Елизабет Лоуел
Опасно убежище (40)

40.

Танър задмина фолксвагена с олющена боя, изрисувана с маргаритки, и намали едва когато приближи избелелия знак, маркиращ кръстопътя. Пътят, по който зави, беше павиран, но в същото плачевно състояние, в което беше и паркингът на мотела.

Телефонът му иззвъня. Той натисна бутона на високоговорителя.

— Какво?

— Радарът се насочва на запад.

Изслуша подробните инструкции на Огъст.

— Сверих данните с местните патрули — допълни заместникът. — Те покриват районите на ченгетата в зоната на пожара. Всички от Рино до границите на щата са в готовност за евакуация, ако вятърът продължи да разпространява огъня. В момента не мога да напусна управлението.

— Разбрах. — На Танър новината никак не му хареса, но разбираше положението на Огъст. — Дръж ме в течение, поне докато можеш.

— Дори на дежурство ще продължа да проследявам сигнала на аварийния радар. Високопроходимите коли на съседния окръг вече са на път за оказване на първа помощ в района на пожара. Една от тях е потеглила по следите на форда.

— Надявам се, че се наслаждава на пътуването. Докато пристигне, аз сигурно вече ще съм там по един или друг начин.

— Добрата новина е — грубо подметна Огъст, — че Ейс скоро ще се озове на място, където дори високопроходим автомобил няма да може да мине. И ще му се наложи да продължи пеша. Как си с разчитането на следи в тъмнината?

— Не съм го правил от детските си години. Накъде съм се насочил?

— Контурната карта показва само гори и пасища — шубраци и гранит в ниските части и гори и скали на по-високите. Сурова земя. Около пътя няма никакви извори. Изоставени и все още разработвани мини. Скали, прах и жажда. Много неподходящо място за туризъм. Но идеално да се скрие мъртво тяло.

И двамата мъже си го помислиха в един и същи момент. Но никой не го изрече на глас.

— Имаш ли GPS — попита Огъст.

— Само на телефона. Ще свърши ли работа?

— Е, във всички случаи е по-добре от нищо. Обади ми се, веднага щом излезеш от главния път. Не ми се иска да подминеш всички отбивки.

— Дадено.

Танър се съсредоточи върху гаснещата светлина и междуселския път, който беше осеян с дупки на най-неочаквани места. Караше толкова бързо, колкото можеше да си позволи, но във всеки случай много по-бързо, отколкото беше безопасно и дори разумно.

Дълбока провинция.

Дяволски малко време.

Погледна към голите, високи хълмове, обградени от планините. Скалисти наносни пластове се ронеха в деретата, които щяха да останат сухи чак докато започнеше да вали обилно и често. После щяха да се залеят от периодични наводнения, които щяха да накарат камъните да затанцуват. Думите на заместника отекваха в съзнанието му като равномерен звън на камбана.

Сурова местност.

Дяволски сурова.

Той се отърси от яростта и отчаянието, които бяха собствените му демони, но нямаше как да отрече истината. Тази земя беше изоставена с основание. Прах, камъни и храсталаци, простиращи се до редките гори по високите части.

Колкото и да насилваше пикапа, Танър имаше чувството, че е прикован към безкрайния настоящ момент и стои неподвижно насред обширната пустош. Беше готов да убие или дори да загине, за да се превърне в ястреб, способен да лети високо и да долавя с хищнически поглед всяко движение под себе си. Тогава щеше да види Шей, да се спусне надолу и да избоде очите на Ейс, задето си бе позволил да застраши живота й.

Слепият човек не знае къде да се скрие.

Но Танър със сигурност умееше да преследва.

Обикновено се наслаждаваше на дивите, изоставени местности в Невада. Но не и сега. Точно в този момент се ужасяваше от сигурността, че се е отправил към място, където никой не го беше грижа за човешкия живот или смърт. Тази земя бе стояла тук цяла вечност и щеше да остане още толкова. Тя изяждаше скелета на живота със същото безразличие, с което попиваше горещината и дъжда.

Поне фордът все още се движи.

Няма следи от гуми встрани от пътя.

Нито пък знаци за хищници, събиращи се за бърза вечеря, преди светлината да угасне съвсем.

Единствената му надежда беше, че Ейс беше предпазлив човек, а не наивник, който би допуснал грешки от страх или нетърпение. Напротив, по-скоро би накарал жената сама да изкопае гроба си, за да си спести неприятностите.

Не мисли за гробове.

Танър караше в сгъстяващия се мрак, търсейки с поглед каквато и да е светлина отпред. Стори му се, че забеляза някакви отблясъци близо или сред редицата дървета на неголямо възвишение. Това беше достатъчно, за да му вдъхне нова надежда.

И да го накара да продължи, за да се приближава колкото може по-бързо, без да включва фаровете. Не му се искаше да се издава, в случай че светлината наистина беше от колата на Шей. Или пък да принуди Ейс да свърши набързо работата си.

Телефонът му извести входящо обаждане. Танър го включи на високоговорител и попита:

— Къде са?

— Точно до редицата дървета. Контурната карта ги отразява близо или в някакво дълбоко дере встрани от пътя, на който трябваше вече да си, ако караше състезателна кола. Но със стария пикап на Лорн си все още далеч. Можеш ли да ми дадеш координатите от GPS-а си?

— Стой на линия. — Танър грабна телефона и активира проследяващата система, задържайки я достатъчно дълго, за да може да продиктува данните.

— Толкова си напреднал? Мили боже! — възкликна Огъст. — Да не си луд?

— Това си е един хубав стар пикап — отвърна Танър, като напрегнато наблюдаваше уредите. Двигателят беше прегрял, но не опасно. Засега. — Гумите са почти нови. Километражът и окачването издишат при по-висока скорост, но иначе върви като истински дявол, стига да имаш куража да го понатиснеш.

— Господи, човече. Няма да помогнеш на Шей, ако просто изхвърчиш от пътя. Приготви се да позабавиш малко. Скоро ще завиеш по чакълест път. Карай още три километра и завий по първата отбивка в посока север. Ще те отведе до изоставена мина точно под дърветата. Пътят е доста тежък. Радарът почти престана да се движи.

— Дай ми координатите — настоя Танър.

Огъст му издиктува цифрите и той ги въведе в GPS-а на телефона си. Върху дисплея не се виждаше път, който си заслужаваше да се спомене, а само пътеки, които не водеха до никъде.

— Къде са старите мини?

— Навсякъде. Не си много далече от една с най-голямата сребърна жилка, откривана някога. Земята е надупчена от иманяри, тълпящи се там през уикендите. Или поне така беше някога. Треската за благородни метали идва и си отива. Как е батерията на телефона ти?

— Ще издържи поне още час. Дори два, ако не говоря много.

— Мога да го проследявам. Ще дойда колкото може по-бързо.

— Ами дежурството ти?

— Отмених го.

Вятърът утихва, когато слънцето се скрие зад планините.

— Е, това е добра новина — отбеляза Танър.

— Амин. Ще гледам да не се бавя много.

Нито един от двамата мъже не спомена, че съществуваше деветдесет и девет процента вероятност Огъст да пристигне навреме единствено да идентифицира труповете.