Елизабет Лоуел
Опасно убежище (45)

45.

Шей с усилие се изправи на крака. Беше скочила встрани от пътя, когато приближаващата кола едва не връхлетя върху нея в тъмнината. Тя беше чула оглушителния шум от сблъсъка на камък и метал, последван от ехото, раздрало тишината. След това изтрещя изстрелът, който би могъл да бъде само от пистолета на Ейс.

Представяше си го как се катери по руините, като преди това беше убил шофьора. Шей копнееше в този момент също да имаше под ръка оръжие.

Ужасяваше я мисълта, че зад волана може да е седял Танър.

Знаеше, че мъжът бе спасил живота й, като отклони колата в последната секунда, преди да връхлети върху нея. Формата на предния капак и разположението на фаровете бяха подобни на тези на познатия й пикап. Ослепителната светлина и ревящият мотор отсега нататък щяха да съпътстват кошмарите й.

Въпреки че тя беше отскочила назад, колата бе излязла от пътя и пронизващите светлини на фаровете бяха подскачали, докато накрая всичко беше свършило с ужасяващ удар, който отекна в тишината.

После някой изкрещя името й. Беше гласът на Танър. Позна го.

Викът беше последван от два изстрела.

Той катастрофира, за да ме предпази. А след това куршумите са го повалили…

При тази мисъл нозете й се подкосиха и тя отново се свлече на земята.

Пистолетът на Ейс вече не се чуваше.

Танър!

Но Шей изкрещя само в мислите си. Ако беше жив, може би беше ранен и се нуждаеше от помощ.

А Ейс се криеше някъде там.

Може и да е свършил патроните.

Би могла да го разбере, ако открито се покажеше на пътя, превръщайки се в жива мишена. Но мисълта, че тогава нямаше как да помогне на Танър, я накара да остане незабелязана.

Помни, че за Ейс това е само бизнес. А в тъмнината се спотайват трима души, които знаят прекалено много. Той ще тръгне първо след онзи, който му е най-близо.

Пикапът.

Непременно ще се насочи натам, трябва да стигна до колата преди него. Добре е, че Танър е въоръжен.

Приведена, тя тръгна нататък, стараейки се да крачи безшумно. Пулсиращият от пареща болка крак сякаш не й се подчиняваше.

Пикапът беше хлътнал между камъните встрани от пътя. Лунната светлина осветяваше бледите скали и пръстта около тях. Шей се изкушаваше да включи малкото фенерче и да огледа купето през прозорците, но си даваше сметка, че по този начин неминуемо щеше да се превърне в лесна мишена. Вместо това се спусна по склона, притичвайки и пързаляйки се по стръмнината. Ако се движеше достатъчно бързо, щеше да стигне до колата и да я използва като прикритие от смъртоносните изстрели.

Може би Танър не е сам. Вероятно и Огъст е с него.

Тази слаба надежда я накара да се почувства по-добре, макар да се съмняваше. Ако заместникът беше наблизо, непременно щеше да отговори на стрелбата на Ейс.

Очите й постепенно се приспособиха към тъмнината, изтъняла от бледата луна. Тя забеляза как единственият светещ фар придава някаква призрачност на тънката струйка дим, виеща се около пикапа. Поемайки си дъх с усилие, успя да се приближи достатъчно, за да надникне вътре.

Беше празно.

Двайсет и два калибровият пистолет изтрещя отново. Стъклото се разби и се пръсна наоколо на хиляди парченца.

Дявол да те вземе, Ейс!

Шей изостави несигурното прикритие на колата и се затича към най-близката пътека, мъжделееща се в тъмното. Надяваше се, че Танър също беше поел натам.

Изстрелът дойде от върха на хълма, почти по права линия от мястото, където Кимбърли беше изоставила форда. Промъквайки се из сенките, Шей тръпнеше, очаквайки да чуе следващия.

Нищо, освен собственото й тежко дишане.

Внезапно забеляза някакъв силует.

Танър.

Искаше й се да го извика, но се опасяваше, че с това само щеше да привлече вниманието на стрелеца към тях. Затича се към него, препъвайки се в корените на дърветата и храстите. Но силуетът беше изчезнал…

Дали не ми се е привидяло?

Вече беше твърде късно да промени решението си. Знаеше, че Ейс идва към нея, а единствените оръжия, с които разполагаше, беше фенерчето и молитвата, която се опасяваше, че няма да се сбъдне…