Ники Пелегрино
Някъде в Рим (1)

Божията майка на милосърдието

На всяка врата има снимка. На нея сме такива, каквито бяхме навремето — нито изхабени, нито побелели, нито превити от годините, нито почти достигнали края на живота си. На някои врати се виждат снимките на широко усмихнати булки, преплели пръсти с отдавна починалите си съпрузи. На други жените са гушнали бебета, има и млади момичета в бели одежди от първото причастие. Бяхме красиви, силни и здрави. Бяхме млади.

Тук, в старчески дом „Божията майка на милосърдието“, живеем зад тези врати. На моята врата е закачена снимка също както на другите. Взеха я от старата рамка, сега вече прибрана с остатъците от живота ми на дъното на чекмеджето в гардероба. Почти никой от персонала не спира, за да погледне снимката и никой не ме пита за нея. Сигурно са решили, че мъжът до мен ми е съпруг, но той, разбира се, никога не ми е бил мъж. Беше напълно невъзможно.

Толкова е усмихнат и красив, че сърцето ми се къса. Тъмната му коса е сресана на път, немирен кичур пада над челото, раменете му изглеждат широки, благодарение на дискретните подплънки на елегантното сако от костюма. Струва ми се уморен, но аз знам кога е правена снимката; помня всичко за онзи момент с по-голяма яснота от случките миналата седмица или дори вчера.

Така и не изрекох името му пред никого. По-възрастните, ако са чували за него, може и да не повярват, а на младите им е все едно. Възможно е, рано или късно някой да го познае, защото съм сигурна, че той не е забравен. А и кой би ни свързал? Кой би предположил, че навремето животът ми се е преплел с неговия и се е променил напълно?

Някой ден може и да споделя историята си, стига да попадна на човек, който разполага с време, за да я чуе. Нямам никакво намерение да я претупам, докато ме къпят в леглото или да се опитам да разказвам, докато ми бухват възглавниците или изпъват чаршафите и ме питат: „Как се чувствате днес, синьора“. Та те дори не изчакват да чуят отговора.

Освен това, историята ми не започна с него. Започва с жена, надвесила се от прозореца на сграда в Трастевере, стените покрити с бръшлян. Провиква се към тясната уличка долу:

— Серафина… Серафина… Серафи-и-и-на-а-а.