове по ъглите на улиците. Мама обожаваше живота в Трастевере.

Всяка неделя ни водеше на сутрешната служба в старинната църква на Пиаца Санта Мария. Винаги влизахме с малко закъснение и се настанявахме на задните редове, разглеждахме редиците колони, които стигаха чак до лъскавата мозайка над олтара. Мама беше с шал, за да скрие ярката като лъсната мед коса, и закопчаваше скромно роклята си чак до врата. Свеждаше глава и затваряше очи, докато се молеше. Доста преди края на службата тя ни подбираше, вдигаше пръст пред устните си и ни повеждаше навън. Много години по-късно разбрах защо го е правила. В „Санта Мария“ имаше мъже, които със сигурност са щели да се почувстват неловко, ако видят мама, а съпругите им веднага щяха да се досетят какво става.

Веднага след като излезехме на пиацата, тя сваляше шала от косата си.

— В кое caffe^[6] да отидем, момичета? — подвикваше тя, вече много по-весела, съвсем като жената, която познавахме. — Серафина, не е ли твой ред да избереш? Кажи къде предпочиташ.

В неделя ни беше позволено да седнем с мама под чадъри или в сепаре до бара и да си поръчаме каквото пожелаем от менюто. Редувахме се коя да избере кафенето. Розалина обичаше заведението на Пиаца ди Санта Мария, защото там обикновено се събираха деца, с които можеше да си поиграе край фонтана, а Кармела обичаше да пробва различно място всеки път, докато моето любимо място, както всички много добре знаеха, беше закътано в тясна уличка и човек имаше чувството, че нищо в него не е било променяно векове наред.

В неделите мама ни глезеше, черпеше ни с огромни сладоледи и твърде много сладкиши, докато тя пиеше кафе и пушеше цигара. Често си купуваше списание Confidenze^[7] от будката на пиацата и докато го разлистваше, критикуваше звездите, чиито снимки всички разглеждаха.

— Вижте я тази София Лорен… срамота, с този нос… толкова е остър, а пък ноздрите й са прекалено големи. Жалко, нали? Ами Джина Лолобриджида! Прекрасна е, но погледнете косата й, винаги е рошава. — Тя приглаждаше собствената си коса, докато говореше. — Толкова пари има, би трябвало да направи нещо.

— Ти трябваше да станеш филмова звезда, мамо — заяви Розалина, както бе с пълна уста, след като бе отхапала от cornetto^[8] с пухкав пълнеж. — Много по-красива си от жената в списанието.

Мама избухна в смях и щипна с обич бузата на малката ми сестра.

— Щеше ли да ти е приятно, ако бях известна, cara^[9]?

— Може ли и аз да стана известна? Ами Кармела и Серафина? — полюбопитства сестра ми.

— Може… защо не?

— Тогава искам — реши Розалина.

Кармела откри клюката в списанието на мама.

— Я, вижте, тук пише нещо за Марио Ланца. — Намръщи се, докато се опитваше да разчете думите. — Пишат, че щял да идва в Рим.

— Дай да видя. — И аз, също като Кармела, четях бавно и ми беше трудно. Следях всеки ред с пръст и изричах думите с уста съвсем бавно. — Говори се, че Марио Ланца щял да снима филма „Ариведерчи, Рома“^[10] в Италия. Ще пристигне от дома си в Америка заедно със съпругата си Бети и четирите им деца… Я, вижте, има тяхна снимка, най-долу на страницата. Нали са много красиви?

Мама разглежда списанието дълго. Запитах се дали не се опитва да си се представи на снимката до Марио или как ще изглежда в елегантното палто с набрани ръкави на съпругата му, стиснала за ръка съвършените деца в еднакви костюмчета.

Чаках, бях сигурна, че ще намери нещо, което да критикува, но ето че този път тя мълчеше.

— Дали ще го видим, мамо? Ще можем ли да поискаме автограф? — Кармела все се преструваше, че не дава пет пари за Марио Ланца, но винаги се вълнуваше, когато ставаше дума за него. — Ако остане по-дълго в Рим, може и да го чуем да пее.

Мама сви рамене и замърмори.

— Може… Ще видим.

Тези думи означаваха, че е малко вероятно.

След като се натъпчехме със сладкиши, си тръгвахме от кафенето и поемахме по виещите се улички на Трастевере чак до нашата. Мама обичаше да си полегне в неделя следобед, намазваше лицето си със специален крем, за да омекоти кожата, и навиваше косата си на ролки, преди да се опъне на леглото.

— Искам малко тишина, момичета — мърмореше тя. — Следобедът е прекрасен, защо не се поразходите? Гледайте да се върнете навреме, за да направиш паста за сестрите си, Серафина.

Не одобрявах свободата, която ни беше дадена, възможността да кръстосваме Рим от единия край до другия, да ходим, където ни скимне. Когато ожаднеехме, Кармела сваляше шапката от главата си, поставяше я на земята и запяваше. Скоро тя се напълваше с достатъчно пари, за да можем да влезем в някое заведение и да си купим леденостудена оранжада. Ако бяхме сред тълпите туристи близо до Колизеума или Пантеона и Кармела беше в настроение да пее, шапката се пълнеше много по-бързо и можехме да си позволим дори парчета пица или tramezzini, триъгълничета от мек, бял хляб с вкусна плънка. Понякога дори можехме да си позволим да се приберем вкъщи с трамвай.

Близо до апартамента чувахме гласа на мама много преди да я видим, стиснала запалена цигара в ръка, приведена над тясната тераса, на която отглеждахме билки и домати. Не спираше да ме вика.

— Серафина… Серафина… Серафи-и-ина-а-а.