Ники Пелегрино
Някъде в Рим (25)

Спомени

Направих снимка на палубата на ферибота за Капри. На нея Марио е прегърнал и четирите си деца. Момичетата бяха с шалове на косите, защото беше студено и духаше пронизващ вятър. На Деймън и Марк им липсваха зъбки и дупките се виждаха всеки път, когато се усмихваха. Всички се държаха за татко си, изглеждаха сигурни, щастливи. Много харесвам тази снимка. Години наред я държах в рамка, сякаш щеше да ме върне назад във времето.

По онова време всички бяхме изпълнени с надежди и много развълнувани за новия филм. Бети дори направи натруфен талисман и го занесе на снимачната площадка, за да донесе късмет на актьорите и снимачния екип. Непрекъснато говореше за ново начало, за бъдещите планове, сякаш не смееше да спомене лошото здраве на Марио, да не би да го урочаса и той отново да се разболее.

След Капри заминахме при него в Берлин и те бяха много близки. Започнаха да говорят дали да не си подновят брачните клетви, дори да си направят ново бебе. Във филма Марио си партнираше с красиви жени, но при всеки удобен случай им напомняше, че е верен на съпругата си.

— Любовта ми към нея е като атомна експлозия — заяви разпалено той един ден и всички останаха очаровани колко е открит, че се държи като типичен италианец.

Вече знаех колко всепоглъщаща може да е любовта, че тя можеше да те изпълни или остави празна за една секунда. При Марио и Бети беше така. Имаше и още нещо — дълбочина, нетърпение да се потопят един в друг, което изглеждаше необичайно при двойки с дълъг брак.

Берлин не им донесе само щастие. Там Марио научи, че приятелят му, актьорът Тайрон Пауър, е починал от сърдечен удар и новината го разстрои. Веднага накара Бети да му помогне да напише съболезнователно писмо, въпреки че на няколко пъти тъжно заравяше глава в длани.

— Няма да умра… няма да умра като Тайрон — повтаряше той с дрезгав глас.

— Разбира се, че няма, мили, дори не го споменавай — каза му Бети.

— Ето че се е случило. — Марио щракна с пръсти. — Бил в Испания и снимал сцена с дуел за новия си филм, отишъл в караваната си, за да почине и след това край.

— Горкичката Дебора — рече тъжно Бети. — Бяха женени от няколко месеца. Тя дали не е бременна?

Марио кимна.

— Чух, че го молела да не снима този филм, молила го да намали темпото… Нали и ти ми повтаряш същото.

— Ти не си същият — настоя Бети. — Ти си почина добре, сега вече се грижиш добре за себе си. Съвсем не е същото.

— Тай беше свестен човек. — Той остави химикалката и отново отпусна глава в ръцете си. — Господи, не мога да повярвам, че го няма.

Бети го погали по косата.

— Марио, мили, нека довършим писмото и да приключим с тази работа — рече тя и вдигна химикалката. — След това ще измислим нещо по-весело. Какво ще кажеш да организираме голямо парти у дома за Коледа и за рождените дни на децата. Ще поканим всичките си приятели и много, ама много деца. Ти ще играеш дядо Коледа и ще раздаваш подаръци. Ще бъде много хубаво, нали? Какво ще кажеш?

Марио й се усмихна уморено.

— Защо не? Да се веселим, докато още можем.

Същата вечер пи много и въпреки че Бети изглеждаше напрегната, тя не се опита да го спре. След няколко вечери той организира коктейл в хотелския им апартамент и покани и партньорите си от филма. Аз присъствах, за да поемам палтата и да поднасям напитки, въпреки това намирах време да наблюдавам и да се заслушвам в разговорите.

Марио изглежда обичаше всичките си гости, но не криеше слабостта си към русата актриса За За Габор, която беше дръзка, запомняща се, с много бърз ум. Когато се облягаше на него, за да запали цигара, тя имаше готов отговор независимо какво бе казал той. Очите й блестяха и аз веднага разбирах колко са й приятни словесните дуели с него.

По-късно дочух да говори с Бети. Двете бяха приближили глави също като първи приятелки, които си доверяват тайни.

— Ще ти призная, че преди да се запозная със съпруга ти, бях чувала големи ужасии за него — призна За За. — Бил грубиян, използвал гаден език, какво ли не. Той обаче се оказа най-милият, най-сладък човек, когото познавам. Обожавам го, също и теб, скъпа.

Тя се държеше изискано, трепкаше пресилено с изкуствените си мигли, безспир мърдаше с лакираните в ярки цветове нокти и съвсем не приличаше на жена, каквато Бети би харесала за приятелка. Виждахме я непрекъснато по време на снимките, тя бе забавно и много приятно развлечение за Марио, който се държеше много по-весело, когато бе в нейната компания.

За мен най-хубавото на филма бе, че ме държеше далече от Рим. Да, Пепе ми липсваше, въпреки че бе напълно достатъчно да затворя очи, за да видя лицето му, маслиновата му кожа и черни очи, леко гърбавия му нос. Градът също ми липсваше, както и местата, където се бяхме разхождали заедно. Заминаването обаче беше чудесно извинение да стоя далече от семейството си. Нямах никакво желание да отговарям на въпросите им.

От вечерта, когато ги видях близо до Пиаца дел Пополо, се прибрах вкъщи само веднъж, колкото да си събера багажа за пътуването до Берлин. Както обикновено, Кармела нямаше търпение да говори само за себе си. Била срещнала нов мъж, който работел в голямото филмово студио „Чинечита“ и двете с мама бяха силно впечатлени от него. Сега вече излизаха по всяко време, плащаха за бавачка на горката Розалина, а малкият апартамент вече по нищо не приличаше на дом.

Събрах си бързо нещата, натрупах дрехите, без да ме е грижа, че ще се смачкат. Докато затварях капака, мама ми подаде вълнен шал в малинов цвят.

— Вземи го, в Германия е студено, доколкото знам.

— Благодаря, мамо — отвърнах с благодарност.

— Пътуваш до интересни места със семейството, за което работиш — отбеляза тя. — Лондон, Капри, Берлин… Кой знае кое ще бъде следващото място, на което ще те заведат.

— Там, където кариерата на Марио ги отведе — отвърнах аз, повтаряйки думите, които Бети ми беше казала.

— Ами ухажорът ти? Говоря за онзи, с когото изглеждаше толкова щастлива онази вечер. Той няма ли нищо против, че ще го оставиш?

— Не съм сигурна — отвърнах с неудобство.

— Повечето мъже искат да бъдат най-важното в живота на жената, центърът на вселената й — отбеляза тя.

Кармела се изсмя сухо.

— Така е, мамо, самата истина.

— Той не е като мъжете, които познавате — заявих аз. — Съвсем различен е.

Сестра ми се изсмя отново.

— Всички са еднакви, ти просто не си го осъзнала. Онзи, за когото работиш, Марио Ланца, да не би да мислиш, че е нещо кой знае какво? Чувала съм за него неща от момичета, които познавам, какви ли не слухове, направо да не повярваш. Той не е какъвто си мислиш. И ухажорът ти е същата работа.

— Не знам нищо за него.

— Не знаеш, защото избяга, вместо да ни запознаеш.

Мама се опита да я спре.

— Кармела, недей…

— Така е, мамо. — Тя дори не ни казва името му. Мисли се за префинена, откакто работи за онова семейство. Прекалено добра е за нас.

— Не е вярно — отвърнах.

— Запознай ни тогава с твоя човек… или поне ни кажи как се казва.

Навих малиновия шал на врата си и грабнах куфара.

— Трябва да тръгвам — рекох. — Съжалявам, мамо.

— Да се пазиш — рече тя и ме целуна по бузите. — Изпрати ни пощенска картичка. Поне да знаем, че си добре.

Затворих вратата, облекчена, че ще минат седмици, преди да ги видя отново, а след това ме обзе чувство на вина.

 

 

Така и не накарах сестра си Кармела да ми разкаже повече за слуховете, които бе чувала. Не разбрах и кой беше казал на За За Габор онези ужасни клюки. Струваше ми се, че няма да бъде лоялно, ако любопитствам. И какви бяха тези хора, та си позволяваха да разнасят слухове? Познаваха ли Марио като мен? Бяха ли живели в къщата му, бяха ли част от живота му? Аз помагах на децата да научат италиански. Аз се возех в автомобила му, аз се хранех на масата му. Виждах го в моменти, когато си мислеше, че до него няма никого. Аз бях свидетелка на чудесните му жестове на благородство, познавах настроенията му, истинския Марио, човека, който обичаше да прави хората щастливи, който всяка вечер пееше на децата си, за да заспят, който можеше да е толкова смешен и забавен, че Бети се смееше до припадък. Хората не желаеха да повярват на подобни неща. От тях не излизаше подходящ материал за клюки.

В Берлин, след като научи за приятеля си Тайрон Пауър, той отново започна да пие и видяхме другата му страна. Но всяко падение си има и възход, така че Марио се представяше чудесно, макар да бе станал невъзможен.

Беше краят на ноември, когато се върнахме в Рим. Подписан бе нов звукозаписен договор, заваляха предложения за филми. Говореше се какво ще пее Марио и с кого ще работи оттук нататък. Във Вила Бадолио се провеждаха безкрайни срещи; хората идваха и си отиваха, подписваха се документи, организираха се партита. Всички работехме до късно, което бе добре дошло за мен, защото имах извинение да не се прибирам у дома. Изпратих бележка на мама, за да й съобщя, че съм се върнала, както и подарък — ръчно шити кожени ръкавици, които й бях купила в Берлин. Държах се обаче далече от Трастевере и прекарвах всеки свободен миг с Пепе.

През повечето време помагах на Бети да се подготви за партито, което щеше да е най-забележителното, което някога бе организирала. Разпратихме десетки покани, купихме нови тоалети за децата, опаковахме подаръци и наблюдавахме как върви украсата на коледната елха, която щеше да е дори по-великолепна от предишната. Бети искаше американска храна: пържено пиле и хамбургери с мек бял хляб, със сосове и туршия. Прекара цял един следобед в кухнята, за да покаже на Пепе как да ги приготви, за да станат хубави. Той се стараеше да се владее, но беше на ръба. По-късно, докато се разхождахме в Рим, с шапки и шалове, за да ни предпазят от студа, той фуча повече от час.

— Тя да не би да си мисли, че не знам как да сплескам едно кюфте, да го изпържа и да го сервирам с лук, сирене и доматен сос? Ти разбра ли, че тя е поръчала торта на четири етажа? Кой знае колко ще струва? Можех да я направя за една четвърт от цената, дори за по-малко.

Настроението на Пепе беше ужасно мрачно, а лицето му разкривено в гримаса. Беше по-разгневен заради партито, отколкото трябваше.

— В момента парите не са проблем — отвърнах аз. — Защо да не се позабавляват?

— Ако не профукваха всяка пара, която той изкарва, нямаше да му се налага да се скъсва от работа.

— Сигурно обичат партита.

— Сигурно — отвърна безрадостно Пепе.

Независимо от казаното, според мен, партито беше чудесно. Имаше фокусници, клоуни от цирка, много деца в карнавални костюми и всички поглъщаха с огромно удоволствие хамбургерите на Пепе. Накрая се появи Марио, облечен като дядо Коледа. Грейнал под брадата от памук, той раздаде подаръците, които аз бях опаковала, докато децата се изнизваха едно след друго.

Организирахме и второ тържество, само за семейството и персонала. Отново отваряхме подаръците под елхата и открихме специални неща за всеки. На следващия ден заминахме с влак за Швейцария, за да прекараме ваканцията в снега. Пепе остана, замина да види семейството си и сигурно му се искаше да замина с него, но Бети настоя да помагам. Колийн се учеше да кара кънки на лед, момчетата нямаха търпение да се спускат с шейни, Марио имаше нужда от почивка преди натоварената нова година.

Мястото, на което отседнахме — Сейнт Мориц — беше невероятно. Там прекарахме толкова малко време, но пък беше тихо и спокойно, а Бети бе весела и безгрижна.

— Толкова е хубаво да се откъснем от всичко и всички — призна тя. — И репортери, и фенове, и хората, които непрекъснато се въртят около Марио. Имам чувството, че най-сетне е само мой. Трябва по-често да ходим във ваканция. Отразява ни се чудесно на всички.

Марио беше развълнуван като момче.

— Направо невероятно — повтаряше той пред всеки, който бе готов да го слуша. — Какви гледки само, не можеш да откъснеш очи… а следващата е още по-красива.

Той купи картички на местата, на които се възхищаваше и изпрати на родителите си в Лос Анджелис. Аз ги пуснах всичките и въпреки че ми беше трудно да прочета английските думи, забелязах, че е подписал всичките с Фреди. Дотогава не си бях давала сметка, че това е истинското му име и ми се стори странно, че има част от Марио, която не познавах — човек, когото не познавах от времето преди да стане известен, който бе расъл в друга страна и имаше различно име.

В Сейнт Мориц направих още снимки, докато семейството играеше в снега. Марио беше много красив с кожената руска шапка, а Бети бе добре загърната в кожух.

Ако тогава знаех, че това е последната ни Коледа заедно, то празникът щеше да е съсипан. По това време обаче приемахме всичко за даденост — аз и Пепе, икономката, двете прислужници, шофьорът, гувернантките, портиерът, домашните любимци.

Те нямаха намерение да ни напуснат. През последните няколко седмици чух и двамата да казват, че ще живеят поне още три години в Рим.

— Много ми харесва тук — беше доверил Марио на приятелите си. — На децата им харесва. Дори Бети говори италиански. Защо да си ходим?

Ако знаех колко близо е краят, щях да направя още снимки, да открадна още спомени. Щях да го снимам, докато показва на Деймън как да направи снежна топка, как държи Бети за ръката, за да й помогне да мине по леда или просто, докато се смее. Аз обаче нямах представа какво ни очаква и се радвам, че беше така.