Ники Пелегрино
Някъде в Рим (15)

Всичко, което си ти

Представях си как Марио и Бети се наслаждават на празненството в Неапол, радват се на изпълненото с обожание множество и почестите, които градът им беше подготвил. Връщането им щеше да бъде подходящият момент да повдигна въпроса за Кармела. Просто трябваше да говоря за прослушването и колко подходяща е тя за дуета със синьор Ланца. Бях сигурна, че ще успея да й помогна да спечели ролята в „Ариведерчи Рома“.

Само че в мига, в който двамата влязоха във вилата, стана ясно, че пътуването е било истинска катастрофа. Никога досега не бях виждала Марио така побеснял. Крясъците му проехтяха из цялата вила.

— Как може да ни поставиш в подобно положение? — не спираше да навиква той господин Тайтълбом. — Къде ти беше умът? Ами на онези от студиото?

— Вече ти казах, че нямам представа какво става — опита се да се защити той. — Откъде можех да знам? Подведоха и мен.

— Ти си мой мениджър. Длъжен си да знаеш.

Прекалено изтощена от крясъците им, Бети се качи и си легна веднага. Занесох й топла напитка от пресни лимони. Тя ми се стори необичайно разсеяна и мълчалива, докато почиствах грима й и разресвах косата й. Канех се да й разкажа за операта, но тя изглежда беше забравила къде съм била. Мислите й се рееха някъде далече.

Когато се пъхна под завивките, аз се заех да изтръскам роклята, която беше облякла за концерта, и да я закача до отворения прозорец, за да се проветри, с надеждата да ми разкаже какво се е случило.

Едва след като отпусна глава на възглавницата, Бети най-сетне заговори:

— Слава богу, че се върнахме — въздъхна тя.

— Да не би нещо да се е случило в Неапол, синьора?

— Беше отвратително.

— Защо? Да не би да не са почели синьор Ланца, както обещаха?

— Напротив, почетоха го. Само че не беше онова, което мислехме.

Останах в стаята, заех се да подреждам бурканчетата и четките на нощното й шкафче, разместих и почистих всичко с надеждата тя да ми разкаже още.

— Синьор Ланца пя ли? — опитах се да я накарам да заговори.

— Да, защото не спряха да го молят. Той не беше готов, но как да откаже.

— Затова ли е толкова ядосан?

— Не, разбира се. — Бети се поизправи в леглото. — Ядосан е, защото не беше концерт, ами най-обикновена заблуда. Оказа се политическа надпревара, а нас ни използваха. Цялата работа беше замислена от някой си Лъки Лучано. Бил известен с печална слава, може и да си чувала за него.

— Не, май не съм.

— Ал разбра, че бил мафиот, истински шеф на мафията. Горкият Марио трябваше да се здрависа с него, просто нямаше избор. Сега сме много разтревожени. Ако тези хора се закачат за нас, един господ знае какво ще стане. Ще успеем ли някога да се отървем от тях? Страхувам се да не започнат да ни изнудват, да не заплашват децата. Чувала си за ужасните отвличания, нали?

Бети беше разтревожена, бузите й поруменели. С надеждата да я успокоя, аз й предложих да си пийне от лимоновата напитка.

— Трябва да похапнете, синьора. Да ви донеса ли нещичко от кухнята?

— Не, в момента не мога дори да помисля за храна. Знам само, че не мога да се нарадвам, че съм на безопасно място в леглото си.

Този ден настроението във вилата беше мрачно и всички обсъждаха Лъки Лучано. Оказа се, че Пепе бил чувал за него, тъй като родното му село се намирало недалече от Неапол и славата му се носела дори там.

— Много опасен човек ли е? — полюбопитствах аз.

Пепе сви рамене.

— Такива хора почти винаги са опасни. Предполагам, че се е възползвал от всички облаги, които въпросният благотворителен концерт му е донесъл. Нямам представа дали ще ни заплаши. Надявам се да не го направи.

По-късно една от гувернантките ми каза, че Бети я била помолила да наблюдава децата особено внимателно и да й съобщава незабавно, ако забележи подозрителни лица. Известно време не трябвало да ходят на оживени места като градината на Вила Боргезе. Шофьорът трябваше да ги вози навсякъде, а децата не трябвало да остават сами нито за момент.

Сякаш неочакваният призрак на мафията не беше достатъчен, ами на следващия ден се разрази още по-ужасна криза. Сутринта започна както обикновено. Марио се събуди рано и започна да загрява гласа си, преди да тръгне за студиото с господин Тайтълбом; шофьорът и една от гувернантките заведоха момиченцата на училище, а момчетата останаха у дома да рисуват и да четат комикси.

Бети все още беше потисната, но поседя известно време със синовете си и на обяд я убедих да похапне малко паста. Скоро след това входната врата се хлопна и видяхме господин Тайтълбом да подкрепя Марио, който беше пиян-залян и вонеше на уиски.

В продължение на няколко секунди се възцари тежко мълчание, след което се разрази скандал, какъвто досега не бях виждала и чувала. Бети събра всяка капчица енергия, за да подхрани яростта си, и занарежда изпълнени с горчивина думи към господин Тайтълбом. Нямаше начин някой да я успокои. Бях притихнала в един ъгъл на стаята, откъдето наблюдавах и слушах, без да ме забележат.

— Как можа да му позволиш да се напие? Нали уж трябваше да се грижиш за него? Имах ти пълно доверие, а ти допусна да се случи подобно нещо — крещеше Бети.

— Не ме обвинявай — повиши глас господин Тайтълбом. — Не мога да го държа под око всяка минута. Той е възрастен човек и ако е решил да пие, тогава никой не е в състояние да го спре.

— Откъде е докопал алкохол?

— Не знам. Оставих го в гримьорната, а аз излязох да проведа няколко разговора по телефона. Сигурно е изпратил шофьора да му купи бутилка. Когато отидох при него, вече я беше изпил.

— Дойде ми до гуша от тази работа — заяви Бети. — Не издържам повече.

— Нито пък аз. — Гласът на господин Тайтълбом прозвуча студено. Изражението му беше мрачно. — Още когато пристигнах, казах на Марио, че ще остана единствено, ако не близва алкохол и бях напълно сериозен.

— Не можеш да го оставиш.

— Напротив, мога. Не само че го оставям, Бети… Отървавам се от него. Да си намери друг, който да го следва навсякъде, защото аз приключих.

Не съм сигурна дали Марио чу нещо от скандала, въпреки че беше много шумен, защото беше припаднал на канапето. На следващия ден беше все още в леглото и се опитваше да се пребори с махмурлука, когато господин Тайтълбом си замина, плюшеното му палто с кожена яка метнато на ръката, останалите му вещи прибрани в огромен куфар. Изнесе всичко от Вила Бадолио и тогава го видяхме за последен път.

Бети трябваше да се справи с кашата сама. Положението беше тежко, снимките бяха спрени за втори път, тъй като синьор Ланца не беше в състояние да работи. Отчаяна обикаляше коридорите на вилата и се питаше как да постъпи.

— Трябва да отиде някъде, където няма как да си набавя алкохол. Ако успее да остане трезвен поне два дена, тогава всичко ще се оправи.

— Ами болницата? — подхвърлих аз, изпълнена с желание да помогна. — Както когато постъпи, за да отслабне. Там няма алкохол. Значи не е опасно.

Бети се втренчи в мен, докато преценяваше плана ми.

— Може и да си права. Хората няма да знаят защо е постъпил. Мога да кажа, че е преуморен от работа и си почива. Може пък той да се нуждае точно от почивка.

Същия следобед дочух нов скандал между двамата и на следващия ден Марио беше приет в болница заради стрес и изтощение.

Всички във вилата знаеха истината, но нито един от нас не продума, не обсъждахме проблема дори помежду си от страх Бети да не разбере. Тя беше много лабилна и непрекъснато плачеше. Никой не успя да я утеши, макар всички да опитвахме. Пепе й приготвяше сладки печива, гувернантките учеха децата на италиански песни, с които да я развличат. Колийн имаше хубав глас и Бети дори й ръкопляска, но малко след това отново униваше.

— Толкова е тъжна — споделих с Пепе един следобед, докато му помагах да почисти зеления боб. — Двамата със синьор Ланца се обичат, но това не им помага. Де да можеше той да се откаже от пиенето, тогава сигурно щяха да са щастливи.

Кухнята беше убежището ми от тъгата, която изпълваше останалата част от вилата. Намирах спокойствие единствено, докато се хранехме, когато можех да се потопя в ароматите и вкусовете. Пепе пък нямаше нищо против да мисли над положението заедно с мен, да го обсъжда и да споделя мнението си.

След като бланшира боба, аз обелих шушулките, които криеха яркозелените сърца и останах да го наблюдавам как приготвя вечерята. Той работеше бързо, не спазваше точни мерки, не следваше точна рецепта, готвеше по усет. Питах се дали може да сготви повторно същото ястие и дали то ще има същия вкус.

— Колко пържиш лука? — попитах го аз, когато започна соса.

— Докато не се стопи — бе отговорът.

— Как правиш тези малки orechiette^[1]?

— Нищо особено няма, от брашно и вода.

Въпреки небрежното му отношение, Пепе влагаше сърце и душа в подготовката на храната. Хрупкавата, горчива салата от пунтарела се правеше с огромно внимание, отделяше листата едно по едно, режеше връхчетата, след това ги топваше във вода, за да се накъдрят и станат красиви. Дресингът с аншоа се получаваше от енергична работа с хаванчето. Докато го наблюдавах как разтваря мазното сирене бурата и го освобождава от зелените листа или меси хляб със силните си пръсти, опитва как ароматите се променят и насищат, докато сосът къкри или чувах пукота на спагетите, когато ги пречупваше, за да ги пусне в тенджера с вряща вода… усещах как животът в кухнята му ме сгрява.

Често ми позволяваше да му помагам с най-простичките неща: да държа дървената лъжица, да разбърквам пържения лук, да почиствам пресен грах и да пълня гевгира, да настържа резен пармезан. В тези моменти имах чувството, че готвя с него. Това бе чудесен начин да сме заедно.

И двамата бяхме свикнали да започваме дните с гласа на синьор Ланца, докато загрява. Така се ориентирахме и за другото: дали е дошло време да събудя Бети и да разберем в какво настроение е, дали Пепе трябва да затопли във фурната хляба или да натрие месото с чесън и розмарин, дали гувернантките трябва да обличат момичетата в училищните униформи и да ги срешат. Звученето на гласа му ме очароваше и вълнуваше и сигурно и с другите беше така. Сега обаче, докато Марио беше в болница, къщата бе тиха и унила.

Цяла нощ мислих за Марио, питах се как нещата са се объркали чак толкова, след като животът му е бил толкова обещаващ. Надявах се да обсъдя този въпрос с Пепе, както ставаше често, но този ден той изобщо не се трогна.

— Животът е сложен — бе единственият му коментар, когато заговорих за пиенето на Марио и за тъгата на Бети. — Нищо не е толкова просто, колкото изглежда.

— Би трябвало да са щастливи — опитах се да споря аз. — Погледни, че имат всичко — и пари, и слава, и талант, и красив дом, и четири сладки дечица. Ако имах всичко това, сигурна съм, че щях да бъде предоволна.

— Ще си намериш причина да си нещастна, винаги така става. Все ще има някоя издънка в живота ти, която да ти помрачава настроението.

Никога не бях виждала Пепе такъв, никога не го бях чувала да говори с такова безразличие или с толкова песимизъм.

— Какво ти става днес? — попитах. — Май не си на себе си.

— Как да не съм. Просто съм си такъв — отсече той.

— Нещастен си. Какво не е наред? — продължих да настоявам. — Моля те, кажи ми.

— Всичко е наред. Може пък просто да не съм в настроение да съм щастлив. — Пепе се зае да реже картофи на тънки парченца, залиса се в работата, умислен, мълчалив, както и цялата къща тази сутрин.

Оставих го и се качих да потърся по-приятна компания другаде. На горния етаж се надявах да попадна на Бети и да я убедя да се поразходим по Виа Кондоти. Открих я на телефона, лицето й грейнало, гласът оживен.

— Разбира се, ще му кажа веднага щом го видя — обещаваше тя. — Той много ще се зарадва. Много благодаря, че звъннахте и ни казахте.

— Нямаш представа каква добра новина научих — обърна се тя към мен, щом остави слушалката. — Обадиха се от студиото. Открили са малката улична певица и тя ще пее в дует с Марио веднага щом той се почувства достатъчно добре, за да започне отново работа. Чудесно, нали? Той имаше нужда точно от такава новина.

Опитах се да се усмихна, но лицето ми отказа да трепне.

— Той наричаше детето късметче — продължи щастливо Бети. — Ще приеме новината като добро предзнаменование, сигурна съм.

Тя нямаше търпение да тръгне веднага към болницата, затова й напълних ваната, приготвих й дрехи, извадих ролките за коса и грима и както обикновено я приготвих за излизане. През всичкото това време мислех за сестра си и колко разочарована ще бъде. Не спрях да проклинам Луиза ди Мео, но не спирах да се обвинявам, че не съм уредила нищо. От страх да не ме помислят за прекалено нахална, като се оставих Пепе да ме разсейва, като предпочетох да отида на опера, вместо да отпътувам за Неапол, аз бях съсипала шанса на Кармела да пее в „Ариведерчи Рома“. Щеше ли тя някога да ми прости? Тя имаше нужда от помощта ми, а аз я предадох.

Сега вече разбирах как се чувстваше Пепе и нямах никакво настроение да бъда щастлива.