Ники Пелегрино
Някъде в Рим (11)

Cosi Cosa^[1]

Поне за кратко същата нощ у дома се почувствах в безопасност. Лежах в леглото между сестрите си, прекалено изтощена, за да помръдна или да заспя спокойно, и бях доволна. В този апартамент можех да бъда сигурна за много неща. Откакто се помня, той си беше все същият. Може и да не беше кой знае колко подреден напоследък, купищата бижута бяха нахвърляни, шишенцата от парфюм на тоалетката на мама, пръснати безразборно, а обувките й вече не бяха строени в права редичка под леглото. Върху скарата за отцеждане бяха натрупани чинии и чакаха някой да ги измие, а кошът за пране преливаше с дрехи, които Кармела трябваше да отнесе до lavanderia^[2]. Друго обаче не се беше променило и аз се приспах с мисълта, че никога няма да се промени. Не можех да си представя двете стаи без нас.

Мама се изненада, когато ме видя да влизам, защото не се бях прибирала от няколко дена. Двете с Розалина ме прегърнаха, обсипаха ме с целувки, докато Кармела просто ме наблюдаваше. Струва ми се, че очакваше да измисля поредното извинение защо не съм я уредила да пее пред синьор Ланца. От седмици се чудех какви обяснения да измисля: твърде зает е, не се чувства добре, почти не го виждам, в лошо настроение е, моментът не е подходящ. Днес, за пръв път не се налагаше да лъжа.

— Всичко свърши. Спряха филма — обявих аз, преди тя да ме нападне. — Очевидно студиото ще съди синьор Ланца.

— Какво?

— Ти откъде знаеш, Серафина? — Мама сбърчи загрижено чело.

— Да не би да си клюкарствала… или подслушвала?

— Двамата се скараха жестоко. Всички чуха — настръхнах аз. — Крещяха с пълно гърло.

— И какво ще стане сега? — полюбопитства Кармела и също сбърчи чело.

— Наистина не знам. Може да си тръгнат, да се върнат в Америка. Още е рано да се каже.

Очевидно за Кармела аз бях виновна, че това е краят на мечтата й. Цупи се приведена над едно списание цялата вечер и отказа да разговаря с мен. Когато дойде време да си лягаме, малко се поотпусна.

— Ти какво ще правиш? — попита тя. — Утре сутринта ще се върнеш ли във Вила Бадолио?

— Да, разбира се. Все още съм на работа, нали?

— Един господ знае колко време ще останеш — отвърна небрежно тя. — Ако те освободят, ще се върнеш отново тук. Розалина ще ти се зарадва. Много й липсва твоята pasta a fagioli^[3].

Опитах се да си представя как се връщам към стария си живот и се запитах дали ще мога да го приема. Кой знае защо се ядосах на Кармела.

— И без това нямаше шанс да пееш във филма — сопнах й се аз. — Вече бяха решили кого искат. Луиза ди Мео, малката певица от улицата. Тя е единственото момиче в Рим, с което Марио Ланца иска да пее в дует.

Кармела много добре знаеше коя е Луиза ди Мео.

— Лъжеш. — Беше шокирана. — Защо му е тя, след като може да има мен?

— Иска нея. Сега вече ясно ли ти е защо не мога да направя нищо, за да ти помогна?

В мига, в който изрекох думите съжалих, защото нямаше нужда сестра ми да научава това. „Ариведерчи Рома“ беше спрян и Луиза нямаше да пее. Нямаше да има филм, сцената с партито, в която аз участвах щеше да бъде забравена, никой нямаше да ме види как се поклащам, докато Марио изпълняваше „Танцувай с мен“. Все едно не се беше случило.

— Не ти вярвам. — Тя ми се стори съсипана. — Защо не ми каза? Остави ме да се надявам, макар да си знаела, че няма никакъв смисъл.

— Ти толкова много искаше да стане. Знаех, че ще се разстроиш и не знаех как да ти го кажа. А все ми се струваше, че има шанс — признах аз. — Луиза изчезна и си мислех, че ако не успеят да я намерят…

— Ти не разбираш ли какво си направила? Изгубих толкова много време, а можех да измисля друг план. Искам да стана певица и ако Марио Ланца не може да ми помогне, тогава трябва да намеря друг, който може.

— Кой?

— Може мама да познава подходящия човек. Толкова много мъже… все един от тях трябва да има връзки.

— Виж, Кармела… — понечих да я разубедя, но старата ми тревога се върна.

— Ако си решила да ми кажеш, че съм твърде млада, не си прави труда. Мога да изглеждам значително по-възрастна, ако се налага. Готова съм да направя каквото трябва, но нямам намерение да пилея още време.

Обикновено, след като си легнехме, тя започваше да ми шепне нещо под завивките, докато не заспим. Тази вечер обаче Кармела беше ужасно ядосана. Обърна ми гръб, зарови лице във възглавницата и аз останах да лежа, завладяна от собствените си мисли.

Изпитвах ужас от завръщането си във Вила Бадолио, защото нямах представа какво ще заваря. Бети щеше да се е заключила в стаята си и нямаше да отговори, когато почукам, Марио сигурно все още щеше да стиска бутилка уиски, децата щяха да са неуправляеми, а гувернантките — да се чудят какво да правят. Не исках да се връщам, но ми беше ясно, че не мога да остана тук — зелената рокля на точки ми напомняше какъв живот рискувам. Тя бе тук, очакваше ме на закачалката, очакваше да ми потрябва. Щеше да чака до вечерта, в която се реша да поема по пътя на мама.

На следващата сутрин поех по задните улички на Трастевере и спрях на трамвайната спирка. Кармела едва се насили да ми каже довиждане, а мама спеше дълбоко, тъй като се беше върнала късно и аз се чувствах много самотна, не знаех къде ми е мястото и за разлика от сестра си нямах представа къде искам да бъда.

Единствено кухнята на Пепе ме привлече с обещанието си за спокойствие и аромата на закуска: силно черно кафе и прясно опечен хляб. Той беше вътре, по-енергичен от обикновено, зает да подготви истинско пиршество. По всичко изглеждаше, че с края на филма е настъпил и краят на диетата на синьор Ланца, а гладът му е натрапчиво завладяващ. Той бе поръчал американска закуска: омлет с разтопено сирене, поръсено с препържен лук, картофки на кръгчета, препържени, докато покафенеят ръбчетата, месести полски гъби, изпечени във фурната, цяла купчина хрупкав препечен хляб и чиния отрупана с неудържимо вкусни сладкиши. Сама нямаше начин да отнеса тежките подноси горе.

Бети не се мяркаше никъде. Беше се отдръпнала от живота си точно както предполагах, че ще стане. Отначало не отвори вратата на спалнята дори на мен и въпреки че оставих храната отвън, тя не бе докоснала нищо. Чашите кафе с мляко бяха студени, хлябът беше изсъхнал и твърд; сосът за паста се беше сгъстил. Имаше сутрини, когато заставах пред вратата и чуках, виках я по десет минути, дори повече, надявах се най-сетне да ми отвори. Дори когато най-сетне отваряше и ме пускаше, щипваше по някоя и друга хапчица от онова, което й бях донесла.

— Само „Секонал“ и чаша вода, Серафина. Засега не искам нищо повече — заявяваше тя, а аз едва чувах шепота й.

Колкото по-малко се хранеше Бети, толкова повече поглъщаше Марио, успокояваше се с ястия и вино, докато накрая не се почувстваше зашеметен. Сякаш и двамата бяха поели по пътя на самоунищожението. Положението беше нетърпимо. Дните минаваха, нищо не се променяше, аз все си припомнях онзи първи ден, когато ги видях да махат на хората от прозореца на влака. Какво ли би си помислила тълпата на перона, ако ги видеше сега? Едва ли някой би повярвал… Та на мен самата ми беше трудно да повярвам.

Когато бях в кухнята, обсъждах непрекъснато положението с Пепе в напразен опит да разбера.

— И аз не съм виждал подобно нещо — призна готвачът. Първо той отказва да яде, а сега се опитва да се самоубие с храна. Иска пица, паста, разни пържени хапки, после огромни парчета печено месо, хляб с масло, бутилки вино, с които да го преглътне. Това не е никакво хранене. Той се тъпче, без да се интересува от вкуса, дори не забелязва какво дъвче и какво преглъща. Важното за него е да има по много от всичко, а когато се натъпче, ляга да спи и никой не е в състояние да го събуди.

— Защо? Какво го кара да се налива толкова много? — попитах аз, обзета от недоумение. — Вино, бира, шампанско, уиски. Прислужницата ми каза, че всяка сутрин намира празни бутилки под мебелите.

По това време и двамата бяхме наясно какво става, когато Марио Ланца пие. След няколко чаши ставаше свадлив, започваше да блъска по вратата на Бети и настояваше тя да го пусне. Тъй като тя не отговаряше, той вдигаше телефона и звънеше в Америка на адвоката или на мениджъра си, оплакваше им се, че всичко се било объркало и не спираше да пие.

Все му намирах извинения.

— Така е откакто спряха филма — обясних на Пепе. — Това отприщи тази работа. Вината е на студиото — истинска катастрофа, точно както ти предвиди, че ще стане.

Чаках истинският Марио да се върне, човекът от снимката — бащата, за когото копнеех, идолът на няколко поколения. Вместо това положението се влошаваше, той обикаляше къщата брадясал, подпухнал и от досегашната му красота нямаше и следа. Беше ужасно, когато го наблюдавах как се влачи из вилата все още махмурлия, на закуска допива бутилка бира, а след това посяга към гарафата с уиски. Освен децата, алкохолът бе единственото, което го интересуваше. Един следобед го заварих да удря с юмруци по коленете си.

— Защо не мога да спра? — изкрещя гневно той. — Защо? Мразя това чудо. Какво причинявам сам на себе си?

Независимо от всичко, той продължаваше да пие.

Проклинах хората от „Титан Студиос“, които го бяха накарали да падне толкова ниско, вечер заспивах изтощена от плач. Макар че сърцето ми се късаше, не намирах начин да му помогна, затова се спотайвах зад вратите, наблюдавах тайно, подслушвах, изпълнена със страх както за него, така и за Бети.

Положението сигурно щеше да се влоши, ако не беше дошъл американецът. Казваше се Албърт Тайтълбом и пристигна стиснал устни, сериозен, облечен в палто с пухкава кожена яка, която имах огромно желание да докосна. Двамата разговаряха часове наред и макар да не успявах да чуя всичко, новият изглежда даваше кураж на Марио, което ме накара да се почувствам малко по-добре. Ако този очевидно богат човек вярваше, че има шанс и певецът, и филмът да бъдат спасени, значи това бе истина.

— Италианците нямат никаква представа какво да правят — не спираше да повтаря Марио. — Какъв смисъл има да се снима филм, който ще бъде пълен боклук? Досега не участвах ли в предостатъчно тъпи филми?

— Тези момчета правят филми от години — увери го господин Тайтълбом. — Просто тук действат малко по-различно. Повярвай ми, Марио, филмът ще бъде супер, но да знаеш, че се притеснявам за теб. Изглеждаш ужасно, само господ знае в какво състояние е гласът ти. Как ще влезеш отново във форма?

Марио измърмори нещо, чух звънтенето на чаши и разбрах, че е посегнал към гарафата.

— Недей, остави уискито — нареди господин Тайтълбом. — Пиенето ти навлече всички тези неприятности.

— Само едно питие, нищо повече…

— Дай да се разберем. Готов съм да оправя нещата със студиото, ако обещаеш да не пиеш до края на снимките.

От стаята се понесе нечленоразделно мърморене.

— Според мен, това е единственият ти проблем. Нямаш друг изход. Ще остана в Рим, за да ти помогна, но ако близнеш и капка, на секундата си заминавам и повече няма да ме видиш, разбра ли? Да знаеш, че говоря сериозно.

Останах шокирана, че някой се осмелява да говори по този начин на синьор Ланца, но той ме изненада като не откликна гневно. В отговора му долових облекчение.

— Много съм ти задължен, Ал — рече той с надебелял глас. — И Бети също. Ще се стегна и ще се скъсам от работа, за да довършим филма, обещавам. Никаква тлъста храна, влизам във форма веднага. Отсега нататък ще ям само простички неща.

— Ами пиенето?

— Ще се постарая да не докосвам алкохол. Ще направя всичко по силите си.

Когато научи, Бети най-сетне отвори вратата. Стаята миришеше на застояло, а по нощното шкафче бяха разпилени празни шишенца от лекарства.

Тя не бе хапвала почти нищо от толкова време, че се чувстваше прекалено немощна, за да се измие. Наложи се да я обтрия с насапунисана бархетна кърпа, сякаш беше дете.

— Ал в никакъв случай не бива да ме вижда в този вид — рече тя, докосна съсипаната си кожа и коса. — Серафина, моля те, направи ме каквато бях.

Помогнах й да се добере до тоалетката и се опитах да оправя вида й. Отне ми много време, през което тя седеше отпусната и мълчалива.

— Ал ще оправи нещата — бе единственото, което тя изрече. — Трябва… длъжен е…