Елизабет Лоуел
Опасно убежище (19)

19.

Четиринайсет минути. Не, петнайсет и половина.

Шестнайсет.

Шей отмести поглед от светещия циферблат на часовника. Повтаряше си отново и отново, че трябва да чака, но ръката й непрекъснато улавяше дръжката на вратата. Не спираше да си представя всички ужасни неща, които биха могли да се случат с Танър.

Две-три минути, за да стигне дотам — изчисляваше мислено тя за десети път. — Да сложим още няколко, докато разбере, дали Руа си е вкъщи. Ще му отнеме може би още пет, за да го накара да говори. И две, за да се върне обратно.

Освен ако нещо не се е объркало.

Също като при Лорн, който лежеше с лице към небето.

Опитваше се да се убеди, че трябва да почака, че всичко е наред, но въпреки това позволяваше на въображението си да вземе връх над разума. Дори се опита да му повярва.

Седемнайсет минути.

Двайсет.

Шей отвори вратата на колата и скочи на земята безшумно, доколкото успя. Каза си, че само ще отиде да погледне и да се увери, че всичко е наред. Но ако не беше, щеше да се обади на местния телефон 911 и да направи, каквото можеше, докато хората със значките пристигнеха.

Дърветата потръпваха и шумоляха около нея, вятърът превръщаше всеки шум в далечен разговор и предупредителен шепот. Голата, бледа трепетлика стърчеше като скелет на лунната светлина.

Нищо не помръдваше, освен нея и хладния въздух.

Само дето той беше доста по-уверен от нея. Всеки шум, който неволно предизвикаше, й прозвучаваше като изстрел.

По дяволите, Танър. Къде си?

Вятърът утихна и наоколо настъпи мъртва тишина, криеща хиляди опасности. Лунната светлина обливаше гранитните върхове на планината и създаваше призрачното впечатление, че са покрити със сняг. Бърз поглед назад я увери, че никой не я следва по посипаната с чакъл алея.

Много бавно обиколи къщата колкото може по-безшумно, но не забеляза една от захвърлените бирени кутии и неволно я подритна. Тропотът прозвуча оглушително в тъмната празна нощ.

Никой не извика.

Никой не приближи до прозореца или вратата, за да види кой вдига тази шумотевица.

Част от нея крещеше, че трябва да се върне и да изчака в колата, както й беше наредил Танър. Другата обаче, която се беше заклела никога повече да не поставя собствените си желания след тези на който и да било мъж, я караше да продължи. Тя вече беше зрял човек, който можеше да взема решения. Тревожно огледа за пореден път фасадата на къщата. Нищо не помръдваше.

Е, добре. Ако Руа си е у дома, просто искам да се обадя по телефона, защото на мобилния ми му е паднала батерията, а съм закъсала с колата. Ако изглеждам нервна, какво толкова? Коя жена би останала спокойна, когато седи насред пътя посред нощ и е принудена да отиде да търси помощ в непозната къща? Поне съм с обувки, с които мога да бягам.

Вече, без да се старае да се движи безшумно, тя се изкачи по стълбите и отиде до входната врата. Беше леко открехната. Нищо не се раздвижи в тесния процеп, през който се процеждаше светлината и се чуваше само досадното бръмчене на телевизора.

Сега е идеалният момент да повикам полиция — помисли си тя.

Без да се замисли, блъсна с рамо вратата. Тя се отвори широко, сякаш с някаква мълчалива покана. Даже не изскърца, както Шей очакваше.

Внезапен порив на вятъра я стресна и отвори вратата още повече. Сензорната лампа в далечния край на верандата се включи с досадно бръмчене и след няколко секунди угасна с прищракване.

Стаята зад прага беше толкова обикновена, че Шей се почувства като истинска глупачка заради страха си. Образувалото се течение разнесе остра миризма на тъмна бира. Заедно с нея се носеше и дъх на застояла пот, най-вероятно от нахвърляните на пода в далечния ъгъл работни дрехи и мръсни чорапи. Телевизорът весело бъбреше, но нямаше кой да го слуша.

Може би домакинът се бе отегчил от безкрайните програми и бе отскочил до кухнята за още една бира. Непостоянната светлина и сенките, хвърляни от екрана, действаха подвеждащо като имитация на живот в една съвсем празна стая.

Хрумна й да извика, но устата й беше пресъхнала. Затова просто излезе на пръсти. Колкото и внимателно да се ослушваше, не чуваше никакъв друг звук, освен собственото си дишане, учестените удари на сърцето си и телевизора, който точно в този момент се опитваше да пробута витамини на невидимия зрител. Тежести, няколко празни кутии от храна и огромен плазмен телевизор стояха върху полица от опушено дърво.

На екрана витамините бяха заменени от потни, мускулести мъже. В долния му край течеше надпис с логото на ММА и датите на следващите мачове. Един от тях беше с бръсната глава и носеше шорти и обувки в размити цветове. Първичните, неуверени замахвания се превърнаха в брутални удари. Ако имаше някакви правила или някой, който да следеше за тях, поне в това предаване не си личеше.

От едната страна на телевизора гири и окъсана винилова пейка отразяваха светлината от екрана в синкав оттенък.

Когато Шей влезе в стаята, откри още един източник на осветление, също толкова синеещ, като неуморния приемник, но все пак различен. Лъчът се движеше бавно, почти хипнотизиращо, но не се чуваше никакъв звук.

Танър, къде си, по дяволите?

Промъкна се на пръсти към новия източник на светлина, който се намираше в някаква стая встрани от коридора. Боботещият телевизор заглушаваше стъпките й и всеки шум, предизвикан неволно.

Помещението се оказа в дъното на коридора. Там се натъкна на още две отворени врати, едната от които водеше към банята, а другата към нещо като тъмен килер. Самият коридор беше празен, а застланият с борови дъски под скърцаше и пружинираше. По всичко личеше, че подът в празната стая беше същият.

Насочи се към страничното помещение, от което идваше бледата синя светлина, когато внезапно реши да провери онова, което беше съвсем неосветено. Щеше да се чувства по-добре, ако беше сигурна, че зад гърба й няма нищо друго, освен бърборещия телевизор.

Неуверено прекрачи прага на тъмната стая.

Ако Танър не е тук, ще се върна в колата.

И с какво ще помогне това? Той може да е ранен, да има нужда от помощ, а аз ще треперя на предната седалка като хлапачка, бояща се от тъмнината.

Мисълта за Танър я прободе като остра игла и страхът, че щеше да й се наложи да му помага, отстъпи и накара натежалите й крака да пристъпят напред. Направи още няколко неуверени крачки. Тъмното сияние на прозореца отсреща беше единственият й ориентир. Въпреки цялата си предпазливост, срита нещо на пода. Звукът отекна като свличаща се лавина в плътната тишина.

Тя застина на мястото си, изчака сърцето й да се успокои и се огледа внимателно. Китката на ръката й се опираше в кошчето за боклук. Пое си дълбоко въздух и с върховни усилия на волята си успя да се стегне. Щом пулсът й се нормализира, вече имаше възможност да чува и друго, освен бучащата кръв в ушите си.

Това беше единствената причина да успее да долови подозрителния звук…

Стъпки.

В коридора.

И приближаваха към нея.

Сърцето й отново запрепуска, заплашвайки да се качи в гърлото й и да я задуши. Дори докато се убеждаваше, че е глупава, глупава, глупава, успя да си даде сметка, че единственият й изход е тъмният прозорец отсреща. Забърза към него, спъна се в кошчето и едва успя да запази равновесие. Прашното стъкло беше точно пред нея. Зад него безопасността на гората я очакваше само на няколкостотин метра.

Майната й на предпазливостта…

И тя се хвърли към прозореца.

В същия момент дочу някакъв шепот, после шум от движение зад себе си и усети една ръка да притиска устата й и друга, която с типична мъжка сила наведе тялото й напред. Опита се да се пребори с неочакваната атака с изумителна бързина.

Но се оказа безпомощна като дете…