Елизабет Лоуел
Опасно убежище (26)

26.

Спортната зала „Граунд енд Паунд“ беше натикана в един ъгъл на запустял търговски център и се забелязваше единствено благодарение на мръсната циментова замазка и зацапаните си прозорци. Жалко разнообразие от пикапи в различни, избелели от слънцето, цветове, бяха паркирани отпред. Камионът на Лорн си беше съвсем на място сред тях. На регистрационния му номер беше изписано STUBBX. Лъскав бял лексус стоеше помежду им като кунхаунд^[1] на котешка изложба.

— Изглежда, шефът е тук — отбеляза Шей.

— Можеш да изчакаш в пикапа — каза Танър.

— Мислех, че вече сме се разбрали по този въпрос. При това два пъти.

— Заместникът е напълно прав. Това не е игра.

— А ние започваме за пореден път да се въртим в същия безсмислен кръг — сряза го тя. — Дори да нямаш нужда от контактите ми с местните хора, ще бъда в по-голяма безопасност с теб, отколкото да обикалям по прашните пътища и да разговарям с фермерите, което Кимбърли ще ме накара да правя, веднага щом се появя при нея. Който и да е убиецът, той или тя очевидно предпочитат да се разправят с жертвите си една по една.

Искаше му се да й възрази, но аргументите й бяха железни.

— Отсега нататък — каза й накрая, — ако ти наредя да скачаш, да се скриеш или да млъкнеш, обещай ми, че ще се подчиниш.

Тя отново опита да спори с него, но вместо това заяви:

— Докато сме заедно, ме устройва напълно.

За него това беше по-малко, отколкото беше искал и много повече от очакваното. Тя беше умна и независима и не й липсваше кураж. Да се подчинява на заповеди като новобранец не беше в характера й.

— Освен ако момчетата в тази спортна зала не се размекнат и не решат да станат услужливи в присъствието на красива жена, аз ще разговарям с тях — заяви той.

Шей кимна.

— На Огъст много би му харесало между вас двамата да има нещо.

Тя само примигна от неочакваната смяна на темата.

— Но няма. Не и в смисъла, който влагаш.

— Много добре. Нямам навика да скачам в леглото с всяка срещната жена и след като с теб си паснахме толкова добре, съм дяволски сигурен, че не спиш с никого от местните.

Без да обръща внимание на пламналите си страни, тя попита:

— И какво, ако това е така?

— Ти си независима жена, поне това успях да разбера със сигурност. И въпреки това държа онова, което става между нас, да бъде изключително.

— Ти си властен, аз съм независима… — Тя освободи предпазния колан. — Но допълнителните служебни облаги са хубаво нещо. Така че докато има нещо помежду ни, ще бъде нещо изключително.

Не това беше имал предвид Танър, но за момента го устройваше.

— Е, добре. Не ме бива много с думите… — Притегли я към себе си на седалката и започна да я целува, докато ръцете й се плъзнаха по копчетата на ризата му. — Но със сигурност знам едно. Харесвам те.

— Ако не спреш да ме харесваш точно в този момент, рискуваме да ни арестуват за неприлично поведение на обществено място.

— Неприлично поведение — повтори той, сякаш се опиваше от думите й. — Това означава ли да се съблечем, да се вкопчим един в друг с ръце и устни…

Шей излетя от колата навън, преди той да успее да доопише картината.

Танър се усмихна, излезе и я последва в салона. Спортната зала представляваше шумно и вонящо на пот помещение, заемащо целия етаж и разделено от подпорни греди и подвижни паравани на зони за частни тренировки. По-голямата част от центъра беше заета от широк осмоъгълен ринг. Обграждаха го осем висящи на вериги огради, по-високи от играч в НБА. Местата, където се събираха, бяха подплатени със зацапани платна.

Приличаше на обезопасена детска площадка, създадена за чудовища.

Двойки мъже се бяха вкопчили един в друг и наоколо се носеха неприятните звуци на сумтене и пляскане… Повечето от борците бяха с бръснати глави. Всички бяха само по шорти и спортни обувки, които напомняха маратонките „Рийбок“, излезли на мода точно когато Танър бе постъпил в гимназията. Мъжете изглеждаха по-скоро глупаво, отколкото внушително.

Никой не се усмихваше или шегуваше. „Граунд енд Паунд“ не беше място за развлечение, а спортна зала, обляна в пот пътека към славата и богатството. Или така се надяваха трениращите. Мускулестите типове с такава стръв се бореха да се доберат до звездния си миг, че излъчваха около себе си повече топлина, отколкото климатикът можеше да компенсира.

— Свети Толедо, както би възкликнал дядо ми — измърмори Шей толкова тихо, че да я чуе само Танър. — Някои от тези спортисти са яхнали вълна от ярост, която в един момент ще ги запрати на дъното в пълно отчаяние.

— Надеждите им са по-големи от възможностите — съгласи се Танър. Беше виждал много подобни зали в Лос Анджелис.

— Нищо чудно, че са толкова сериозни.

— Глупаци. И Руа е бил един от тях.

Мъжът зад бюрото изглеждаше като издялан от гранит. Стиснатата му в тънка линия уста издаваше неудовлетвореност, а черната му коса беше плътно прилепнала. Не се усмихна, когато ги забеляза. Шей погледна към Танър и веднага си даде сметка, че той щеше да се справи с мъжа по-добре от нея. Този тип явно не си падаше по излишни флиртове.

— Ти си — прошепна му тя.

Танър изобщо не се изненада.

— Търсите ли някого? — попита мъжът.

Тонът му подсказваше, че това изобщо не го вълнува.

Танър сложи ръце върху бюрото и се наклони към лицето му.

— Един приятел на име Стъбс.

— Мистър Стъбс не приема случайни хора.

— Не съм тук да се бия. Нека още отсега да изясним това. — И му отправи типичната си студена, безразлична усмивка на ченге.

— В момента го няма.

— Току-що ни каза, че не приема случайни хора, което означава, че е тук, но просто не искаш да ни съдействаш. Много жалко. Стъбс би искал да се срещне с нас.

Шей покри устата си с ръка и се закашля, за да не се разсмее на глас. По скулите на мъжа плъзна червенина.

— Какво искате?

— Антонио Руа. Той тренира тук.

— Тони не е идвал насам от няколко дни — кратко отвърна онзи. — Мързеливо копеле.

— В такъв случай в графика на Стъбс трябва да се е появила дупка. Ще му помогнем да я запълни.

Мъжът се намръщи, но беше достатъчно умен, за да разбере, че Танър изобщо не се беше уплашил. Просто имаше търпение да получи онова, което желаеше, и самоувереност, че няма нужда да се доказва пред никого.

— Почакайте тук. Бойците не обичат да ги безпокоят.

— О, да. Спокойствието тук се долавя още от паркинга — подметна Танър.

Шей отново се закашля.

— Искаш ли чаша вода, миличка? — рече той. — Сигурен съм, че управителят може да ти донесе.

Тя поклати отрицателно глава и се опита да потисне напиращия смях. Не би трябвало да й е толкова смешно, но да наблюдава спокойното му лице, надвесено над мускулестия борец, беше наистина забавно. И то без да ругае, да позира или да крещи. Тя знаеше, че той ще победи, ако се стигнеше до схватка.

Същото се отнасяше и за управителя. Той се изправи неохотно и закрачи към ринга.

— Ето, затова те харесвам — призна чистосърдечно Шей с глас, който накара колената на Танър да се подкосят. — Може понякога да се инатиш като магаре на лед, но си ненадминат в умението си да постигаш своето.

— Проникваш в мислите на опонентите си и ги вадиш от собствената им игра. — Той повдигна рамена. — Поради същата причина ударите в задника и прехвърлянето през чатала се използват в тези схватки. Въпросът не е в болката, а в унижението.

— Не знаех, че и ти си се бил.

Танър поклати леко глава, докато оглеждаше имитацията на спортна зала.

— Не и по този начин. Хората, с които съм се сблъсквал, се бият, за да защитят живота си. Тези момчета са силни дотолкова, че могат да понасят болка. Онези, които успеят да влязат в големия спорт, причиняват и търпят удари и в същото време са достатъчно умни. Наистина, доста рядка комбинация.

— Точно това им повтарям непрекъснато — каза някакъв мъж, като се приближи към тях. — На онези, които успяват да се придвижат до следващата категория, а после и до още по-висока, докато попаднат на някой по-хитър и по-силен от тях.

— Мистър Стъбс? — предположи Шей.

Стъбс съвсем не отговаряше на името си^[2]. Беше висок почти колкото Танър и беше с около десетина килограма по-тежък от него. Доста възрастен, за да е активен боец, но все още в добра форма. Късите ръкави на тениската му бяха навити на рамената, защото не побираха изпъкналите му бицепси. Гърдите му приличаха на добре изваяна скулптура. Мускулите на бедрата му се очертаваха под протритите, избелели дънки.

— Да, аз съм Стъбс. — Мъжът погледна Танър. — Някакъв проблем ли има?

— Опитваме се да научим нещо повече за един човек, Антонио Руа. Приятелите му го наричат Тонио или Тони. Тренира тук.

— Името ми е познато — смръщи чело Стъбс.

— Не се изненадвам. Бил е от най-редовните, щом дори и вашият управител е забелязал отсъствието му през последните няколко дни.

Шефът хвърли към подчинения си нещастен, неодобрителен поглед, преди отново да се обърне към нежеланите си гости:

— Нека поговорим в офиса ми, мистър…

— Детектив Танър Дейвис.

Стъбс не поиска да види значката му.

Танър не му предложи.

Шей се почувства невидима и реши, че никой няма да забележи, ако ги последва безшумно. Докато прекосяваха спортната зала, собственикът насочваше вниманието им към добрите й страни, като дори не спомена за спортистите, много от които никога нямаше да достигнат върховете на този спорт. Танър се интересуваше повече от информацията, която можеше да получи за Руа, отколкото за всички останали, но кимаше от учтивост.

Шей се движеше като призрак зад тях — капка вода в море от тестостерон. Мястото се оказа по-чисто, отколкото беше очаквала. Беше напоено с остра миризма на дезинфектанти и с лек сладникав привкус, който, както осъзна секунда по-късно, се дължеше на прясната кръв. Лицата на повечето от мъжете, покрай които минаха, приличаха на застинали от уплаха маски.

— Рисковете на професията — рече Стъбс, проследил погледа й. — Дори и най-добрите тук пускат кръв.

— А колко добър е Руа? — поинтересува се тя.

— От всички в нашата зала той е най-близо до върха. Или поне беше. Ударът му е малко къс, но той успява да го компенсира, като понася болката с лекотата, с която другите момчета поглъщат няколко бири. Не че насърчавам спортистите си да пият.

— Но не се е появявал тук от няколко дни, така ли? — попита Танър.

В този момент се чуха мощни удари, последвани от трясък в загражденията и звъна на веригите, на които бяха окачени.

— Ей! — изкрещя Стъбс. — Я запазете представлението за събота!

Шей потръпна. Гласът на този човек беше по-мощен от двигател на джип.

— Някои от тези момчета имат какво да доказват — поясни той, като поклати глава. — Очевидно са превъзбудени.

— И са решили да минат по краткия път? — подхвърли Танър с леност, която така и не стигна до очите му.

Без да откъсва поглед от боеца, който се опитваше да се отдели от веригите, Стъбс поклати глава. След като със задоволство бе установил, че няма никакви щети нито по загражденията, нито върху спортиста, отново съсредоточи вниманието си върху гостите.

— Не. Моето заведение е чисто. Никакви наркотици. Никакъв алкохол. Никакви плейофи. — Той изброяваше забранените неща на късите си, месести пръсти. — Ако разбера нещо такова, ще ги изритам мигновено. — Дланта му се сви в юмрук.

— Виж, ако искаш, можеш да пръскаш и стероиди във въздуха. Това изобщо не ме интересува — прекъсна го Танър. — Просто искахме да научим нещо повече за Руа.

Стъбс прецени с поглед събеседника си и кимна към офиса си, който се оказа в предната част на залата, отделен от висока до кръста подвижна преграда. Вътре имаше няколко класьора с папки, телефон, копирна машина, доста стар компютър, малко бюро и метални сгъваеми столове, заемащи по-голямата част от празното пространство. Той се настани зад бюрото, откъдето можеше да вижда всичко случващо се в спортната зала.

Танър грабна два от сгъваемите столове и ги разположи от едната страна на бюрото. Когато с Шей седнаха, Стъбс заговори:

— Руа може да е отишъл на много места. Той беше най-добрият от спортистите тук и очевидно се беше свързал с някои от мениджърите в Рино. Напоследък ми се струваше напълно чист. Това е много важна част от играта, а второто правило е да не изглеждаш като пълен глупак в долнопробно шоу по някоя кабелна телевизия. Преди около седмица изпразни гардероба си и напусна залата.

— Защо? — попита Танър.

Стъбс повдигна рамена и продължи с искрено съжаление:

— Изглежда ме надрасна. Просто влезе, каза ми, че е сключил изгодна сделка, и си тръгна.

— Това често ли се случва?

— То е мечтата на всеки боец. Добрите продължават напред, другите висят наоколо.

— А каква е тази сделка? — тихо попита Шей. За момент Стъбс се загледа в нещо, случващо се на големия ринг, после поклати глава и отново се включи в разговора.

— Всички ние сме нищо до деня, в който сключим сделката, която ни превръща в нещо.

— И Руа е постигнал това — отбеляза Танър.

Собственикът кимна.

— Поне със сигурност мислеше така. Говореше нещо от рода, че къса със сериите по казината и започва наново в големи мачове. — Той посочи с ръка трениращите. — Повечето от тези момчета нямат качествата дори да бъдат картотекирани. Може да залъгват себе си, но не и мен.

— Руа наистина ли беше толкова добър? Или пък е наследил голямо богатство от някой починал роднина? — попита Танър.

Стъбс се изсмя грубо:

— На това ниво парите не печелят двубои. Правят го решителността, мускулите и куражът. Картотекирането, добрият мениджър, и естествено, спонсорът са следващата стъпка нагоре. Натам се беше запътил Руа. Той обича битките много повече от дневната си работа като надзирател на няколко мексиканци по строителните площадки.

— Ти ли беше мениджърът му? — небрежно подхвърли Танър, чудейки се дали Стъбс бе достатъчно заинтересован, за да застреля спортист, решил да го напусне.

— Правех, каквото можех, но имам още няколкостотин момчета, които идват и си отиват всеки месец.

— Споменавал ли е за нов мениджър или спонсор? — продължаваше да разпитва Танър. — Останах с впечатлението, че е решил да замине за Рино. На някаква нова работа.

— Каза ли, че има намерение да продължи да тренира?

Стъбс се разсмя, но смехът му прозвуча като лай.

— Това е все едно да признаеш на приятелката си, че си имаш друга, която обичаш повече и смяташ да отидеш при нея.

Шей успя само да кимне. Без дори да си дава сметка, той беше описал края на собствения й брак.

— Каква работа си беше намерил Руа? — попита Танър.

— Беше лична охрана на някакъв политик. Холдън, Милс или нещо такова. Така или иначе не познавам никого, освен онези от Агенцията за лицензите, пред които трябва да се преструвам на любезен. Когато държиш бар или спортна зала, да си просто симпатичен не върши работа.

— Може би имаше предвид Хил? — подметна Танър.

— Да — щракна с дебелите си пръсти Стъбс. — Точно това беше името. Тоя не е ли общински съветник или нещо такова?

— Всъщност губернатор — уточни Шей.

Мъжът се засмя.

— В такъв случай нищо чудно, че Руа изглеждаше толкова щастлив. — Той отправи към Танър продължителен поглед: — Имаш значка и много разпитваш за това момче. Да не би да е загазило?

— Вече не. Руа е мъртъв.

Стъбс тъжно поклати глава.

— Тежки рани след бой ли?

— Не, няколко дупки от пистолет.

— Ами… Мръсна работа.

Шей мислено си даде сметка, че този кратък израз съвсем точно описваше ситуацията…