Ники Пелегрино
Някъде в Рим (10)

Пий, пий, пий

Персоналът идваше и си отиваше от Вила Бадолио, най-често прислужниците. Вината не беше на децата. Досега бяха свикнали хората да се грижат за тях и да изпълняват всичките им прищевки. Ако Колийн си изпуснеше салфетката на пода, тя даваше знак на човек от прислугата да я вдигне. Ако Деймън захвърлеше комикса си в другия край на вилата, за него бе напълно естествено да повика прислужница, която да му го донесе. Към тях се отнасяха като към кралски особи и всеки, който се осмелеше да въведе някаква дисциплина, го очакваха неприятности.

Бети пък искаше всичко да бъде свършено по определен начин, а няколко минути по-късно начинът трябваше да бъде друг, в зависимост от настроението й. Тя беше непредсказуема, така че отговорностите ни се увеличаваха и променяха с всяка изминала седмица. Скоро се оказа, че трябва да се грижим и за две кучета, една котка и няколко канарчета. Често чувах шушукане и недоволство по задното стълбище или в слугинските помещения, а скоро след това виждах приготвени куфари и някоя нещастна прислужница се сбогуваше тъжно с нас.

Ако можех да съдя по шума откъм кухнята, беше ясно кой ще бъде следващият. Всички чухме крясъците на готвача една сутрин, сигурно и Бети, макар тя да не спомена и дума.

— Варени скариди — беше изревал той. — Салата без винегрет. Една-единствена grissino^[1]. Пържола без нищо. Това е то, ден след ден. Затова ли съм учил? Приготвям най-леките и прекрасни ньоки, рагу, което се топи в устата ти. Карузо щеше да ахне при вкуса на моето risotto alle vongole^[2]. А какво иска този? Обезмаслено сирене. Porca miseria^[3].

Когато икономката се опита да го успокои, той блъсна тенджерите толкова силно, че тя побърза да се измъкне от кухнята.

— Чувал ли е изобщо някой за обезмаслено сирене? — продължи да крещи той.

Готвачът се казваше Филипо Пепе, въпреки че за мен винаги беше само Пепе. Никой от нас не искаше той да си тръгне. Имаше удивително лице с пронизващи тъмни очи, леко гърбав нос и гарваново черни къдрици, които се измъкваха изпод бялата шапка, която винаги носеше. Ястията за персонала, които сервираше, бяха истинско удоволствие.

Пепе ни хранеше с питателна храна, която да ни засити през дългите часове, които ни очакваха: толкова пухкаво ризото, че трептеше в купичките, spaghetti alla carbonara^[4], с пушена панчета, дебели макарони в гъст бульон от осо буко. Всяка сутрин вдъхвахме великолепния аромат на ястията му и когато се струпахме около масата в кухнята, винаги наставаше момент на напрегнато мълчание, докато чакахме да видим какво се крие под капаците на горещите тенджери и тави върху печката.

Той знаеше тайна, благодарение на която извличаше аромата от най-обикновените ежедневни съставки. Нямах представа как го прави. Най-обикновен доматен сос, няколко стърготини пармезан, малко спагети, сварени ал денте, щипка рукола — вкусът буквално ни завладяваше и ние изгребвахме и последната капчица сос с хрупкавия хляб, който той бе извадил току-що от фурната. Ядях неща, които не бях вкусвала досега: сладки хапки миди в златна супа от шафран, хляб с чесън и салвия. Сигурно за синьор Ланца бе истинско мъчение да знае, че персоналът му се храни така божествено, след като самият той можеше да си позволи единствено безвкусни ястия. За готвача също бе истинска агония.

Бях неудържимо привлечена от кухнята на Пепе на приземния етаж и все си търсех извинения да отскоча дотам, носех студени напитки и подноси със закуски за Бети или просто чаша вода за мен. Просторното помещение бе топлото сърце на къщата. На едната стена висяха тенджери, на друга още съдове и прибори, разни неща за пресоване и извличане на ароматите от храната, за смесване на съставките, за разбиването и допълнителното им обработване.

Харесваше ми и отношението на Пепе. Той приемаше много сериозно работата си. Понякога го улавях да наблюдава храната по същия начин, по който мъжете зяпат жените.

Тази сутрин обаче го заварих седнал в кухнята, отпуснал унило глава.

— Варена на пара риба и зелен боб, еспресо без капчица захар — мърмореше той. — Защо му е на човек да живее по този начин? Как издържа?

— Синьор Ланца се подлага на процедура за отслабване — напомних му аз. — Сигурна съм, че веднага след като снимките приключат, той отново ще започне да яде както си му е редът.

— Махай се. Нямаш представа какви ги приказваш — сопна се гневно той.

— Това е истината — настоях аз. — Бети ми каза.

— Чакай да те питам нещо. — Тъмните очи на Пепе срещнаха моите. — Тук съм от колко време вече? Станаха ли три седмици? Дали не са четири?

— Май са четири.

— Досега синьор Ланца изял ли е нещо за удоволствие?

— Не, но има ограничение от петстотин калории на ден. Така е препоръчал доктор Симънс. Яде, за да се засити, не за удоволствие.

— Кой е този доктор Симънс?

Повторих казаното от Бети.

— Един от водещите диетолози в цяла Европа. Много уважаван доктор. Той следи как синьор Ланца отслабва.

Пепе стана. Беше значително по-висок от мен и когато се подпря на едрите си длани на масата и се приведе напред, аз чух как старата дъбова маса проскърца под тежестта му.

— Въпросният доктор Симънс разбира ли нещо от храна? Я ми кажи.

— Не знам. Мисля обаче…

— Той наясно ли е, че възможностите да си доставиш удоволствие са толкова малко, а храната е единственото удоволствие, на което можем да разчитаме? — прекъсна ме Пепе. — Три пъти на ден имаме възможност да си доставим някаква радост — закуска, обяд и вечеря. Защо му трябва на човек да губи тази възможност, да я пропилява с неподсладено кафе и сухи гризини, след като може да си позволи всичко, което му се прииска.

— Този режим е за известно време.

— Да, бе — отвърна той, без да крие отвращението си. — Тази сутрин ми се искаше да сервирам на синьор Ланца силно еспресо със съвършен crema^[5], хрупкав сладкиш, поръсен с настърган шоколад. За обяд щях да му поднеса чиния с печена паста, покрита с фолио, за да я отнесе в студиото, може би две сочни кюфтета с риган за аромат, няколко чушки в зехтин и аншоа. За вечеря щях да му приготвя равиоли с диви гъби, а после специална бяла риба с орехова паста и сос от каперси и оцет. Представи си удоволствието от тази храна: наслаждаваш й се и с очите, поемаш аромата, похапваш до насита. Вместо това правя недопечена пържола и подреждам листа от маруля и домат в чинията. С подобно нещо не можеш да си доставиш никакво удоволствие.

Искаше ми се да му напомня, че Марио има предостатъчно удоволствия в живота — музиката, децата, феновете — и онова, което Пепе му сервираше, не беше чак толкова важно. Само че готвачът ми се стори толкова нещастен, че премълчах.

— Персоналът много харесва ястията ти, всички ги харесваме — уверих го аз. — Снощната pasta al forno^[6] с пюрето от босилек и caponata^[7]… Никога досега не бях вкусвала подобно нещо.

Пепе кимна, но изражението му си остана същото.

— Не беше лошо. Той обаче дори не го опита. Как е възможно човек да пее, без да яде? Гласът му ще изчезне, след като отслабне и тогава какво ще стане с него?

Поклатих глава.

— Няма. Чух как пее синьор Ланца. Гласът му си е все още хубав, каквото и да разправят. Силата все още не го е напуснала.

— На снимачната площадка ли? Това не е истинско пеене — разгневи се Пепе. — Не бива да пилее таланта си като изпълнява балади. Господ е създал гласа на Марио Ланца за опера, също като на великия Карузо. Ако аз можех да пея така, щях да съм на сцената на Ла Скала в Милано или в Театро дел Опера, вместо да си губя времето като певец във филмчета.

— Много ли знаеш за операта? — попитах с интерес. — Ходил ли си на тези места, за да слушаш?

— Знам предостатъчно — отсече той. — И да, ходил съм дори в римската опера.

— Синьор Ланца защо не пее там? — зачудих се аз.

Пепе се намръщи.

— Ще трябва да питаш него. Не разбирам защо предпочита да принизява така гласа си. Същата работа като с храната.

Капакът на тенджерата изтрака и Пепе се премести, за да разбърка съдържанието и да намали котлона. Обикаляше кухнята самоуверено, сякаш бе негова. У дома, когато готвех за сестрите си, разполагах единствено с две тенджери, дървена лъжица и сито. Не можех дори да си представя подобна империя. Въпреки че Пепе беше млад, към средата на двайсетте, той не се плашеше от нищо.

— И знаеш ли какво ще стане след това? — попита той и вдигна лъжицата към устата си, за да пробва соса. — Тези лишения ще омръзнат на синьор Ланца.

— И тогава? — полюбопитствах аз.

— Катастрофа — заяви той.

Не успях да скрия усмивката си.

— Сериозно говоря. — Подаде ми лъжицата, която бе докосвала неговите устни. — Ще ти обясня защо. Първо опитай това. Кажи какво мислиш.

Опитах послушно соса.

— Хубав е.

— Само това ли ще кажеш… хубав бил.

След като се замислих за момент, добавих предпазливо:

— Ще ми се да похапна още от него.

— Да, ама защо? — попита той.

Опитах се да обясня.

— Защото изпълни устата ми с аромат, който ми харесва. Защото е като коприна върху езика ми. Когато преглътнах, усетих лека лютивина, която първоначално не забелязах. Каква подправка си сложил? Резене ли е? Мама ми показа едно ястие със salsicce^[8], която има много подобен вкус.

Пепе разбърка соса още веднъж, след това захлупи тенджерата, като остави малка пролука, през която да излиза парата, и кухнята се изпълни със сладък аромат.

— Значи харесваш соса, защото ти напомня гозбите на майка ти.

— Май да.

— Естествено, защото храната е един от най-силните ни спомени. Когато поглеждам назад, си припомням най-вкусните ястия в живота. Израснах в едно село в Кампания. Нямахме много, но през зимата винаги имахме супа, която да ни стопли, сгъстена с боб и паста, обикновено с резен шунка. Татко сушеше прошуто в мазето и лятото го изяждахме със сочните пъпеши, които отглеждахме в градината. Помня тортата, която баба направи за дванайсетия ми рожден ден, подсладена с мед, наситена с дъх на бадеми. Ами угощенията, които ни приготвяше в неделя? Печеше червени чушки на жарта и ги поднасяше със scallopine^[9] от телешко месо. През пролетта пържеше цветове от тиквички в масло, а когато застудееше, приготвяше яхнии от волски опашки и целина. В моето семейство храната означаваше любов и удоволствие, така всеки ден беше различен от следващия. Сигурно и в твоето семейство е било същото.

Трябваше да кажа на Пепе истината — мама не беше готвила от много години. Предпочиташе да се храни по ресторанти, колкото по-елегантни, толкова по-добре. Тя обичаше кристалните чаши, фините ленени покривки и сервитьорите, които се въртяха около нея, предпочиташе да се чувства част от красотата в заведението. Нейната майка я беше научила да готви и тя ми предаде това умение, след което побърза да го забрави. Аз обаче реших, че Пепе ще си развали мнението, което имаше за мен, ако научеше всичко това.

— Да, същото беше — излъгах.

— Синьор Ланца може и да е расъл в Америка, но е имал италиански родители, така че детството му едва ли е било много различно от нашето, нали? — попита Пепе. — Научили са го да си похапва добре. Това се е превърнало в инстинкт. Сега обаче той се опитва да го отрече.

— Нали каза, че предстои катастрофа — напомних му аз.

— Да, защото човек не може вечно да потиска инстинктите си. Накрая няма да може повече да контролира глада си. Той ще го победи.

— Става въпрос за най-обикновена диета за отслабване. Много хора се подлагат на такива диети.

— Нищо не знаеш ти, Серафина — погледна ме сериозно Пепе. — Предстои катастрофа, почакай и ще видиш.

Забравих за странното предупреждение на Пепе. Денят беше натоварен и аз не мислих повече над думите му. Запомних обаче онова, което каза за храната, също и детските му спомени за ароматите и семейството. Усетих отново възхитителният аромат на соса, който къкреше на печката, и ме обхвана някакъв копнеж, имах чувството, че съм пропуснала нещо важно в живота си. Пропъдих всичко за катастрофата. Изглежда не съм искала да мисля по този въпрос.

 

 

Два дена по-късно, синьор Ланца се прибра рано и в лошо настроение. Повика Бети, претърси стаите и започна да блъска вратите, тъй като не я откри.

— Къде, по дяволите, се е дянала? — прогърмя гласът му, когато ме видя. Лицето му беше поруменяло, челото му, обсипано с капчици пот. — Къде е тъпата ми жена?

— Синьора си почива. Има главоболие — отвърнах притеснено аз.

Марио се олюля леко, когато понечи да излезе от стаята, и кокалчетата му побеляха, когато стисна облегалката на един стол за опора. Бях го виждала да се успокоява след тежък ден с уиски и тогава гласът му ставаше гръмовен, смехът отекваше, но никога досега не го бях виждала в подобно състояние. Последвах го на пръсти по коридора, решена да разбера какво е развалило настроението му чак толкова.

Той остави вратата на спалнята открехната, така че не ми се наложи да се напрягам, за да чуя разговора, който се проведе вътре. Притихнах в коридора и се заслушах.

— Онези тъпи нещастници видяха сметката на продукцията. Разправят, че съм бил прекалено пиян на работа.

— Какво? Кой го казва? — гласът на Бети прозвуча объркан и немощен.

— Онзи идиот Ломбардо.

— Президентът на студиото ли? — Сега вече Бети беше наострила уши. — Нали той ти изпрати телеграма? Нали каза, че това щял да бъде най-великият филм на Ланца и бил горд, че ще е продуцент? Нали така?

— Точно така, но сега вече е на друго мнение. Разправя, че щял да ме съди, задето съм скапал тъпия му филм.

— Да те съди ли?

— Е, пийвам по някоя и друга глътка вино между дублите. Как иначе да изтърпя деня?

— Не трябваше да позволяваш да те видят — повиши глас тя. — Защо не се покри?

— Покрих се. Бях пресипал виното в бутилка от кока-кола, но те са разбрали. Изглежда някой ме е изтропал.

— Пиенето ти е проблемът — изкрещя Бети. — Винаги се стига до пиенето ти. — Тя избълва поток от думи. Не бях чувала подобно нещо. Чу се трясък от чаша, когато нещо бе запокитено в другия край на стаята, последвана от друго по-тежко.

— Ти не ме обичаш — писна тя. — Не ти пука за никой от нас. Как можа да го направиш? Съсипа всичко.

— Вината не е моя. Ломбардо ме е накиснал.

— Какво ще правим — разплака се Бети. — Хората ще разберат, пресата, всички у дома… истински кошмар.

— Всички са се настроили против мен — чух накъсания глас на Марио. — Винаги става така. Хората заговорничат: може би дори Аласио, също и Роуланд… искат да ме съсипят. И тук е същата работа както у дома.

— Трябва да ги накараш да те вземат отново. Марио, трябва да го направиш.

— Какво искаш да направя? Да се моля да ме вземат обратно на работа ли?

— Да… ох, не знам. Ако не можеш, тогава се обади на Ал Тайтълбом. Накарай го да поговори с тях. Нали ти е мениджър?

Марио отговори приглушено, каза нещо, което не успях да разбера, въпреки че пристъпих още по-близо до вратата.

— Да, защо не пийнеш още една чаша? — изсъска злобно Бети. — Напий се до смърт, ако искаш. Просто се разкарай от погледа ми, за бога.

Стъпките на Марио ме накараха да забързам по коридора и да се скрия в сянката на една врата. Наблюдавах го как се клатушка, докато излиза, как разхлабва вратовръзката си и се оглежда за чашата си. Това не беше онзи Марио Ланца, когото познавах и останах потресена, че е в подобно ужасно състояние. Гневът му, самосъжалението, въздействието на алкохола, повишените гласове на двамата с Бети; всичко това бе напълно неочаквано и шокиращо. Също така се притесних, защото, ако снимките на филма спрат, тогава бъдещето ставаше несигурно за всички ни.

Едва тогава си припомних предупреждението на Пепе за надвисналата катастрофа.