Ники Пелегрино
Някъде в Рим (5)

Аве Мария

Кармела бе очарована от нещата на мама — и корсетите, които пристягаха талията й и поддържаха корема й плосък, и оребрените сутиени, които оформяха гърдите й. Понякога ги пробваше и тъпчеше хартия на празните места, които тялото й не успяваше да запълни, а след това обикаляше апартамента облечена в сатен и дантела. Мама изглежда нямаше нищо против, че тя се конти с нейните дрехи. Не й се караше, когато забелязваше аления лак на ноктите, не се оплакваше, когато един следобед Кармела изчезна и се върна подстригана също като Одри Хепбърн в „Римска ваканция“. Каквото и да вършеше сестра ми, все й се разминаваше.

Само че Кармела не беше тази, която получи нова рокля на бели точки с пола скроена в съвършен кръг, който се разгръща, когато танцуваш в нея. Забелязах изражението на лицето й, когато мама ме накара да застана пред огледалото и провери дали е ушита по формите на тялото ми.

— Не забравяй, че тази рокля ще бъде моя, когато ти омалее — напомни ми Кармела. — Гледай да не я скъсаш или лекьосаш.

Сигурна бях, че тя греши. Тази рокля никога нямаше да премине в ръцете на по-малката ми сестра. Този подарък на мама беше единствено за мен.

— Какво ще кажеш? — усмихна се мама на отражението ми в огледалото. — Bella, нали?

— Да, много е красива — съгласих се аз.

Мама работеше бързо и умело с платовете, но за тази рокля бе отделила време, решена да не оставя щръкнали конци или криви шевове. Изглеждаше толкова елегантна, сякаш бе купен от скъп магазин на Виа Кондоти, а в нея аз ставах съвсем различна. Крайчето на вързаната ми на опашка коса докосваше голия ми гръб, гърдите ми напираха налети под дълбокото сърцевидно деколте.

— Може ли да я пробвам? — помоли Кармела. — Моля те.

Мама се разсмя.

— Няма да ти стане, cara. Нямаш нейната фигура, все още. След няколко години ще ти бъде добре.

— Какво разхищение за Серафина. Тя никога не ходи на хубави места, където да облече хубава рокля като тази.

— Сега вече може и да ходи — отвърна небрежно мама. — Кой знае къде ще те отведе тази рокля, нали, Серафина?

Обърнах се с гръб, за да може мама да ме разкопчае.

— Недей, не я сваляй, остани с нея — настоя тя. — Трябва да дойдеш с мен, за да покажа на момичетата, че си съвършена. Само за едно питие, cara, това е. Така всички ще видят каква прекрасна рокля съм ушила.

Кармела настоя да ми помогне да се приготвя. Тя обожаваше малките бурканчета с кремове на мама, мекото пухче, което се топва в пудрата, червилата в златни гилзи и най-много — компактната пудра на „Max Factor“ от Холивуд, за която рекламите твърдяха, че била любимата на Елизабет Тейлър.

— Може ли и аз да дойда? — заподмазва се тя, докато си слагаше руж и се оглеждаше. — Само за една чаша кола, ако обещая да слушам.

Мама се усмихна и поклати глава.

— Понякога приличаш толкова много на мен на същата възраст, Кармела… същата като мен си.

Жълтите чадъри в бара на ъгъла трептяха при всеки порив на ветреца. Някой беше пуснал прекалено високо американски рок. Всички приятелки на мама бяха тук, скупчили се на любимата им маса. В мига, в който ни видяха, се провикнаха за още кампари. Сервитьорът поднесе чашата ми с резен портокал и шарено хартиено чадърче, което се подаваше над ръба.

— Първият ти коктейл — подхвърли той, докато го поднасяше на масата с обигран жест.

Всички се засуетиха около мен, възхищаваха се на роклята, накараха ме да се завъртя, за да видят колко богата е полата. Пуснаха косата ми и възкликнаха, когато вързаните на опашка кичури се разстлаха на вълни около лицето ми.

— Великолепно — заяви мама.

— Доста по-добре — съгласи се Джана.

Кампарито беше по-горчиво, отколкото очаквах, но напитката се оказа приятно газирана и аз отпивах внимателно, за да не капне по новата ми рокля. Щом изпих чашата, те ми поръчаха нова.

— Вторият ти коктейл — разсмя се сервитьорът и аз изпих този по-бързо, насладих се как всичко се замъгли и омекоти.

Една от жените постави златна гривна на китката ми и аз не възроптах, макар да не ми беше никак приятно да усещам златото, затоплено от чужда кожа. Те бухнаха косата ми и боядисаха устните ми в червено. Дори позволих на Джана да изпили ноктите ми и да издухва цигарен дим в лицето ми. Имах чувството, че са си направили парти и си прекарват славно.

След това мама погледна светлината, която струеше от небето, после сведе поглед към китката си.

— Става късно — рече тя и това сложи край на веселието.

Жените побързаха да напудрят лицата си. Джана пръсна отново парфюм на китките си и ги притисна зад ушите.

— Идваш ли с нас? — попита тя.

Мама отговори вместо мен.

— Няма да е тази вечер — заяви тихо тя. — Серафина се връща при сестрите си.

Джана ме погледна — наполовина развеселена, наполовина изпълнена с презрение — след това сви незаинтересовано рамене.

— Естествено, тичай вкъщи при децата. Ние ще поработим.

Наистина затичах, прибрах полата в ръце, главата ми пулсираше от изпития алкохол и не спрях, докато не пристигнах пред входа на сградата ни.

Вътре Кармела беше пуснала плоча на Марио Ланца; чух гласа й през затворената врата. Той пееше „Аве Мария“ и звукът беше съвършено ясен и чист. Затворих очи и останах отпред, спомних си как във филма „Серенада“ песента бележи момента, в който Марио разбира, че изгубеният му талант се е върнал. Първоначално започва колебливо, след това отпуска гласа си, докато не заехтява в църквата. Бях чувала този запис на „Аве Мария“ сто пъти, може би дори повече, ала тази вечер, когато открехнах вратата, за да чувам по-добре, музиката ми се стори вълшебна.

— Кой е? — провикна се Кармела и намали звука. — Ти ли си, Серафина? Защо стоиш навън?

— Слушах Марио Ланца — казах й аз. — Увеличи звука и пусни „Аве Мария“ отново, за да я чуя от самото начало.

Двете с Розалина бяха свалили възглавниците от леглото и се бяха проснали на пода, за да слушат музика. Отидох при тях, чух пропукването, когато Кармела вдигна иглата и я постави внимателно в началото на песента. Тя започваше с църковна музика на орган, след това Марио се включи колебливо, изпяваше всяка дума така, сякаш беше безценна. Гласът му укрепваше, изпълваше целия апартамент. Изглежда изпълваше и мен и аз го усещах във всяка част на тялото си.

След последната нота всички мълчахме известно време. Едва тогава Кармела ми зададе въпроса, който ми се въртеше в главата, откакто Марио запя молитвата.

— Интересно, как ли звучи гласът му сега? Дали може отново да изпее „Аве Мария“ толкова красиво?

— Разбира се, че може.

Кармела разглеждаше калъфката на плочата с лъскавата снимка на красив мъж в черен официален костюм, отметнал глава назад, замахнал с ръка.

— Няма да може, ако е изгубил гласа си, както твърдят в списанието. Как ми се иска да разберем дали е истина.

Розалина се отпусна по гръб и изрита нетърпеливо една от възглавниците.

— На кой му пука? Нали можем да го слушаме? Имаме всички плочи на мама. Престанете да приказвате и пуснете „Несун дорма“. Тя ми е любимата.

В известен смисъл беше права. Дори да не можеше да пее повече, все още имахме гласа му тук, в нашия апартамент. През следващите седмици пусках песните му, докато съседите не започнеха да блъскат по стените, за да спра. Харесвах ариите от опери колкото и бавните мелодии, не се интересувах дали пее на английски или на италиански, стига да чувах гласа му, завладяващ и истински, както винаги.

Роклята на точки остана на закачалка. Втори път не я облякох, за да отида с мама в бара. Вместо това всяка вечер, след като тя отидеше на работа, аз се сгушвах със сестрите си и слушахме Марио Ланца. Гласът му винаги ме трогваше, прогонваше тревогите, които вечно ме измъчваха. Не ми позволяваше да мисля за времето, когато щеше да ми се наложи да нося лак на ноктите и пръстени на ръцете. Той изместваше бъдещето. Светът ми се вместваше в песните му, усмивката му и нищо друго нямаше значение, стига на грамофона да се въртеше плоча.