Ники Пелегрино
Някъде в Рим (26)

Нежно като зора

През цялата зима, чак до ранна пролет настроенията на Пепе се променяха като времето. Понякога нищо не бе в състояние да го развесели. Всяка сутрин, докато слушахме как синьор Ланца загрява гласа си, той се напрягаше, но щом пеенето започваше, качеството му рядко му доставяше удоволствие.

— Къде се скри сладостта? Ами чувството? Звучи напрегнато, сякаш го пресилва — оплака се той.

— Може да е уморен или пък кракът го боли отново — подхвърлих аз.

— По-вероятно е причината да е „Moet & Chandon“, което допи снощи или половината бутилка бренди — отвърна мрачно Пепе.

За всички беше ясно, че синьор Ланца съвсем не се справя добре. След завръщането от Сент Мориц имаше толкова много работа и прекалено много пиене. Лицето му беше подпухнало, тялото отново наедряваше. Струваше ми се изтощен.

Често имаше изблици на гняв, когато се връщаше вкъщи след дълъг, труден ден в звукозаписното студио. Веднъж запокити телефона в стената и той се пръсна на парчета; блъскаше врати, чупеше чаши. Всички стъпваха на пръсти, най-вече Бети, и ми се струва, че цялата къща си отдъхна, когато през април той обяви, че щял да се върне в клиника „Вале Джулия“ за ново лечение.

Не изглеждаше освежен, когато си тръгна от клиниката, въпреки това започна нови репетиции.

— Нямам време, за да боледувам — повтаряше той. — Чака ме прекалено много работа. Бети бе престанала да ми говори за здравето му, но един ден я чух, докато говореше с доктор Силвестре по телефона и гласът й ми се стори изтощен, а думите, които каза — зловещи: кръвно налягане, запушване, хронично.

Двамата с Марио се караха непрекъснато, гневът им бе толкова ожесточен и неовладян, колкото и любовта им. Всички се чувстваха уморени в тази обстановка. Междувременно, аз си имах собствени причини, за да се чувствам напрегната. Да държа Пепе и семейството си настрани едни от други не бе никак лесна задача и всеки ден се тревожех какво ще стане.

Вече имах пръстен, миниатюрно диамантче на златна халка, което пазех в кадифена кутийка. Кой знае колко седмици Пепе бе събирал заплатата си, за да го купи, и колко разочарован се чувстваше, че не го вижда на пръста ми.

— Още не — повтарях му аз. — Скоро, но все още не.

За щастие, когато небето стана синьо, настроението на всички се позатопли. Подготвяхме се за летните посетители — този път щеше да дойде семейството от Америка — и Бети искаше всичко във Вила Бадолио да бъде спретнато и лъснато, тъй като майка й също щеше да дойде. С нея пристигаше и майката на Марио, Мария Кокоца, леля му и дядо му Салваторе.

— Не сме се виждали две години — обясни Бети, тръпнеща от нетърпение. — Мама никога не е идвала в Италия. Трябва да направим престоя на всички незабравим и много да ги забавляваме.

Бети може би щеше да се възползва от момента, за да се похвали с новия си начин на живот в Рим, ала за Пепе важна бе единствено храната. Мрачното му настроение беше пометено от прилив на енергия, докато планираше ястията, с които щеше да впечатли новите гости. Винаги имаше нещо, което да се опита, когато минавах през кухнята, на печката винаги съскаха и цвърчаха тигани, а Пепе се бе надвесил над тях.

— Ще им сготвя храна, каквато ще помнят до края на живота си — обеща той. — Вкусовете ще ги накарат да мислят за Италия. Синьор Ланца ми каза, че дядо му бил заминал за Америка преди повече от петдесет години. Искам да му покажа какво му е липсвало през всичкото това време.

— Значи няма да има хамбургери — пошегувах се аз.

— А, не, това е детска храна — отвърна пренебрежително той.

Лятото бе най-горещото, което помнех. Всички се потяхме обилно, дори във Вила Бадолио с мраморните подове и високи тавани. Пепе страдаше най-много в кухнята, но рядко го чувах да се оплаква. Понякога излизаше, за да поседне под дърветата, бършеше потта от лицето си със стара кърпа, но през повечето време работеше, подготвяше гощавка след гощавка за тълпите хора, които бяха поканени във вилата, за да посрещнат семейството на Марио. Това беше най-прекрасната храна, която помнех: огромни подноси с печена паста, дълбоки купи_ caponata_, кремообразни рибни супи, панирани раци, сепия, задушена в собственото си мастило.

Партитата следваха едно след друго, идваха какви ли не гости, известни, важни люде, наслаждаваха се на гостоприемството. Дори мафиотът Лъки Лучано се домъкна една вечер, въпреки че Бети щеше да го остави на прага, ако имаше как.

Майката на Марио, ниска, но властна жена, никога не се въздържаше да сподели мнението си.

— Фреди, защо не стоиш настрана от такива хора? — попита тя, когато чу тревогите на Бети. — Винаги сме се държали настрани от тях в Калифорния.

— Мамо, те няма да направят нещо — настоя Марио. — Свестни хора са. Човекът просто харесва гласа ми, затова е тук.

Който и да беше на гости, Марио държеше дядо му Салваторе да бъде почитан като глава на семейството. На вечеря никой не се докосваше до вилицата, докато старецът не посегнеше към своята, и никой не смееше да стане, преди той да се нахрани. Може и да беше стар, но все още беше горд, с изпънат гръб, с гъста бяла коса и грижливо оформени мустаци. Питах се дали някой ден Марио няма да стане същият като него.

Дните ни бяха натоварени, но едновременно с това и учудващо спокойни. Докато семейството му беше на гости, Марио знаеше кога да спре да пие и контролираше настроенията си. Не повишаваше глас, не избухваше, когато майка му беше наблизо и непрекъснато го наричаше „миличкият ми Фреди“. Пред нея той се представяше в най-добра светлина и я водеше почти навсякъде — до звукозаписното студио, за да го чуе как записва, в любимите си кафенета. За него беше истинско удоволствие да й покаже Рим, сякаш бе личният му град. Когато тя му каза, че било време да се връща в Америка, той бе толкова нещастен, че скри паспорта й, даде й го едва когато тя се съгласи да остави дядо Салваторе и обеща да се върне за Коледа.

Доброто настроение на Марио се изпари със заминаването на майка му. Дни след това той изглеждаше потиснат, не харесваше гласа си и се чувстваше смазан от дългите записи в студиото. Двамата с Коста непрекъснато се караха, тенорът се оплакваше от оркестъра, от натоварения график. Както обикновено, Бети търпеше пиянството му и гневните изблици. Не ми беше никак приятно да чувам скандалите им. Заедно с останалите от персонала стъпвахме на пръсти, тихи, невидими, докато двамата не престанеха да раздират тишината с крясъци.

През юли се разрази най-кошмарният скандал. Беше късно вечерта и двамата с Пепе се надявахме да открием хладен полъх в пламналия от жега град. Тъкмо се канехме да тръгваме, когато двамата започнаха да си разменят обиди. Както обикновено, всичко започна с пиенето на Марио и молбите на Бети да престане. В отговор той я обвини за всичко, което се било объркало в живота му — била нейна вината, че той не бил започнал оперна кариера, че поемал роли в скапани филми, че се съгласявал на турнета и записи, които го изкушавали, че пеел, когато гърлото го боляло. Колкото повече крещеше, толкова по-високо се носеше гласът на Бети. Чух го, когато той стовари юмрука си по вратата, обзет от бяс и безсилие.

— Да почакаме малко — предложих на Пепе, тъй като не ми се искаше да оставя Бети по средата на такъв скандал.

— Не, по-добре да вървим — настоя Пепе. — Не искам да ги слушам повече.

— Предпочитам да остана и да се уверя, че всичко е наред — настоях аз.

— Защо? Чували сме всичко това и преди и знаем какво ще стане. Синьор Ланца ще счупи нещо, тя ще се разплаче и ще се заключи в стаята си. Той ще пие до среднощ, а на сутринта ще отпусне главата си в ръце и ще съжалява. Не можем да направим нищо, за да ги спрем.

— Не можем, наистина. — Въпреки това не ми се искаше да тръгна, докато крещяха като побеснели.

Взехме такси до върха на хълма Джаниколо и пристигнахме тъкмо навреме за кукленото шоу Пулчинела. Бяхме решили да си купим пресни плодове и разхладителни напитки от една от сергиите и да си намерим пейка с изглед към града. Само че тази нощ дойде краят на сушата и над града се изсипа студен дъжд. На хълма задуха вятър и скоро бяхме принудени да се върнем в града, за да потърсим подслон. Пепе купи билети за филм с Марчело Мастрояни, който бяхме гледали, затова седнахме на последния ред и се целувахме под трепкащите светлини, докато публиката се смееше на случващото се на екрана.

Останахме по време на цели две прожекции, след това Пепе ме изпрати пеша до Вила Бадолио и се върна да спи в малката стаичка под наем, недалече от Стационе Термини, където живееше. Беше късно, във вилата цареше тишина, аз влязох и се прокраднах на пръсти до стаята си, като внимавах да не притесня някого.

Будих се няколко пъти през нощта от летния дъжд, който барабанеше по прозорците. На следващата сутрин станах рано и се облякох бързо, за да проверя как е Бети, защото често пъти разправиите й с Марио бяха последвани от поредния срив и тя сигурно щеше да има нужда от хапчетата си или пък щеше да поиска да отворя прозорците на стаята.

Вратата й беше оставена открехната, вместо заключена, както очаквах. Надникнах вътре и с изненада открих, че леглото е оправено, сякаш никой не беше спал в него. Не се мяркаше никой, затова отидох да проверя стаите за гости и както предполагах, открих Бети дълбоко заспала на леглото, в което спеше майка й, докато беше на гости.

Оставих я да поспи още малко и слязох, за да направя кафе. Навън бе все още мокро и за момент останах в празната кухня и наблюдавах как дъждът капе от магнолиите. Пиех си еспресото и изброявах всичко, което трябваше да свърша — да помогна на Бети да напише списък с гостите за поредното парти, да зашия скъсаното място на една от вечерните й рокли, да взема гривната, оставена на златар за поправка. Денят се очертаваше скучен, но аз си казах, че и така става. Допих кафето и се качих в празната стая на Бети, за да зашия скъсаната рокля.

Забелязах, че вратата към терасата е отворена едва когато бръкнах в гардероба й и усетих студен полъх по гърба си. Пердето се издуваше от вятъра и аз пристъпих към него. В този момент забелязах тъмната фигура, просната на мрамора, мокра от дъжда. В първия момент не разбрах какво виждам, а щом ми просветна, останах напълно неподвижна още няколко секунди.

Той лежеше напълно неподвижен. Сигурно бе заспал напълно пиян и е бил на терасата през цялата нощ, защото дрехите му бяха съвършено мокри, устните посинели, кожата студена на пипане. Не можах да разбера дали диша.

— Синьор Ланца — извиках аз, уплашена, че сърцето му е спряло да бие, докато е лежал в безсъзнание под студения дъжд. Притиснах пръсти към врата му с надеждата да открия там топлина.

— Синьор Ланца, чувате ли ме?

Тъй като той не издаде никакъв звук, нито пък помръдна, аз усетих как ме завладява паника, затова започнах да удрям лицето му, щипех бузите му, виках името му още по-високо. Сигурна бях, че сме го изгубили.

— Серафина? — Гласът му прозвуча немощен, разтреперан, но той беше жив и аз усетих как ме залива облекчение.

— Да, синьор, аз съм.

Той отвори очи с огромно усилие.

— Какво правя тук навън? — изграчи той.

— Не съм сигурна. Ще ви помогна да влезете. Можете ли да седнете?

Той беше твърде объркан и слаб, за да се изправи на крака, прекалено тежък, за да успея да го повдигна. Дъждът се стичаше от косата ми, течеше на струйки по лицето ми, докато се борех с него.

— Помощ… някой да ми помогне — извиках аз. — Пепе… Антонио… Лиляна… Има ли някой?

Никой не дойде. Незнайно как успях да подпъхна ръце под раменете му и положих огромно усилие да го изтегля към вратата, докато той пъшкаше и трепереше.

— Помогнете ми — продължих да крещя аз. — Моля ви, някой да ми помогне.

Дотича Бети, ококорена и пребледняла.

— Мили боже, Серафина, какво става?

Тя изглежда помисли, че той е мъртъв, защото изпищя, когато го видя проснат там. Отпусна се на колене, хвърли се върху него.

— Марио. Марио. Диша ли? Не мога да разбера. Господи, Марио, моля те, не ни напускай. Моля те. Господи, не го прави.

— Диша, синьора — уверих я аз бързо, — но му е много студено. Трябва да го внесем вътре и да му свалим дрехите.

Двете успяхме да го внесем на сухо. Докато Бети събличаше подгизналите му дрехи и го увиваше във всички одеяла, които успя да намери, аз отидох да повикам линейка. Останалите от прислугата бяха започнали да пристигат, а икономката хукна да види дали не може да помогне с нещо, докато Пепе слезе на долния етаж, за да направи горещи напитки. Аз останах на входа, за да чакам линейката, а стомахът ми все още се надигаше от преживения шок.

Веднага го откараха в клиника „Вале Джулия“ и ни казаха, че има пневмония. Изглежда още нещо не беше наред, тъй като Бети проведе с лекарите много разговори, но не ми каза нищо.

— Животът му не е в опасност, това е важното — рече тя. — Благодаря на господ, че си го намерила. Благодаря на господ, Серафина.

Дни наред я чувах, че плаче, очите й бяха зачервени и подпухнали. Сигурно се чувстваше гузна, винеше се за случилото се, за ужасната кавга. Всеки път, когато се върнеше от клиниката, трябваше да си почива със студена кърпа на челото. Ако можеше, щеше да спи по цял ден, но аз я будех и я карах да се храни, защото не исках да е следващата, която ще откарат в болница.

Коста отиде в болницата един ден и се върна във вилата потресен.

— Изглежда поне десет години по-стар — чух го да казва на Бети. — Но пък не спира да говори как щял да пее в римската опера и „Сан Карло“ в Неапол. Изглежда си мисли, че е непобедим.

— Останал ли му е някакъв глас? — чудеше се Бети.

— Не знам. Ще трябва да видим как звучи, когато започне отново работа. Бети, трябва да знаеш, че здравето му е много разклатено в момента. Дори да иска да изпее някоя опера, не знам дали ще му стигнат силите.

— Ти каза ли му го?

— Предупредих го, че тази работа може да го убие — призна Коста.

— Той какво отговори?

— Само се изсмя и заяви: „Да знаеш, Коста, че никой от нас няма да живее вечно“. След това обеща обичайното, че щял да спре да пие, че ще води здравословен начин на живот, че отново ще свали натрупаните килограми.

Синьор Ланца остана в клиниката до края на месеца и аз почти се страхувах от завръщането му. Пред очите ми непрекъснато беше черната купчина на терасата — свита, неподвижна — и се питах как ли ще го открия следващия път, ако отново потъпче обещанията си.

Лятната жега се върна и къщата стана непоносимо задушна. При всяка възможност излизах навън и сядах под сянката на дърветата с надеждата да ме лъхне бризът, често вадех годежния пръстен на Пепе от кутийката и си го слагах.

Обичах да гледам как камъкът хвърля искри, да усещам непознатата тежест и да мечтая за онова, което той обещаваше. Беше ми приятно да мисля, че някой ден ще открия начин да съобщя на Пепе коя съм в действителност, че той ще продължи да ме обича, а след това ще се оженим.