Ники Пелегрино
Някъде в Рим (34)

Божията майка на милосърдието

Днес нямат усет към музиката, тя е само съвкупност от ноти, затова се отказах да слушам много отдавна. Песните, които обичам най-много, са в главата ми, останалите са просто шум, който не ме интересува.

Защо съм на това място? Защото старостта те впримчва и светът започва да се върти около теб все по-бързо. Защото идва ден, когато разбираш, че хората, на които държиш, са си отишли или са много далече.

Много по-лесно е да направиш като Бети навремето: нека всичко върви без мен. Лежа си кротко в леглото в малката стая в старческия дом „Божията майка на милосърдието“ със спуснати завеси и полупритворени очи, за да си мислят, че спя.

Хората идват и си отиват, но те са просто сенки и единствено миналото е истинско. Там живея — с Пепе в две малки стаички в Трастевере, във Вила Бадолио, във взета под наем къща в Бевърли Хилс. Танцувам на партита, плача на погребения, помня абсолютно всичко.

Де да можеше да ме оставят на мира. Само че винаги има някой доброжелател, който се опитва да ме изтръгне от мислите. Искат и аз да се включа. Опитват се да ме срешат и ме откарват с инвалидната количка в общата стая. Говорят с приповдигнати гласове.

— Синьора, днес има урок по аранжиране на цветя. Сигурна съм, че ще ви хареса. Хайде да ви приготвим и облечем, за да отидете.

Познавам гласовете им, мога да кажа дали ръцете им са груби или внимателни. Познавам онези, които бързо губят търпение. Познавам ги всички.

Днес обаче жената е нова и акцентът й ми напомня за миналото. Звучи напевно където не трябва, гласните са някак проточени, вместо кратки. Има тихият глас на Бети и звучи като нея, когато се опитваше да говори италиански.

— Синьора, аз съм Джени Бътлър — представя се тя. — Как се чувствате днес?

Не й обръщам никакво внимание, но на нея изглежда й е все едно. Говори, без да спира.

— Видях снимката на вратата. Сигурна съм, че познавам мъжа. Кажете, не е ли певецът Марио Ланца?

Старая се изражението ми да си остане каквото е винаги, неутрално, изпълнено с безразличие. Само че се появява някакъв проблясък, тъй като Джени ми се струва обнадеждена.

— Той е, нали? Това е великият Марио Ланца. Моята баба му беше невероятен фен. Непрекъснато ми пускаше плочите му, онези прекрасни стари песни: „Защото си моя“ и „Аве Мария“. От колко години само не съм ги слушала.

Не отговарям, но Джени Бътлър е доволна сама да води разговора.

— Бил е звезда по онова време, нали? По-велик и от Франк Синатра. Нали така, синьора? Помните ли?

Отварям очи.

— Разбира се, че помня — отвръщам.

След като вече проговорих, ще се започне с пресиления ентусиазъм и настойчивостта. Джени Бътлър ще се опита да ме изкара от стаята ми. Ще има дейности, които тя ще реши, че ще ми се отразят благотворно, упражнения, които са само за мен. Отново затварям очи.

— Интересно, как се запознахте и кога е правена снимката — продължава тя с нежния си американски глас, който ми напомня на Бети всеки път, когато го чуя. — Ще ми разкажете ли? Кажете ми как се запознахте с Марио Ланца?

Макар и с неудоволствие заговарям отново.

— Дълга история.

— Нищо, много ми се иска да я чуя.

— Няма време. Вие сте твърде заета. Трябва да работите.

— О, не, аз не работя тук. Аз съм от доброволците. Съпругът ми премести в Рим бизнеса си и аз не познавам абсолютно никого в Италия, така че разполагам с предостатъчно време, за да чуя историята ви. Ще ви призная, че бях забравила за Марио Ланца, докато не видях снимката на вратата ви. Навремето гледах един от филмите му. „Великият Карузо“. Гледала ли сте го?

— Да, много пъти.

— Точно това ми харесва тук — признава тя. — Толкова много хора, толкова много истории. Някои не помнят всичко, за съжаление. Сигурно умът им не е успял да задържи спомените. Вие обаче не сте като тях, нали?

— Помня абсолютно всичко.

— Защо избрахте тази снимка за вратата?

— Изборът не беше мой — признах аз. — Снимката беше в рамка, сигурно са решили, че това е съпругът ми.

— Въпреки това Марио Ланца е бил много специален човек за вас, след като сте поставили снимката в рамка.

Погледнах я внимателно. Тя се беше настанила на стола до леглото, сякаш нямаше никакво намерение да си ходи.

— Знам какво се опитвате да направите — озъбвам се аз.

Тя ме поглежда учудено.

— Моля?

— Искате да ме заведете в общата стая, за да гледам телевизия с останалите старци. Няма нужда. Добре ми е и тук.

— Казаха ми, че сте в депресия — признава тя.

— Много знаят те.

Тя избухва в смях.

— Може и да е истина. Казват, че сте истинска загадка.

Чакам я да си тръгне, но Джени Бътлър се оказва решителна. Седим заедно и потъваме в мълчание. Тя разлиства списанието, което някой е оставил на нощното ми шкафче и налива чаша вода. След това се изправя и аз се изпълвам с надежда, но тя се приближава, навежда се, за да ми помогне да се изправя, бухва възглавниците зад гърба ми точно както аз правех едно време за Бети.

— Не съм дошла, за да ви принуждавам да правите каквото и да било — уверява ме тя. — Иска ми се обаче да прекарам известно време с вас. Чувствам се самотна в Рим. Не е никак весело да разглеждам града сама, докато съпругът ми работи.

— Липсва ли ви дома? — питам.

— Да, много и имам чувството, че съм без посока. Сякаш не виждам смисъл за себе си, поне в момента. Разбирате ли какво се опитвам да кажа?

Толкова отдавна не бях обръщала внимание на друг, освен на себе си. Тази непозната ми показа тъгата си и аз останах изненадана. Бях трогната.

— Затова ли искаш да научиш за живота ни? — питам я аз. — За да избягаш от своя ли?

Тя се стряска от думите ми.

— Може би — съгласява се тя. — Не съм мислила по този начин.

— Като научиш какъв е бил животът ми, нищо няма да се промени за теб.

— Да, така е. — Тя се настанява отново на стола. — Само че ми трябва приятел. Честна дума.

Мама беше права, открай време обичах да помагам на хората. От много отдавна никой не бе искал онова, което мога да предложа. Сега се появи Джени Бътлър и нейната самота. Джени Бътлър има нужда от приятел. Усещам как се размеквам.

— С удоволствие ще чуя как сте се запознали с Марио Ланца — настоява тя. — Разкажете ми поне това.

— Сложно е…

Тя ме поглежда с очакване.

— Не се познавах с него просто така… познавах го… познавах го много добре…

След тези думи се предавам и историята е готова да се излее, иска да излезе. Повече не мога да устоя.

— Историята не започва с него — разказвам аз на новата си приятелка. — Започва с една жена, която се е облегнала на прозореца на сграда в Трастевере, обраснала с бръшлян, и се провиква над тясната уличка:

— Серафина… Серафина… Серафи-и-ина-а-а.