Ники Пелегрино
Някъде в Рим (4)

Серенада

Често си представях как ще се запозная с Марио Ланца, как очите му ще заблестят и той ще избере мен сред всички останали момичета, които искат автографи. Мечтаех, докато вървях, безпомощно се отдавах на мисли за него, вместо да се концентрирам над други неща.

— Гледай къде вървиш, Серафина — скара ми се мама. — Обикновено не си толкова тромава и непохватна.

Цяла сутрин търсихме плат, вадехме топ след топ лъскави коприни в цветовете на скъпоценни камъни, а аз клатех глава всеки път. Най-сетне мама престана да ме пита и купи от топчето лъскава изкуствена коприна, която й хареса най-много — зелено на бели точки, толкова дръзка, че дори не можех да си представя, че ще облека подобна рокля.

— Повечето момичета са благодарни, че имат нова рокля — измърмори мама. — Какво ти става, Серафина?

Не можех да призная, че предпочитам памучни материи на клончета и момичешки пастелни цветове. Имаше толкова много други неща, които двете с мама никога не си бяхме казали.

Докато обикаляхме магазините, настроението й се подобри. Купи си лъскави стъклени обеци във формата на маргаритки, чифт черни очила и златни сандали с каишки, извади пари от ръчната си чанта и ги преброи внимателно, преди да ги подаде.

— Толкова много пакети, които трябва да пренесем, а вече стана горещо — въздъхна тя. — Хайде да вземем такси до нас. Може да спрем в бара, за да проверим дали някои от момичетата не са там, да си починем и да пийнем по чаша.

— Нали трябва да взема Кармела и Розалина от училище — напомних й аз.

Мама никак не се трогна.

— Сестрите ти имат ключ за апартамента, нали? — попита тя.

— Да…

— Значи, Кармела ще се погрижи за останалото. Крайно време е да започне да помага повече. Достатъчно голяма е.

— Те ще ме чакат. Винаги ги посрещам.

— Кармела ще се справи — настоя мама. — Не е глупава и познава пътя до дома. Не се тревожи чак толкова, cara. — Мама повика такси. За пръв път щях да се возя и се плъзнах върху гладката кожена седалка, очарована от белите перденца на прозорците, които можех да дръпна, за да не ме вижда никой или за да имам сянка. Докато пътувахме към Трастевере мама бързо оправи лицето си, напудри носа и бузите, сложи си червило и приглади веждите си като дъги.

Когато спряхме пред бара, тя свали прозореца и се провикна високо, така че всички да ни забележат, че слизаме от елегантния автомобил натоварени с покупки.

Две от приятелките й седяха на масата отвън, която смятаха за своя и пиеха рубиненочервено кампари.

— Здрасти, bella^[1] — провикнаха се те към мама. — Ела и ни покажи какво си купила.

— Красиви неща — усмихна се мама. — Похарчих, разбира се, прекалено много.

Направиха ни място на тяхната маса, целунаха ни по бузите и дадоха знак на сервитьора да донесе още напитки и забърбориха развълнувано, когато видяха съкровищата, които бяхме открили.

— Каква красота, миличка — възкликна най-добрата приятелка на мама, Джана, когато извади новите й обеци, за да ги покаже. — Това не са истински диаманти, нали?

— Не, разбира се. Стъкълца, но са много елегантни. Чакайте да ви покажа сандалите. Невероятни са.

Приятелките на мама съвсем не бяха красиви като нея и го знаеха. Тя обаче нямаше нищо против завистта им, дори имах чувството, че се наслаждава всеки път, когато я усети. Когато вечерта й беше успешна, тя държеше всички да разберат. Купуваше си някоя нова дрънкулка, на която те да се възхищават, аромат, който да подушат на китката й, веднъж дори си купи зимна наметка с истинска кожа.

Това бяха жени, които носеха цялото си богатство на гърба: златни пръстени, верижки, дрехи по последна мода. Някои живееха под наем в апартаменти дори по-сбутани от нашия, но за тях важното бе да изглеждат добре, когато излязат навън.

Всички останаха поразени от великолепните нови сандали на мама. Джана ги пробва, сложи си маргаритките с изкуствени диаманти и зае поза като манекенка. Наблюдавах ги с неудобство, тъй като не бях свикнала да бъда част от подобни сцени и не бях сигурна как да се държа.

Те изглежда усетиха неудобството ми и се опитаха да ме включат. Джана свали маргаритките и ги щракна на ушите ми. Свали два пръстена от ръката си и ги побутна на масата.

— Серафина, изглеждаш толкова обикновена — заяви тя. — Трябват ти бижута. Пробвай тези. Може би и колие. Не искаш ли? Момиче на твоята възраст трябва да започне да мисли за външния си вид. Слушай какво ти казвам: никой мъж не харесва жена, която не полага усилия за вида си.

— Джана — измърмори мама, — остави я, ако не иска да ги пробва.

— Защо да не иска? На всяко момиче му е приятно да е красиво. Сложи ги, Серафина — настоя тя.

Бижутата изглеждаха не на място на мен. Досега ръцете ми бяха виждали единствено готвене и миене на чинии; ноктите ми бяха изпочупени, кожата — зачервена и груба.

— Трябва да ти направя маникюра. — Джана протегна пръсти, за да им се възхитим. — Виж колко много се грижа за ноктите си. Винаги втривам по малко олио на кожичките, изпилвам ги на една дължина и ги лакирам в красиви нюанси. Сама ще се увериш, Серафина, че подобни неща са важни.

— Тя не се интересува от маникюр — обясни мама и помаха на сервитьора за нова чаша кампари, защото бе изгълтала набързо първото. — Все още не е готова за подобни неща.

Джана ме зяпна.

— Ама ти на колко си? — попита тя.

— Деветнайсет — признах.

— Достатъчно голяма си, за да носиш грим и бижута — заяви тя. — Когато бях на твоята възраст, заминах от къщи и…

— Стига, Джана — предупреди я тихо мама и поклати глава.

Джана се нацупи, че не са й дали възможност да се изкаже, взе си пръстените и си ги сложи.

— Ако промениш мнението си за маникюра, предложението остава в сила — измърмори тя.

Усмихнах се единствено, защото така беше любезно. Мама беше права — не исках гладки нокти, боядисани в изкуствен цвят, нито да се кича с бижута и да се движа сред облак от толкова тежък парфюм, че да мога дори да го вкуся. Не проявявах никакъв интерес да стана такава. Ни най-малко.

Втората чаша кампари на мама бе изпита много по-бавно. Докато отпиваше и палеше нова цигара, аз се опитах да не си представям сестрите си на стълбите на училището, докато ме чакат. Слушах с половин ухо приказките на масата — кое било най-доброто място на Виа Венето, коя с кого е била предишната вечер.

Въздъхнах облекчено, когато мама допи последните капки от чашата си и реши, че е време да се прибира.

— Трябва да започна нова рокля за Серафина. Ще се видим довечера, нали, момичета? Тогава ще пийнем по още едно.

Сестрите ми се бяха прибрали и всичко беше съвсем наред, точно както ме уверяваше мама. Розалина бе във възторг, че е скитала по улиците без мен.

— Минахме по Пиаца ди Санта Мария и сервитьорът от кафенето излезе и ни даде близалки — рече възторжено тя. — Моята беше с вкус на лимон. Каза да ти изпратим много поздрави, мамо.

— М-м-м — отвърна мама. Тя тъкмо разгръщаше зеления плат на точки върху масата в кухнята и стискаше карфиците с устни.

— Прибрахме се направо вкъщи — увери я Розалина. — Спряхме само да кажем здрасти на човека във вестникарската будка. Той ни каза, че Серафина вече е минала и била купила купища списания от него.

— Браво, cara — отвърна разсеяно мама. — Момичета, хайде сега да ме оставите. Вървете на терасата да се порадвате на слънцето. Вземете и списанията. Упражнявайте се да четете.

Ние я послушахме, а Розалина се престори, че чете, защото буквите бяха твърде малки за нея. Ноктите на Кармела отново бяха алени. Забелязах ги в мига, в който обърна първата страница. Оплези ми се, когато видя, че я зяпам.

— Ще си навлечеш неприятности — изсъсках аз.

— Не ми пука. — Сестра ми вдигна Novella, за да ме скрие от очите си.

Никога досега не бях забелязвала колко гъсто напечатани са колоните думи в тези списания. Обикновено ги прескачахме, интересуваха ни снимките. Сега обаче трябваше да се съсредоточа и да открия колонките с холивудски клюки, пръснати сред романтичните истории и модните новини.

Докато мама кроеше плата и шевната й машина жужеше, аз сричах, докато не ме заболя главата.

— Не може ли да отидем на пиацата? Сервитьорът може пак да ми даде близалка — хленчеше отегчено Розалина.

— Никъде няма да ходим, докато не довършим списанията — отсече Кармела.

— Това е много трудно за четене и не ми харесва — оплака се Розалина.

— Тогава ще ги сменим — рече нетърпеливо Кармела. — И престани, моля те, да ме дразниш.

— Момичета — провикна се мама над шума на шевната машина. — Не мислете, че не ви чувам.

Накрая аз открих снимка на Марио Ланца в списание Tempo. Беше от последния му филм „Серенада“, в който играеше ролята на певец, който губи гласа си и потъва в отчаяние. На снимката драскаше с нокти мократа глина на скулптура, а лицето му беше разкривено от мъка.

Прегледах думите под снимката, след това ги прочетох втори път, за да съм сигурна, че съм разбрала правилно.

— Олеле, новините са ужасни.

— Какво пише? — попита Кармела.

— Че Марио Ланца изгубил гласа си също както в „Серенада“. Вече не може да пее.

— Гласа си ли е изгубил? — не можа да повярва Кармела.

— Слушай какво пише — подхвърлих аз. — Да не би животът да е имитация за Марио Ланца? Известният тенор не е пял на живо след концертите си в Лас Вегас миналата година и се оправдава с болно гърло, но разочарова много от феновете си. Критиците твърдят, че последният му албум „Ланца на Бродуей“ е най-неуспешният досега и се твърди, че е изгубил гласа си също като героя си от филма „Серенада“.

Роденият във Филаделфия Ланца е син на италиански емигранти. Наричат го новия Карузо и той изглежда е предопределен за слава и величие. От известно време насам обаче хората се притесняват, че напряга гласа си, особено в горния регистър, а в съчетание с влошеното му напоследък здраве, може да се стигне до трагедия.

Кармела остана шокирана.

— Ако не може да пее повече, значи няма да дойде в Рим, за да снима. В статията казва ли се нещо по този въпрос?

— Абсолютно нищо.

Сестра ми посегна, за да погледне сама.

— Напряга гласа си в горния регистър… Какво значи това? — попитах аз, докато четях.

— Сигурно става въпрос за по-високите ноти. Напряга се, за да ги изпее.

— Значи напряга гърлото си и затова го боли.

Кармела сви рамене.

— Може и така да е. За мен обаче няма никакъв смисъл. Той е голяма звезда. Защо му е да рискува всичко и да съсипе гласа си?

— В „Серенада“ не можеше да пее, защото сърцето му беше разбито — напомних й аз. — След това се влюби в красивата мексиканка и гласът му се върна.

— Това е просто филм. В истинския живот нещо друго ще се обърка — ще има по-сериозен проблем от едно разбито сърце.

— Глас като този не може да бъде изгубен. Той е дар от бог.

— Не знам — призна Кармела. — Може да го е съсипал по някакъв начин. Горкият Марио Ланца. Не мога да си представя да си отворя устата и да не мога да запея. Ако е истина, то тогава и животът му е свършен. Какво е той без гласа си?