Ники Пелегрино
Някъде в Рим (18)

Защото

До пътуването за Лондон оставаше по-малко от месец и Коста ставаше неспокоен, че двамата с Марио не са достатъчно подготвени. Беше пристигнал още един гост, англичанин, господин Причард, който отговаряше за планирането на концертното турне. Беше веселяк, добродушен и обичаше да започва всеки ден във Вила Бадолио с бутилка шампанско за закуска. Предобед, когато Коста идваше да репетират, Марио често не беше в настроение за работа. Ако момичетата не бяха на училище, той ги водеше в хотел „Екселсиор“ да пият кафе. Друг път нахлупваше шапка, слагаше си специални очила без диоптър и решаваше, че е добре дегизиран, за да излезе с автомобил или да се разходи из градината на Вила Боргезе.

Коста никога не се опитваше да го принуди, ако той нямаше желание да пее. Вместо това си вземаше нотните листа.

— Тогава продължаваме утре, Марио.

Друг път просто изчакваше, с надеждата тенорът да промени мнението си.

Бях на мнение, че Коста е мил човечец. Ако се разминехме в коридора, той винаги ми се усмихваше, но много пъти ми се струваше толкова разсеян и замислен, че започвах да се притеснявам дали Лондон няма да се окаже истинска катастрофа за Марио.

Когато научих, че ще ги придружа на пътуването, безпокойството ми стана по-силно, но сега вече бе примесено с вълнение. Не бях и мечтала да пътувам извън Италия, не бях предполагала, че ще имам такъв шанс. Това бе нещо отредено единствено за други. Сега обаче щях да се кача на експресния влак за Париж, след това да пътувам до Лондон на известния влак „Голдън Ароу“. Щях да отседна в елегантен хотел, да се храня в ресторант, да седя в концертната зала в компанията на кралски особи. Самата мисъл… самата възможност… струваше ми се нереално.

Докато течеше подготовката, вълнението ми нарастваше. Наистина щеше да се случи.

— Да провериш дали документите ти са наред, Серафина — повтаряше Бети. — Марио и Коста ще бъдат много заети. Искам да ми правиш компания.

Щяхме да отсъстваме десет дена и събирането на багажа ми отне много часове. Бети държеше да уточни всичко: от обувките, които щеше да носи, до бижутата, защото искаше да изглежда в най-добрата си форма до Марио.

— Ноември там е студен и дъждовен, затова ще ни трябват и шапки — суетеше се тя. — И топли чорапогащи. Може би кожи? Не искам да настина.

— Разбира се, не се тревожете — отвърнах и се постарах да говоря спокойно, макар да бях не по-малко нервна. — Ще подредим всичко, преди да го сложим в куфарите, така че ще видите точно какво ще вземем.

Бети ме погали по рамото.

— Какво щях да правя без теб? — подхвърли тя, както обикновено. — Нали нямаш нищо против да дойдеш с мен? Да не се окаже, че красивият готвач иска да те заведе на друга опера?

— Не — отвърнах кратко, защото Пепе все още се държеше студено с мен. Вече не говорехме за излизане. Всъщност, през последните седмици той почти не отделяше време, за да побъбрим.

— Така ли? Нищо, Серафина. Двете с теб добре ще се позабавляваме в Лондон. Готвачът изобщо няма да ти липсва — обеща Бети.

Бе истинско вълшебство да се пътува, особено по начина, по който предпочиташе семейство Ланца. „Голдън Ароу“ беше елегантен влак, вагоните „Пулман“ бяха снабдени с меки кресла и приглушено осветление. Марио и Бети бяха свикнали на този лукс, Коста също не го забелязваше. Аз бях единствената, която обикаляше навсякъде с отворена уста, удивена от пищната обстановка във влака, не спирах да ахкам при вида на елегантната обстановка. Запомнях дребни подробности, които исках да споделя с Пепе — храната, която сервираха под сребърен похлупак с формата на кубе, в тапицирания с плюш вагон-ресторант, чая и тортите, изложени на количка с ленена покривка, която минаваше през целия ресторант. Беше толкова съвършено, че нямах нищо против, ако пътуването до Лондон ни отнемеше три пъти повече време.

Бети ми беше казала, че синьор Ланца е много популярен в Англия, но аз не бях подготвена за грандиозното посрещане, което ни очакваше на гара „Виктория“ — огромна тълпа от предимно млади жени, които се блъскаха и натискаха напред и не спираха да крещят: „Искаме Марио, искаме Марио“. Беше почти същото като тълпата, в която бяхме ние при пристигането му в Рим, но през прозорците на вагона изглеждаше доста по-страшно. Никак не се изненадах, че Марио има нужда от чаша вино, за да изтърпи цялата тази работа.

Хората навън бяха поне двеста и когато слизахме на перона, те се лашнаха напред, събориха преградите, повалиха Марио. Оттеглихме се бързо, неспособни да устоим на феновете още дълго, Марио се надвеси от отворения прозорец на купето и запя песен, която ги накара да изреват от възторг и отново да се спуснат напред, докато полицаи във високи шапки се мъчеха да ги удържат.

Когато повторно слязохме, вече нямаше писъци и репортер тикна микрофон под носа му. Той се усмихна и изчака да го интервюират. Останах в тълпата до Коста и трябваше да се напрягам, за да чуя гласовете им.

— Колко време ще останете в Англия? — попита репортерът и аз останах изумена, когато синьор Ланца отговори, че се надявал да се върне и да поживее известно време със съпругата и децата си тук, защото за пръв път чувах за подобно намерение.

По-късно щях да се питам какво точно е имал предвид, но в онзи момент, притисната до Коста, докато си проправяхме път през множеството към автомобила, аз бях прекалено шокирана, за да мисля трезво.

Марио никак не се трогна от истерията, дори му беше приятно. Докато се опитваше да се качи в автомобила, все още усмихнат, той се провикна:

— Все едно съм на футболен мач и аз съм топката.

Разсмя се на собствената си шега. Все още грееше щастливо, когато потеглихме. Видях го да покрива ръката на Бети и да я стиска.

— Добре ли си, мила? Все още ли си цяла?

Тя се приведе към него.

— Виждаш ли колко те обичат тук, Марио. Нали ти казах?

До хотел „Дорчестър“ пътят беше кратък, минахме покрай огромни къщи и паметници, през просторен парк, който се надявах някой ден да открия, за да се поразходя в него. Хотелът се оказа много красив, с мраморни колони и персонал в ливреи. Останах близо до Бети, докато се регистрирахме, слушах съветите й, объркана от странните усещания в чуждата страна, където всичко изглеждаше, миришеше и ми се струваше коренно различно от дома.

Семейство Ланца щяха да се настанят в красивия апартамент на последния етаж, с частна тераса, откъдето се виждаше цял Лондон. Моята стая беше много по-малка, разбира се, въпреки това великолепно обзаведена, с лампи, които вечер хвърляха меки отблясъци, завеси с пискюли на прозореца и чудесна кувертюра с флорални мотиви. В мига, в който влязох, отворих всички шкафове и пробвах колко са меки фотьойлите и леглото.

Стресна ме почукване на вратата. Отпред бе застанал сервитьор с чаша шампанско на сребърен поднос. Милият Коста ми я изпращаше. Вдигнах чашата в безмълвен тост към него и синьор Ланца и изпих и последната капка шампанско, след което ми се прииска всички в Рим, които ме караха да се чувствам сериозна и безинтересна, да могат да ме видят в този момент.

Ако не бяха вестникарските репортери, може би всичко в Лондон щеше да мине напълно безпроблемно. Имаше насрочена среща с представителите на пресата за следващия ден в апартамента на семейство Ланца. Същия следобед бях там и забелязах как се напрегна Марио, докато чакаше вестникарите да пристигнат. Двете с Бети му помогнахме да избере дрехи — тъмносин костюм и синя вратовръзка. Беше понапълнял след края на снимките, под очите му имаше тъмни сенки, беше малко блед, въпреки това си беше красив и аз си казах, че ще очарова всички, както винаги.

Първоначално ми се стори, че му е приятно да позира пред репортерите, да се усмихва и да се забавлява и известно време настроението беше ведро. След това репортерите започнаха да го засипват с въпроси. Само да не бяха повдигали въпроса за теглото му, но те не се въздържаха, разбира се, и това го разгневи толкова много, че за момент ми се стори, че ще удари човека, който зададе въпроса.

— Защо поне веднъж никой не ме попита за пеенето? — възмути се той. — За бога, няма ли други въпроси, които да зададете на един артист? Дрънкате само глупости за талия и тегло. Да не би да съм дошъл тук да се включа в световния шампионат по борба тежка категория? Не, дошъл съм, за да пея за хората, така че защо, момчета, не престанете да ровичкате в лични въпроси като теглото ми?

Репортерите проявиха здрав разум и смениха тактиката, попитаха го за новия филм, но настроението на Марио вече беше развалено и той започна да се налива с шампанско прекалено бързо, което не вещаеше нищо добро.

— Според мен, новият филм не е чак толкова добър — призна той, докато те бързаха да надраскат всяка изречена от него дума в бележниците си. — Говоря за собственото си представяне, разбира се, но на публиката може и да й хареса.

Английските репортери нямаха никакво намерение да го улеснят. Последваха подли подмятания, един дори го обвини, че бил темпераментен и избухлив. В отговор Марио им се озъби и им напомни, че все още е артистът, който продава най-много плочи на света. След това се умори и ги отпрати.

— Не искам да бъда груб, господа, но пет пари не давам за репортерите — зави той и се изправи. — Никой не помни вчерашната новина, освен вестникарите. За мен са важни аплодисментите на публиката. На тях трябва да доставя радост, не на вас.

Щом излязоха от апартамента и вратата се хлопна след тях, Марио поръча още шампанско и го изпи. Бети се опита да го спре, също и Коста, въпреки че го бяхме виждали и преди в подобно състояние и знаехме, че положението е безнадеждно.

— Утре те чака репетиция — напомни му Коста. — Нали не искаш да си махмурлия?

Марио притисна чашата шампанско до гърдите си и поклати глава.

— Не съм много сигурен за това представяне. Ами ако забравя думите? Направо се побърквам от притеснение.

— Много добре знаеш песните. Репетирали сме ги предостатъчно. Няма да ги забравиш — уверяваше го Коста.

— Ами ако изключа, когато се кача на сцената? Какво ще стане? Най-добре да изричаш думите с устни, докато дирижираш. Обещай ми, че ще го направиш.

— Добре, щом искаш. Само че повече никакво шампанско, Марио, моля те.

— Точно така, послушай Коста — умоляваше го Бети.

— Малко вино отпуска гърлото — реши да се пазари Марио и си наля нова чаша.

Щом изпразни две бутилки, той се разчувства, говорът му стана неразбираем и най-сетне заспа. Изтощена от събитията този ден, Бети реши да пропусне вечерята и да си почине с него. Затова същата вечер се нахраних заедно с Коста, докато струнен квартет изпълняваше приятна музика в зала, пълна с палми и огледала. Той поръча пържоли; порция хрупкави печени картофи, спанак със сметана и накара сервитьора да ми донесе още една чаша шампанско. Аз погледнах напитката; бледожълта, леко газирана. Отпих, обзета от нещо като нежелание, след като видях какво причини на Марио същия следобед.

— Защо пие толкова много? — попитах Коста.

— Нямаш представа колко пъти съм си задавал същия въпрос — призна той. — Не вярвах, че е алкохолик, защото минава много време, без да близне и капка. Проблемите започват, когато Марио се опитва да избяга от действителността. Сигурно по този начин намира спокойствие, макар и за съвсем кратко.

Спомних си топлината, която се разля в мен след втората чаша кампари в ъгловия бар в Трастевере, цялата се отпуснах и ми се стори, че разбирам защо Марио иска да изпита същото чувство.

— Утре ще може ли да пее?

— Надявам се — отвърна сериозно Коста. — Това е първото му представление на живо от седем години. Един господ знае как ще мине. Повечето хора не разбират колко много всички се страхуват да не им пресекне гласът. Той не е по-различен от останалите.

— Възможно ли е да се случи? — попитах уплашено.

— Възможно е, разбира се. Гласните струни са просто две мускулчета. Могат да се надуят, да се пренатегнат, да изгубят еластичността си както всеки друг мускул в тялото. Когато Марио се изправи и отвори уста, за да изпее първата нота, страхът ще бъде в него. Какво ще стане, ако гласът му е слаб или ако не може да качи горно до? Ами ако дарбата му вече я няма?