Елизабет Лоуел
Опасно убежище (6)

6.

Потропване на сребърни съдове и звън на кристални чаши вибрираше из въздуха на просторната зала, оставяйки след себе си трептяща тишина.

Шей машинално се обърна към основната маса, където Кимбърли сияеше като яркочервен пламък под прожектора. Разрошената й разпусната коса блестеше в най-светлия тон на русото, който можеше да бъде създаден само в химическа лаборатория. Тя остави чашата си и се представи:

— Добър вечер. За всички, които не ме познават, аз съм Кимбърли Стивънс от невадския клон на „Националното сдружение на собствениците на малки ферми“. Няма да ви отнема много време, само искам да изразя благодарността си. На първо място към Уилсън Дезмънд — Ейс, задето ни предостави красивата зала и забележителния кетъринг…

Докато говореше, прожекторът се насочи към Ейс. Голото му теме лъсна, когато се поклони с усмивка сред избухналите аплодисменти.

— Каква е ползата да притежаваш казино, ако не можеш да устроиш празненство за приятелите си в името на една благородна кауза — скромно заяви той.

— Само едно казино? — провикна се някой от дъното на залата.

— Чувам те, Кампбел — засмя се Уилсън. — Не се притеснявай. Когато дойде времето да си построя ново, твоята строителна компания ще е първа в списъка ми.

Всички се разсмяха и заръкопляскаха. Казината бяха полезни за бизнеса, а това събиране беше делово.

— Благодаря ти, Ейс — обади се Кимбърли, привличайки отново вниманието към себе си с красива усмивка, като се наведе само толкова, колкото да се види цепката между гърдите й. — За щедростта ти се носят легенди.

От няколко страни се чу смях.

Усмивката й изчезна и тя си пое дълбоко дъх.

— Това е щастлива, но и тъжна вечер. Трябваше да стоим тук с нашия скъп приятел Лорн Дейвис в чест на щедрия му дар от няколко хиляди акра безценна земя за нашето сдружение.

Из тълпата се разнесе тих шепот. Усмивките и откъслечните разговори секнаха.

— Само преди месец Лорн даде устното си съгласие за промяна на завещанието си. Тази вечер щеше да осъществи формалното прехвърляне на ранчото си на сдружението чрез подписването на договора. Но вместо това… — Гласът й замря и тя докосна с пръст ъгълчето на дясното си око, сякаш да спре бликнала сълза. После продължи с твърд глас: — Ала вместо това вдигаме чаши в негова памет. За Лорн Дейвис, който ни беше отнет твърде рано — завърши, като пое в ръка шампанското си.

В този момент Танър вече беше достигнал крайната си цел — високата, сладка блондинка със семпла, спираща дъха, рокля. Той полагаше върховни усилия да не слуша прочувствената реч на Кимбърли, а да опита да си спомни къде беше виждал това момиче…

Снощи ли? Дали не е същата, с която се държах толкова хладно?

Беше препречил почти цялата светлина, а и очите му бяха уморени от работата и продължителното пътуване, но все пак…

Бях побеснял, защото гласът й ме подлудяваше. Всъщност не само гласът…

Господи, наистина не му се искаше да е в Рефюдж. Нито предишната вечер, нито сега. Никога. А ето че беше тук.

— Лорн беше олицетворение на истински джентълмен — продължаваше да говори русата жена с холивудски размах, облечена в предизвикателна рокля.

Какво? — помисли си Танър, невярващ на ушите си. Човекът, когото помнеше, нямаше почти нищо общо с Лорн Дейвис, в чиято памет се даваше тази вечеря. Или чичо му се беше променил до неузнаваемост, или събралите се тук хора изобщо не го познаваха.

— Той обичаше земята повече от всичко друго.

Е, поне за това е права — продължи да размишлява Танър. — Старият негодник беше по-привързан към пръстта, отколкото към собственото си семейство.

Съвсем съзнателно се опита да не обръща внимание на словата й. Възприемаше я като една от онези жени в Лос Анджелис или Вегас, които не можеше да понася — атрактивни отдалеч, но прекалено слаби и дори безлични, ако ги опознаеш отблизо. Ала в момента трескавите му мисли бяха насочени не към нея, а към младата жена, която ускоряваше пулса му.

Човече, ти си луд. Нали не друг, а ти самият едва не изрита тази хубавица от ранчото?

Сигурно те беше обзела временна лудост.

А нима сега е различно…

Отказа се мислено да спори със себе си. Не си спомняше кога за последен път сърцето му биеше така учестено.

Шей имаше големи тъмни очи, слънчеви коси, прибрани небрежно на тила й, и усмивка, зад която прозираше тъга. Семплата рокля караше устата му да пресъхва. Дрехата не беше нито прекалено прилепнала, нито твърде широка. Беше от черна коприна и трептеше около тялото й, създадено сякаш само за мъжки длани. Рамената и шията й бяха разголени, разкривайки фини кости и лъскава кожа. Деколтето й не беше твърде дълбоко, но привличаше вниманието…

Невероятно. Снощи имаше тъмни кръгове под очите, беше облечена в работни дрехи и беше гневна.

А пък аз се държах като идиот.

Хубавото е, че притежавам земя, която тя иска. В това се крие единствената възможност да съкратя дистанцията и да се приближа до нея.

С окото на полицай той прецени мъжа, който беше успял да го изпревари. Ейс Дезмънд беше с бръсната глава и тъмносин костюм, ушит специално за солидната му фигура. Притежаваше пари, власт и достатъчно интелигентност, за да използва и двете в своя полза. Златни копчета проблеснаха на ръкавите на ризата му, когато сложи ръка върху разголеното рамо на Шей. Тя трепна, но после се стегна и му се усмихна.

Служебна любезност, а не спонтанна реакция от рода на „радвам се да те видя“ — мислено отбеляза Танър по-доволен, отколкото би трябвало да бъде. — Може и да е хлътнала по някого, но със сигурност не и по него. Няма вид на жена, готова да се целува с всеки.

Ейс фамилиарно я погъделичка под брадичката, залепи една целувка на бузата й и позволи да бъде придърпан обратно в тълпата от някого, който очевидно имаше да му казва нещо. Танър се опита да отмести поглед от младата жена, която го беше извадила от равновесие. И то два пъти.

Би трябвало да проверя останалите участници в това събиране. Сигурно някой от тях наистина е познавал Лорн. Или поне е играл покер с него.

Въпреки че името му висеше на транспаранта под тавана, нито един от разговорите, които дочуваше, не му казваше за чичо му нещо, което вече да не знаеше.

Може би затова продължаваше да наблюдава естествената блондинка в неестествено настроение. Тя беше истинска. Всички останали играеха роли.

Приближи се достатъчно, за да забележи, че очите й са тъмнокафяви, вероятно кехлибарени на дневна светлина и кристално ясни на изкуствена. Усмивката й не можеше да стопи облака от тъга, който витаеше около нея. Не носеше достатъчно грим, за да прикрие луничките по скулите си. По сочните й устни нямаше и следа от червило. Или се беше изтрило, или поначало тя носеше само блед гланц.

Шей поднесе чашата към устата си, но не отпи от шампанското. Толкова много неща бе пропуснал снощи в яда си. Осанката й, жестовете й…

Никакви пръстени, никакви фрапантни бижута. Какво прави сама жена като нея на такова измислено събиране?

Имаше няколко начина да си отговори на този въпрос, но само един го устройваше. Приближи се достатъчно, за да усети лекия й парфюм.

— Струва ми се, че вие сте единственият човек тук, който наистина скърби за смъртта на Лорн — каза Танър. — Освен това ви дължа извинение.

Шей напрегнато си пое дъх и се обърна с лице към мъжа, когото беше следила в другия край на залата. Сега той стоеше до нея толкова близо, колкото и предишната вечер. Но странно — тогава изглеждаше по съвсем друг начин, а и се беше държал с нея враждебно като мечка гризли.

— Много хора са тъжни — подхвана тя предпазливо, — просто умеят да го прикриват по-добре от мен. Не ми казвайте, че сте дошли тук, за да скърбите. Няма да ви повярвам, въпреки този поглед в очите ви.

— Баща ми се изчервяваше всеки път, когато чуеше тези думи — отвърна той. — Съжалявам, че снощи се държах толкова отвратително.

— Наистина ли? — изгледа го изненадана тя.

— Хайде да започнем отначало — предложи мъжът и протегна ръката си. — Казвам се Танър Дейвис.

— Шей Таунсенд — представи се тя и механично стисна широката му длан.

Допирът беше хладен и любезен. Колеблив. Също като очите й. Искаше му се да подмени колебанието с топлина.

Трябваше да се държиш по-възпитано миналата вечер, глупак такъв.

— Снощи не очаквах посетители — оправда се той, без да пуска ръката й. — По дяволите, дори не очаквах да се озова в този щат.

— Съжалявам. Смъртта на чичо ви сигурна е била голям шок за вас.

— О, да — каза Танър съвсем откровено за първи път. — Но и за вас също. — И леко стисна ръката й.

Едва тогава тя си даде сметка, че не я беше отдръпнала. Опита се да я освободи, но установи, че пръстите му са вплетени в нейните.

— Не смятам, че човек някога свиква със смъртта. — Танър си спомни какво й беше казал при първата им среща и додаде: — Или пък, че би трябвало.

Още една истина, за която не беше мислил от години.

Шей се загледа в очите му и установи, че са съвсем същите като на Лорн. Само малко по-тъмни и по-ясни. И изглеждаха доста състарени за мъж, чиято коса още дори не беше посребрена.

Със закъснение се усети, че се взираше в лицето му.

И продължаваше да държи ръката му. Не, всъщност той стискаше нейната. Преди отново да се опита да я отдръпне, той я отпусна леко и пръстите й се плъзнаха по дланта му. Получи се нещо като милувка. В тъмносините му очи, които в началото беше определила като студени, прозираше странна топлина. Той гледаше устните й неприкрито, сякаш опитваше мислено вкуса им.

— Да не би да имате груб и невъзпитан брат близнак? — попита тя, преди да си даде сметка за думите си. И се изчерви. — Извинявайте. Сигурно и аз имам злобна сестра двойничка.

Той едва видимо се усмихна. А после се разсмя.

— Оказва се, че сме идеална двойка. Или пък квартет?

— Само трябва да се погрижим наоколо да няма твърди и остри предмети и ще се разберем.

— Е, сключваме ли примирие? — попита Танър и отново улови ръката й.

— О, разбира се… Вероятно. — Тя поклати глава. — Не обръщайте внимание, че съм малко колеблива.

— Добре ли познавахте Лорн? — осведоми се той с вече сериозен глас.

Не биваше да идвам тук тази вечер — помисли си Шей. — Не съм готова за това, да се изправя срещу призрака на Лорн. При това много секси призрак.

— Да… Всъщност не толкова… — Отново поклати глава.

Среща на неподходящо място в неподходящо време.

— Защо? — продължи да разпитва мъжът.

Тя се вторачи в него.

— Да не би да четете мисли?

Усмивката му беше гореща, но някак предпазлива.

— Само когато мислите на глас.

Можеше да усети топлината, обгърнала лицето й.

— Това ли направих? Обикновено не съм толкова разпиляна.

— В такъв случай, добре че съм тук.

— Защо?

— Защото да събирам отделните парчета в едно цяло е част от работата ми.

Дори когато трябва само да проверя дали убитият Джон Дюс фигурира в рапорта за изчезнали лица.

Но това не беше нещо, което би искал да обсъжда с Шей Таунсенд. Желанието му беше да узнае какво обичаше тя, какво мразеше… И доколко й се искаше да бъде докосвана…

Жалко, че не можеше да узнае всичко това изведнъж…

В залата отново избухнаха аплодисменти и Кимбърли излезе от светлината на прожектора. Той неволно улови последните й думи — нещо за почит към намеренията на Лорн и осъществяването на мечтата му да се съхранят малките ферми.

Дотук с хвалебствията — отбеляза мислено. — Време е да се връщаме към работата — и за сдружението, и за мен.

— Обзалагам се, че сте единствената опечалена сред присъстващите — каза й отново той. — Лорн не би дал пукнат грош за тези хора, даже и да бяха попаднали в пожар.

Шей се усмихна тъжно:

— Да, така е… Ала Кимбърли знае как да превърне всичко лъскаво в злато. За сдружението това означава галавечери, обезпечени от богати спонсори. С изключение на няколко човека, всички останали са платили поне хилядарка, за да попаднат тук.

— Значи това шоу с абсурдната й червена рокля е нейната лепта за благородната кауза?

— Шефката ми обожава купоните.

— За разлика от вас ли?

Шей само повдигна рамена, но сенките под очите й и стиснатите устни говореха достатъчно красноречиво.

— Вярно е, нали? — настоя той, чудейки се колко умело тя прикриваше гнева си.

— Когато съм на подобни места, обикновено съм любезна. Откровена съм, когато отида в долината сред фермерите.

Лицето му се огря пак от онази ленива, топла усмивка.

— Нищо чудно, че сте получили съгласие от чичо ми. Той не зачиташе преструвките, превзетите любезности и други подобни глупости. Затова ми е трудно да си представя, че можеше да е почетен гост тук тази вечер.

— Беше невероятно естествен — простичко отвърна Шей. — Нямаше официален костюм и не би взел под наем само за тази вечер. — Погледна преднамерено смокинга на Танър. — А вие защо сте си направили труда?

— Може би обичам шампанското и късите рокли.

По устните й бързо премина усмивка, но веднага изчезна.

— Мога да повярвам само на второто… Затова ли никога не посещавахте чичо си? Защото са липсвали къси рокли?

— Двамата с баща ми имаха непреодолими спорове. Не са замесени никакви рокли, били те къси или дълги. Лорн можеше да е истинско копеле, в случай че не ви е известно. Семейството ми напусна Рефюдж. И така сложи край на разправията.

— Баща ви никога ли не направи опит да се помирят? — попита тя.

— Вие някога опитвали ли сте да се сдобрите с Лорн Дейвис?

Жената разтри с длани голите си рамена, сякаш й беше станало студено.

— Не. Нямах тази възможност.

Но преди да успее да й зададе следващия въпрос, той усети, че някой го хвана за ръката. Силен парфюм се разнесе наоколо и го обгърна като нощ в джунгла, която е пълна с непредвидими опасности.

— Шей, непременно трябва да ме представиш на този привлекателен непознат мъж — почти на един дъх изрече Кимбърли, вторачила в него големите си сини очи. — Сигурна съм, че не сме се срещали преди, защото бих запомнила човек като вас.

Обикновено Шей се забавляваше, когато шефката й започнеше да флиртува с някого, но този път не й беше до смях. Кимбърли можеше да провали всичко. Въпреки неприятната среща предишната вечер, тя не смяташе, че ранчото е загубено, но за сключването на сделката трябваше да се работи още доста. Стори й се, че Танър беше впечатлен от Кимбърли не повече, отколкото би бил Лорн. Но тя не виждаше в това проблем, а по-скоро възможност.

Когато заговори, гласът й бе едва забележимо по-рязък:

— Кимбърли Стивънс, Танър Дейвис. Танър, това е Кимбърли, домакинята на този пищен коктейл.

— Дейвис ли? — учуди се жената. — Какво странно съвпадение.

— Лорн е негов чичо — припряно поясни Шей.

Кимбърли премигна, сякаш не можеше да осмисли чутото.

— Чичо? Вие сте негов племенник, така ли?

— Приятно ми е да се запознаем, мис Стивънс — каза Танър с надеждата, че тя ще изчезне така бързо, както се беше появила.

— Е, трябваше някой да ме уведоми по-рано — отвърна жената, влагайки особен заряд в усмивката си. — Имаме да си говорим за толкова много неща и да се срещнем с толкова много хора!

Кимбърли не можеше да бъде отклонена така лесно от една публична битка. Танър се замисли върху това за момент, после реши, че може да се срещне и с някои от местните играчи. Някой от тях би могъл да се окаже полезен, когато започнеше да задава въпроси за Лорн.

Следващият половин час мина в обиколки из залата, по време на които беше представен на богати бизнесмени и техните натруфени съпруги. Първите го посрещаха като стар приятел. Вторите го оглеждаха като евентуален любовник, докато накрая Кимбърли го спаси, като го хвърли на следващата глутница вълци. През цялото време той държеше ръката на Шей, въпреки че нахалните къдрици на Кимбърли непрекъснато се навираха в лицето му.

Шей се остави да бъде развеждана наоколо, като си повтаряше непрекъснато, че движението на палеца му по дланта й не е ласка.

Но беше. Но пък много й харесваше.

— Ето там е съдията, който ще гледа легализирането на завещанието на Лорн — прошепна в ухото му Кимбърли.

Известно й е, преди да е уведомен адвокатът ми? — мислено се зачуди той. — Но да продължим да си прекарваме приятно.

— Съдия Хъдсън, искам да ви представя Танър Дейвис, племенник на Лорн. Не намирате ли, че приликата между тях е поразителна?

Съдията имаше оловносива коса и войнствен вид, и изглеждаше така, сякаш току-що беше изял цял лимон. Кимна отривисто, без да стане ясно дали на представянето, или като потвърждение за невероятната прилика с Лорн.

— Съдия Хъдсън — леко наведе глава Танър.

А Шей отбеляза:

— Мисис Хъдсън, изглеждате така, сякаш сте ходили на спа процедури, а не сте тичали след внуците си, докато дъщеря ви и зет ви празнуваха двайсетгодишнината от сватбата си на Хаваите. Как го постигате?

Сякаш учудена, че изобщо я бяха забелязали, застаналата в сянката на съдията, жената се усмихна:

— Те са добри момчета. Палави, но много послушни.

Съпругът й отбеляза иронично, усмихвайки се на Шей:

— Пакостниците ще извадят късмет, ако не застанат пред мен в съда след няколко години.

— Съдия Хъдсън ще се погрижи за делата на Лорн, след като той почина, без да остави завещание — обади се Кимбърли.

Танър реши, че приятното прекарване беше дотук. Рано или късно всички щяха да научат. Колкото по-рано се случеше, толкова по-малко време щеше да изгуби.

— Чичо ми е оставил завещание — подхвърли небрежно. — Представил е на адвоката си саморъчно написан документ, в който категорично заявява, че прекъсва всякакви взаимоотношения със „Сдружението за защита на собствениците на малки ферми“. Тъй като аз съм едновременно наследник и изпълнител на завещанието, по всичко личи, че ни предстоят още доста срещи, съдия Хъдсън.

Мъжът кимна и протегна ръката си.

Докато двамата си разменяха любезности, палавата Кимбърли изглеждаше така, сякаш току-що бе намерила умряла мишка в чашата си с шампанско.

— Но той заяви устно пред свидетели, че ще остави земята си на сдружението ни — опита се да протестира тя накрая, вперила в Танър широко отворените си, пълни с объркване, очи. — Вие, разбира се, ще уважите волята му.

Това не беше въпрос.

— Лорн е написал и надлежно е поставил дата върху категоричното си заявление, че отменя всичките си договорки със сдружението — отсече Танър. — Ранчото остава в семейството. На мен. И вие, разбира се, ще уважите волята му.

— Но… Аз… Ние… — заекна жената.

— За мен беше удоволствие, съдия Хъдсън, мисис Хъдсън. — Обръщайки й гръб, Танър кимна на възрастната двойка и отново тайно погали дланта на Шей. — Прекарах два дълги, изтощителни дни и по всичко личи, че следващите няма да са по-леки. Затова се надявам, че ще проявите разбиране, ако си тръгна по-рано.

— Но… — Не се отказваше Кимбърли. — Трябва да поговорим за ранчото.

— Точно затова Шей ще дойде с мен. С нея ще обсъдим волята на Лорн, земята и така нареченото ви сдружение. Сигурен съм, че ще ми представи случая с всички подробности.

След тези думи той се отправи към изхода.

Шей знаеше, че поне от приличие трябваше да се опита да протестира, но изпита истинско облекчение, че имаше извинение да напусне празненството.

— Уведоми ме за хода на преговорите — подвикна след нея Кимбърли.

— Непременно — отвърна с готовност Шей.

Чудеше се с кой от близнаците излизаше от залата. Ако се окажеше невъздържаният, щеше да го зареже още на паркинга.