Ники Пелегрино
Някъде в Рим (8)

Ето те и теб

Така и не можах да свикна с великолепния живот, който те водеха. Въпреки че портиерът в „Екселсиор“ вече ме познаваше, а мъжете в тъмни костюми ми кимваха, когато ме видеха да пресичам фоайето, нито веднъж не изпитах чувството, че съм на мястото си.

В апартамент „Купола“ водех непрестанна битка да накарам децата да престанат да лудуват. Имаше толкова много скъпи вещи, които можеха да счупят, толкова много място за възрастните, а толкова малка част бе подходяща, за да живее едно семейство. Никога не се знаеше кой ще ме посрещне, когато пристигна — дали изисканата, прелестна Бети Ланца, съпруга на велика звезда или жената в лекьосан халат на хотела, която едва намираше сили, за да се вдигне от леглото.

На мен ми възлагаха единствено незначителни задачи. Събирах разхвърляните вещи, прибирах ги и ги подреждах, бършех, чистех, вършех онова, което беше под нивото на двете нови гувернантки. Струваше ми се, че децата оставят невъобразим хаос на всяка крачка, също и Бети. Пудрата й се разпиляваше по тоалетката, а на нея не й минаваше през ум да я събере, по кърпите оставяше петна от червило, кафето и червеното вино капеха от чашите. Сигурна съм, че ако не ходех след тях, ако не чистех и не подреждах всичко, до което се докоснеха, хотелският апартамент щеше да е напълно съсипан.

Беше истинско облекчение, когато тя ми съобщи, че се местят във вила, където децата щяха да имат повече свобода.

— Истински дом в Рим — рече ведро тя. — Най-сетне ще се почувстваме като у дома си, децата ще бъдат на по-безопасно място и синьор Ланца ще бъде отново себе си, вместо непрекъснато да се чувства на показ.

За мен Вила Бадолио в Париоли бе по-скоро замък, отколкото дом. Беше на пет етажа, изградена от бял мрамор, с дълго стълбище до входа, вътре висяха венециански полилеи, пищно украсени с пурпурно и златно, с огледални стени и мраморни подове. Семейство Ланца се бяха разположили само на два етажа, въпреки това разполагаха с петнайсет стаи — едната бе специално отделена за телевизионните и радио изяви на Марио, друга бе запазена за рояла му и в нея имаше полици за партитурите му и сценариите в кожени подвързии с изписани в златно заглавия. Имаше много бани, бална зала, а къщата бе обградена от парк с магнолии, имаше и плувен басейн, тераси, тенис кортове, дори спортен салон, в който синьор Ланца вдигаше тежести всеки ден.

Бети веднага се зае да наеме още персонал: хора, които да чистят и готвят, да сервират — къща пълна с хора, които да й слугуват. Аз бях част от всичко това.

Всяка сутрин ставах рано и нямах търпение да изживея приключението, което ме очакваше. В трамвая, докато се клатушках към града, се чувствах различна от останалите пътници. Копнеех да съобщя на непознатите: „Аз работя за Бети Ланца, съпругата на известния Марио“. Може би в този ден щях най-сетне да го чуя да пее, да чуя как гласът му отеква по коридорите на великолепната вила, в която живееше. Може да го зърна в коридора, докато разхлабва вратовръзката си или целува децата си за довиждане. Може дори да ме поздрави: „Buon giorno^[1], Серафина“. Всеки ден ми поднасяше нови възможности.

Скоро разбрах защо Бети имаше нужда от мен. Тя живееше самотно в чужда страна, където нямаше нито близки, нито приятели. Свикнах да преценявам настроението й всяка сутрин, когато й отнасях подноса със закуската. Ако се чувстваше тежка и потисната, тогава бе истинска борба, докато я накарам да пийне малко чай. В тези дни изпитваше глад единствено за хапчетата, които така я зашеметяваха, че прекарваше часове наред в леглото, вратата плътно затворена, отказваше да се храни, нямаше желание да има компания.

Ако обаче успеех да я убедя да изяде едно рохко яйце с няколко хапки препечена филийка с масло, тогава ми позволяваше да отворя вратата за децата и те се втурваха, пъхваха се под завивката и очакваха да им се порадва и гушне.

Беше моя работа да накарам Бети да изкара деня, стига да можех. Започвахме като избирахме дрехите, които ще облече. Гардеробите й бяха невероятно луксозни — фини кожи, елегантни костюми, обувки в комплект с чанти. Имаше кутии накити и ръчни часовници, чекмеджета пълни с гримове и парфюми, по много от всичко. Докато се прегледа всичко и се избере подходящата дрехи за времето и настроението й, отиваше половината сутрин.

Едва след като косата и гримът й бяха безупречни, тя се съгласяваше да излезе с автомобил през портите от ковано желязо на Вила Бадолио.

— Може да ни следват фотографи — обясни тя веднъж, въпреки че така и не видях никого.

Ако денят беше хубав и тя беше във ведро настроение, си слагаше шапка и черни очила и водехме децата в градината на Вила Боргезе, купувахме им балони или се возехме на лодки на езерото. Винаги ни придружаваше една гувернантка и шофьор. Беше ми странно, че се движим заобиколени от толкова много хора.

Когато обаче нервите й се обаждаха, шумните деца и суматохата й действаха зле. Тогава шофьорът ни откарваше на Виа Кондоти, където я разсейвах с магазини и красиви неща. Никога досега не бях виждала друг да харчи такива огромни суми като Бети Ланца. Та тя купуваше всичко, което й харесаше.

— Както съпругът ми винаги казва, това са просто пари — повтаряше често тя, докато оглеждаше нова шапка или чифт обувки.

— Освен това трябва да изглеждам добре, нали?

Никога не й противоречах. Работата ми не беше да си казвам мнението, а да я поддържам в настроение, така че, когато великият тенор се прибереше след дълъг ден в звукозаписното студио, да завари у дома съпруга за пример: изпълнена с обич, готова да го подкрепи, а не притисната от необяснимата тъга, която я поваляше толкова често.

Вечер във вилата често идваха гости. Дългата мраморна маса в трапезарията беше за двайсет човека и някои вечери всички места бяха заети. Аз, разбира се, никога не вечерях с тях, но оставах и слушах звуците, които долитаха откъм партитата, чувах пукането на тапите от бутилките шампанско, части от разговори, когато някоя врата се отвореше, за да могат хората от персонала да внесат поредното плато с морски дарове или поднос с чисти чаши, за да усетят истинския вкус на различна реколта вино. Точно такъв очаквах да бъде животът на филмовата звезда. Марио Ланца не ме разочарова.

След това партитата спряха и синьор Ланца изчезна и никой във вилата не можа да ми каже къде е отишъл. Без него животът вече не беше така бляскав, а настроението на Бети стана мрачно. Тя спеше до по-късно сутрин, ядеше по-малко, пиеше повече лекарства. Започна да разчита на мен още повече.

Понякога клюкарстваше с мен сякаш й бях приятелка и на мен ми беше приятно, че ми се доверява, поощрявах я винаги, когато ми се стореше, че е в подходящо настроение. Беше ми приятно да слушам за семейството й, за известните хора, с които се беше запознала, за партитата, на които бе ходила. Най-много се радвах, когато говореше за Марио.

— Да не би синьор Ланца да е заминал някъде? — попитах една сутрин, докато й наливах чай. — Не съм го виждала от много време.

— Не, той е, той е… всъщност, постъпи в болница — довери ми се Бети. — Ти не се тревожи, не е болен. Ще се подложи на лечение за отслабване. Казаха, че трябвало да бъде много по-слаб за филма, който снима и затова ни остави сами за известно време.

— Колко време ще отсъства, синьора? — Сърцето ми се сви от мъка, защото досега така и не бях намерила подходящ момент да спомена Кармела. Не исках да прибързвам, надявах се, че рано или късно ще успея, притеснявах се да не го притисна прекалено и да рискувам собствената си работа.

— Няма да е за дълго, не повече от две седмици — отвърна тя. — Той сваля килограми много бързо, а лекарите са го подложили на строга диета. Дори го инжектират с урината на бременни жени. Представяш ли си, Серафина?

Поклатих глава. Стори ми се гнусно, да не говорим, че нямах представа защо някой би се съгласил да се подложи на подобно нещо.

— Урина ли? Не, синьора.

— Ами да, това изглежда била най-модерната процедура. Лекарят му е един от топ диетолозите в Европа. Казва, че така тлъстините се топели по-бързо.

Изкушавах се да попитам за гласа на синьор Ланца. Слуховете, че го бил изгубил изглежда бяха заглъхнали и когато го виждах да се връща от звукозаписното студио всеки ден, той ми се струваше в добро настроение. Но така и не го бях чула да пее.

Бети се поизправи в леглото, докато подреждах възглавниците зад гърба й.

— Толкова е трудно — цялата тази работа с отслабването му. — Тя въздъхна. — Марио пее добре, когато е малко по-пълен, но изглежда добре на екрана, когато е слаб. Затова отказваше да предприеме тази мярка, докато завърши записите за филма.

— Те готови ли са? — Бях очарована. — Вие чухте ли песните му?

— Още не съм. Изпълнил ги е в студио „Ватикан“ — не скри тя гордостта си. — Първият комерсиален запис в личното студио на папата. Дори великият диригент Артуро Тосканини не е получил разрешение, докато на моя Марио казаха да.

— Нямам търпение да чуя песните.

— Ще трябва да почакаме още известно време, защото по тях има работа. Предстои да запишат една комична сцена, в която той имитира известни певци. А също и песента с момичето, което пее по улиците. Проблемът е, че тя изглежда е изчезнала и никой няма представа къде да я открият.

Тогава за пръв път чух за Луиза ди Мео, момичето, което бе изпълнило серенада за Марио Ланца, докато сестра ми беше вкъщи, в Трастевере, когато мама ни се сърдеше. Тя беше улична изпълнителка и ние я бяхме виждали много пъти на Пиаца Навона или близо до Испанския площад. Тя пееше в неаполитански стил, който беше много популярен сред туристите по онова време. Когато Марио пристигна в Рим, тя изглежда се беше преместила на ново място на пиацата, точно под хотела му, защото Бети ми каза, че са я чули да пее чак на седмия етаж и двамата останали очаровани от гласа й. Изпратили й огромен бакшиш и както можело да се предполага, на следващия ден тя се върнала под прозореца им, нетърпелива да се порадва отново на щедростта им. Накрая я поканили в апартамента, за да се запознае с Марио Ланца.

— Тя е на девет и според Марио е късче от истинската Италия — обясни Бети. — Каза, че тя пее с такава изразителност, че той е готов да изпълни дует с нея.

— В Рим има много момичета, които могат да пеят, синьора — отвърнах предпазливо. — Сестра ми Кармела има великолепен глас. Може ли да се яви на прослушване за дует, ако не открият Луиза ди Мео?

— Не, не, за съжаление, Марио иска тъкмо тази улична певица — въздъхна Бети и затвори очи. — Би ли дръпнала завесите, Серафина? Слънцето е толкова силно, че ме заболя главата. Ако по-късно се почувствам по-добре, тогава ще накарам Лиляна и Ана-Мария да доведат децата. Дотогава ги дръж настрани от стаята ми. И ми донеси хапчетата…

Връщането вкъщи беше трудно след цял ден прекаран във Вила Бадолио. Стаите ни в Трастевере ми се струваха още по-бедни и голи и аз забелязвах неща, които досега не ми бяха правили впечатление: мръсотията в ъглите, олющените стени, бъркотията. Да се прехвърляш от един живот в съвършено различен бе доста объркващо. Бях започнала да прекарвам нощите в дома на семейство Ланца винаги когато бе възможно, като използвах ранното ставане и работата до късно за извинение винаги, когато ми се приискаше да се отпусна сама в меко легло или да дръпна плътните завеси, за да не влиза в стаята светлина и шум. Знаех, че мястото ми не беше тук, въпреки това бе толкова приятно да се преструвам. Лежах будна, прекалено развълнувана от преживяното през деня и си мислех за всички онези момичета, които с радост биха разменили мястото си с мен. Макар работният ми ден да беше безкраен, можех да се радвам на същия лукс, на който беше свикнало семейство Ланца. Хранех се с тяхната храна, спях в дома им, слушах историите на Бети. В Рим нямаше друг човек, който да й е по-близък.

Мама обаче не проявяваше разбиране. За нея слугинската работа беше нещо долно. От онзи пръв следобед, когато се върнах от хотел „Екселсиор“, поруменяла от вълнение и задоволство, тя се отнасяше неодобрително към работата ми. Сякаш я бях разочаровала.

— Въртиш се на чекрък заради тях по цял ден — оплака се тя. — Това ли искаш?

— Работя за Марио Ланца, великата звезда — опитах се да обясня аз.

— Работиш за съпругата му — изтъкна мама, — и й слугуваш.

— Те са известни хора от Холивуд.

Мама никак не се впечатли от думите ми.

— Хората си остават хора, независимо дали са известни или не.

— Но възможността е невероятна. Не съм и очаквала подобен шанс.

— Щом казваш — сви рамене мама. — Ако ти писне да те командорят, винаги можеш да напуснеш.

— Няма — отвърнах разпалено и убедено. — Обичам тази работа, харесвам и тях. Ще остана, докато имат нужда от мен.

Кармела също беше разочарована и, струва ми се, завиждаше малко. За цяла седмица ми проговори един-единствен път и то, за да ме нарече безчувствена егоистка. Бях се качила в хотелския апартамент, за да помогна на нея, а бях уредила само себе си. След това разбра какви възможности ни се предоставят и се зарадва не по-малко от мен, дори повече. Когато се прибирах у дома, тя шепнеше часове наред, след като си легнехме, мечтаеше, градеше планове, убедена, че ще уредя да попее отново за Марио Ланца.

— Опитвам се, но не мога да ти обещая — настоявах аз. — Грижа се за съпругата му, него го няма по цял ден и все работи. Почти не го виждам.

— Стига глупости — ритна ме тя под завивката. — Ти си там непрекъснато. Имаш толкова много възможности.

— Опитвам се… — повторих виновно.

— Следващия път трябва да ме чуе по-внимателно — заяви Кармела. — Там не го тормозят за автографи, не крещят името му. Трябва да сме само двамата, разбираш ли? Някой ден искам да пея на сцената, да правя записи, да участвам във филм. Ти си единствената, която може да ми помогне, Серафина.

Бяхме закъснели, разбира се. Луиза ди Мео беше пяла за Марио и той я беше избрал за филма си. Горката Кармела продължаваше да мечтае и вярваше в шанса. Как да й кажа?