Ники Пелегрино
Някъде в Рим (13)

Ако

Бети обичаше да си търси причини да празнува. Когато беше в добро настроение, тя беше толкова приятна и забавна, а очакването на партито озаряваше лицето й. Ако пък нямаше повод за празнуване на хоризонта, то тогава си измисляше.

— Беше толкова скучно. Да отпразнуваме рожден ден — решаваше тя.

Ако никой нямаше рожден ден наскоро, тогава тя избухваше в смях.

— Тогава трябва да направим парти за не рожден ден.

— Ще има ли бонбони? — Елиза винаги посрещаше с радост подобни събития, защото обожаваше сладко.

— И бонбони, и торта, и сладолед — обеща Бети един следобед. — Каквото искаш, защото ще бъде парти по случай твоя не рожден ден.

Цялата къща бе въвлечена в подготовката. Пепе се зае да пече, после да разбива сметана, докато аз помагах на гувернантката да облече момичетата в тюл и малки обувки с токчета. Надухме балони и опаковахме книжки с пъстра хартия.

Марио също изпълни ролята си като изпя пред децата „Честит рожден ден“ на италиански. През всичкото време се кискаше на шегата. Пошегува се с Елиза, като се престори, че й изяжда сладоледа и се опита да убеди Деймън, че книжките с комикси са всъщност за него. Позволи на Марк да го поязди като кон и обсипа Колийн с целувки.

Марио ми се струваше изключително щастлив на тези смешни партита, когато децата бяха развълнувани. Докато ги наблюдавах заедно, разбрах, че със сестрите ми тези моменти много са ни липсвали. Ето как празнуваха другите хора, но не и ние. Как само завиждах на тези деца късметлии, че си имат татко и се питах как ли се чувстваш, когато знаеш коя си и откъде си.

 

 

Това бяха най-веселите и приятни моменти във Вила Бадолио. По това време вече всички знаехме, че те са преходни. Щом децата отвореха подаръците и тортата, настроението на Бети се изпаряваше, а усмивката на Марио угасваше. Тогава си спомнях каква съм късметлийка, защото ме очакваха обещанията на много великолепни дни. Кармела щеше да се яви на прослушване за филма, а Пепе се канеше да ме заведе на опера. Докато прибирах лентичките и знаменцата от партито и почиствах недоядените парчета торта, почти ми дожаля за Бети, която трябваше да полага толкова усилия и да си търси поводи, за да бъде щастлива.

В деня на прослушването на Кармела аз бях по-нервна от нея, суетях се, докато й помагах да се приготви. За пръв път тя се въздържа от показност и блясък — ноктите й не бяха лакирани, косата бе опъната на хлабава опашка, по лицето нямаше и следа от грим. И този път взе назаем роклята ми на точки и ми се стори, че сега вече извивките й я изпълват и няма чак такава нужда от подплънки.

— Дори да трябва да изглеждам като бедна улична певица, няма начин да облека онази грозна стара рокля, след като отивам за пръв път във филмово студио — заяви тя, докато се оглеждаше.

— Знаеш ли песента? Сигурна ли си? — тревожех се аз. — Упражнява ли се достатъчно?

— Престани да се притесняваш. Имало ли е случай да не знам добре някоя песен?

Оправих презрамките на роклята и пригладих няколко кичура коса, паднали над очите й.

— Нали нямаш нищо против, че днес няма да пееш пред Марио, а само пред синьор Стол и кастинг екипа?

— Не разбирам защо не можа да уредиш той също да присъства. Нали той е човекът с влиянието.

— Ако мине добре, скоро ще пееш с него — обещах аз. — Просто дай най-доброто от себе си пред синьор Стол, защото не знам дали някога ще успея да ти уредя подобен шанс.

Бях се освободила от работа, за да я придружа до студиото. Двете се качихме на трамвая и почти не продумахме по целия път от Трастевере. Точно преди да излезем, мама капна от парфюма си на китките на Кармела и от време на време усещах аромата му. Струваше ми се странно — сякаш сестра ми се променяше и израстваше в този момент.

— Ами ако са открили Луиза ди Мео? Ще ни върнат ли? — попита тя, когато нервите й се опънаха до край.

— Щях да разбера, ако са я намерили — уверих я аз. — Не се тревожи, тя сигурно си е заминала за Неапол и едва ли ще я видим отново.

Портиерът на студиото ми кимна приятелски и докосна шапката си, когато ни пусна да влезем. Поведох сестра си по лабиринта от коридори.

— Офисът на кастинг режисьора е насам, струва ми се. Подранили сме, така че ще трябва малко да почакаме.

Цели трийсет минути седяхме на дървената скамейка пред вратата на офиса, а Кармела ставаше на всеки няколко минути, крачеше напред-назад и вече не се опитваше да скрие колко е неспокойна.

— Още много ли ще чакаме? Къде са се дянали, кажи?

— Винаги е така — успокоих я аз. — Седиш и чакаш.

Най-сетне вратата на кастинг режисьора се отвори и той се показа заедно с дребно човече в смачкани дрехи, с посивяла коса и огромен нос. Кармела се изправи, но нито един от двамата не я погледна. Отвориха друга врата и хлътнаха в стаята, а после затвориха и вратата.

Още десет минути чакахме в задушния коридор, Кармела пребледняла, а на мен отчаяно ми се искаше всичко да е приключило.

След това вратата се отвори отново и някой повика Кармела по име. Станах и я последвах, но кастинг режисьорът поклати глава.

— Само сестра ти, ако обичаш — рече тя. — Вече сме готови за нея.

Дълго време отвътре не се чуваше нищо. По-късно Кармела ми каза, че са й задали толкова много въпроси, че е започнала да се пита дали някога ще й дадат шанс да пее. Най-сетне чух познатия й глас да изпълнява песента, но звучеше толкова приглушено през затворената врата, че бе невъзможно да преценя дали се представя добре. Стиснах палци с надеждата те да останат впечатлени.

Когато пеенето приключи, последва нова тишина. Най-сетне Кармела се появи.

— Струва ми се, че ме харесаха — рече тя задъхано. — Изслушаха две песни.

— И сега? — попитах развълнувано. — Кога ще ти съобщят резултата?

— Не съм сигурна. Първо ще говорят със синьор Ланца. Сега вече зависи от него. — Кармела стисна ръцете ми и ме обърна към себе си. — Серафина, трябва да го накараш да каже да.

— Как?

— При него си, работиш в къщата му, той ти има доверие. Просто поговори с него.

— Не е толкова лесно. Не разбираш.

— Какво ще ти стане, ако кажеш няколко добри думи за мен?

— Ще се опитам, но аз съм просто прислужница. Не искам да излезе така, сякаш се възползвам и по този начин да рискувам работата си.

Кармела изсъска нетърпеливо.

— Все това повтаряш. Не забравяй обаче, че никога нямаше да имаш тази работа, ако не бях аз. Заради мен бяхме в хотел „Екселсиор“. Аз те пратих в апартамента на синьор Ланца.

— Да, знам, но…

— Значи това е най-малкото, което можеш да направиш.

— Вече ти казах, че ще опитам. Повече от това не мога да ти обещая.

Кармела извади пудриера и червило от чантата. И двете бяха на мама.

— Напускам училище — съобщи ми тя, докато се разкрасяваше. — И мама каза, че така е най-добре.

— Какво ще правиш? Ще въртиш къщата и ще се грижиш за Розалина ли? — попитах.

— Поне за известно време. Розалина расте, а и в този малък апартамент няма кой знае какво за вършене. — Погледите ни се срещнаха. — Рано или късно ще ми се наложи да работя и да изкарвам пари. Мама не може да ме издържа вечно.

Извърнах очи и разбрах какво се опитва да ми каже. Знаех каква работа очаква сестра ми. Тя беше красиво момиче и по всяка вероятност щеше да се справи добре.

— Ще поговоря със синьор Ланца — обещах аз, този път по-решително. — Ще се постарая да се съгласи.

 

 

Този ден нямах възможност да говоря с него. Когато пристигнах, Вила Бадолио беше пълна с хора. Марио беше зает с проба на костюми, организирана набързо от гардеробиерите. Вече му личеше, че е свалил килограми и се налагаше дрехите да бъдат стеснени на талията, да се хванат страничните шевове, преди да продължат със снимките на „Ариведерчи Рома“.

Господин Тайтълбом говореше по телефона в съседната стая, гласът му се носеше, докато се опитваше да обясни нещо.

— Прекъсването ми се струва напълно ненужно — чух го да казва.

— Да, разбира се, че рекламата ще ни дойде добре, но ще забави ли снимките?… Ще поговоря с него, въпреки че по договор не се налага. Да… Добре… Значи казваш, че нямаме голям избор. Добре… Казах добре, нали?

Той хвърли слушалката и го чух да мърмори, а след това се провикна:

— Марио, кажи на Бети да събере малко багаж. Заминаваме за Неапол.

— Нали каза, че ще ни измъкнеш от тази работа?

— Опитах се, но от студиото настояват. Очевидно искат да те направят почетен гражданин и синът на Карузо ще ти поднесе награда. Организирали са някакъв благотворителен бал. Досадно е, но рекламата ще се отрази добре на филма, така че трябва да отидем. А и Бети няма да има нищо против да се поразсее, нали?

— Не, разбира се — отвърна сдържано Марио.

Бети не остана очарована, когато научи за пътуването. Следобедът преровихме гардероба й и обмислихме какво ще облече. Най-красивите й рокли все още й бяха широки, но най-сетне се спряхме на семпла черна, която й стоеше достатъчно добре, особено ако си вдигнеше косата и я комбинираше с висящи диамантени обеци.

— Нали ще дойдеш с мен, Серафина? Искам да ми правиш косата и да ме гримираш. После ще ме придружиш на церемонията, разбира се.

— Разбира се, щом искате — изненадах се аз. Това щеше да е първият ми шанс да изляза от Рим и тя изглежда усети нетърпението ми.

— Тези събития понякога са ужасно скучни — предупреди ме тя.

— Въпреки това е много мило, че искат да почетат Марио.

Бети беше пред тоалетката. Изглеждаше напълно изтощена, притискаше стомаха си с ръка, а лицето й беше разкривено.

— Добре ли сте, синьора? — попитах. — Да ви донеса ли нещо?

Тя се насили да се усмихне, но изглежда усилието й костваше много.

— Само хапчетата, Серафина. Благодаря ти. Те са единственото, което ми помага, когато се чувствам по този начин.

— Не ви ли е добре?

— Малко ме боли. Нищо сериозно.

— Да не би да е от храната — зачудих се аз. — Не може да е от ястията на Пепе.

Тя отново притисна ръка към корема си.

— Не, просто женски проблеми, струва ми се. От време на време ми става така. Лекарите ме убеждаваха да не раждам повече след Елиза, но аз родих момчетата и сега, изглежда, плащам цената.

Донесох хапчетата и чаша вода, без да се замисля над казаното от нея. Бях прекалено млада и не разбирах всичко, което можеше да се обърка в женското тяло. След време разбрах как се е чувствала Бети, но в онзи следобед, докато й подавах хапчетата, ми беше просто жал за нея.

— Добре поне, че пътуването до Неапол не е дълго — рече тя, след като ги преглътна. — Много се радвам, че ще дойдеш, Серафина. На големите партита всички искат да говорят с Марио. Той е звезда и винаги става така. А пък за мен… Както казах, много се радвам, че ще бъдеш с мен.

Развълнувана от възможността, аз започнах да планирам какво да облека. Роклята на точки, разбира се, въпреки че щеше да ми е много трудно да накарам Кармела да се раздели с нея. Щях да си пусна косата и да я бухна около лицето, да си сложа малко грим. След като щях да съм до Бети през цялата вечер, не исках да я засрамя с мизерното си облекло.

До пътуването оставаше малко повече от седмица, а аз се вълнувах не само от партито. Щяхме да пътуваме с влак, всички в едно купе. Това щеше да бъде шансът ми да поговоря с Марио, да насоча вниманието му към сестра ми и да й помогна да се измъкне от другия начин на живот, който се опитваше да я погълне. Сега вече таях големи надежди, а и знаех колко много обич има в сърцето му, когато е в добро настроение. Бети ми беше разказала много истории, но запомних онази за американчето Рафаела Фазано, която умирала от рак и най-голямото й желание било да го чуе да пее. Просълзих се, когато научих прекрасните неща, които синьор Ланца бе направил за горкото дете. Уредил пътуването й до Холивуд, организирал парти и я обсипал с подаръци, а след това, почти цяла година й звънял по телефона всеки петък следобед, без да пропуска, чак до деня, когато тя издъхнала. След като можеше да направи толкова много за една непозната, то тогава щеше да помогне и на сестра ми, която пееше като ангел.

Най-много ми се искаше да споделя новината с Пепе, защото бях сигурна, че ще се зарадва. Само че в този час в кухнята цареше истински хаос. Сигурно правеше спагети, за да има за момичетата, когато се върнат от училище, приготвяше нещо хранително за обяд на Бети и се опитваше да добави някакъв вкус към семплата храна на синьор Ланца. Не можеше да отдели нито миг за почивка, нито пък да ме изслуша и да поговорим за пътуването до Неапол.

В дните, когато Пепе нямаше възможност да ми отдели време, усещах, че ми липсва. Никога досега не бях срещала човек, който да говори като него и разговорите ни винаги ме оставяха замислена над едно или друго. Докато обядвахме с останалия персонал, той се държеше различно. Не беше нито толкова категоричен в мненията си, нито ги споделяше с готовност с останалите. Не говореше за музика с икономката и прислужниците, не молеше гувернантките да опитат новите ястия, които пробваше и никога не споменаваше целувки, когато те похапваха моцарела.

Бях наясно, че това означава, че ме предпочита пред останалите, но не споделих мнението си, както и много други неща, които ме вълнуваха през това лято.