Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dangerous Refuge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
МаяК (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
karisima (2016)

Издание:

Автор: Елизабет Лоуел

Заглавие: Опасно убежище

Преводач: Пепа Стоилова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN: 978-954-26-1306-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1995

История

  1. — Добавяне

10.

Танър поведе Шей към мястото с отъпкана трева и крехка тръстика, където беше починал чичо му.

— Динго ядеше ли мърша? — внезапно попита той.

Тя потръпна и се опита да изхвърли от съзнанието си спомена за хищниците, навъртащи се около мъртвото тяло.

— Не, доколкото знам. По-скоро беше обгрижвано куче, привикнало към домашна храна.

Той се замисли.

Шей го наблюдаваше, докато оглеждаше мястото, където беше умрял Лорн. Очите му бяха напрегнати, търсещи нещо, което другите не биха могли да забележат.

— Сега е по-различно — отбеляза тя тихо.

— В какъв смисъл?

— Огряно е от слънцето — отвърна му простичко.

Това веднага привлече вниманието му.

— Лорн носеше ли сако, когато го намери?

Все още си спомняше всичко съвсем ясно.

— Не. А и заместник-шерифът не ме попита за това.

Танър изсумтя недоволно. Не беше учуден. Заместникът сигурно караше поредната смяна, за да покрие района си в окръга. Парите никога не стигаха за по-голям персонал, особено в селските области. Един старец, умрял в собственото си ранчо, нямаше да предизвика интерес, изискващ нещо повече от черен найлонов чувал и некролог в местния вестник.

— Вторият заместник започна да ме разпитва за дрехите му, но тогава получи някакво друго обаждане и трябваше да тръгне спешно нанякъде.

Тя се загледа в измачканата трева и си напомни, че Лорн бе умрял бързо, без да има време да усети страх или болка.

— Добре ли си? — тихо попита Танър.

— Да. Не… Всъщност, не. — Шей издърпа ластика от конската си опашка и разтри главата си там, където косата й беше най-обтегната. — Знам, че смъртта е настъпила мигновено. Това ме успокоява.

— Не искам да усложнявам нещата за теб, но… — Той повдигна рамена. — По всичко личи, че никой от полицейското управление не е обърнал достатъчно внимание…

— Районът е слабо населен, затова са съсредоточили патрулите из градовете.

— Правят, каквото могат. Където има повече хора, нуждата от полиция е по-голяма. Кое те кара да мислиш, че е умрял бързо?

— Работя като доброволка в една група за „Гражданска защита“ — обясни тя. — Там са ни учили да търсим и да разчитаме оставените по земята следи — стъпки, пречупени клони, отъпкана трева… Всичко, което изглежда необичайно.

— Имала си възможност да огледаш мястото толкова подробно? А пък аз си мислех, че си намерила трупа преди изгрев.

Тя присви очи, но не се загледа в него, а сякаш назад в миналото. Танър чакаше, давайки й време да си припомни отново картината от онзи момент, в който беше забелязала трупа на чичо му. Нещо или дори няколко неща я караха да вярва, че го беше застигнала бърза и безболезнена смърт. Нужно му беше да разбере как беше стигнала до това заключение.

— Беше още сумрак — обясни тя.

— Какво?

— Онзи красив момент, преди слънцето да огрее планините оттатък долината Карсън, когато звездите са избледнели… Не се виждат детайли, само очертания в полумрака пред настъпващия ден. Същото усещане те спохожда малко след залез, когато звездите обсипят небето.

Той я наблюдаваше и слушаше внимателно как му описваше неуловимите мигове, в които денят и нощта разменят местата си.

— Обикновено рано ли ставаш?

— Не достатъчно, за да хвана точно тези мигове преди изгрева… Но ако има причина да съм навън, харесвам безмълвното усещане за очакване нещо да се случи.

— Съобщението на Лорн вероятно доста те е разстроило — подметна тихо Танър, разбирайки онова, което остана недоизречено. Наистина не е могла да заспи, след като върху нея се е стоварил гневът на чичо му.

Тя кимна и притвори очи. Но това не помогна. Продължаваше да вижда тялото на Лорн, отърсващо се от покривалото на нощта и следите от обикалящите хищници, ставащи все по-ясни под лъчите на изгряващото слънце. Отвори очи. Беше й лесно да си спомни картината: легнал отпуснато по гръб, с обезобразено лице, обърнато към безчувственото небе, и развявана от вятъра посребрена коса.

— Какво виждаш? — попита внимателно Танър.

— Лорн. Следите, оставени от животните. Лешоядите, които се реят в просветляващото небе, очаквайки своя ред.

Той я слушаше търпеливо, колкото и да му беше неприятно, че я принуждаваше да преживее отново онзи момент. Но си даваше сметка, че нямаше друг избор. Иначе трябваше просто да се престори, че всичко беше ясно като рапорта на първия заместник-шериф. Изводите бяха направени, нямаше неизяснени моменти.

— В такава почва следите не се задържат — каза тя, — освен ако човек не стои на едно място достатъчно дълго, не крачи напред-назад или не се влачи. Но не видях нищо подобно сред растителността, докато не вдигнаха тялото. Всичко под него беше смачкано. Токовете на ботушите му… — Замълча и махна с ръка. — Е, сам можеш да видиш къде са оставили следи. Ръцете му бяха разперени встрани.

— Изглежда е паднал доста тежко.

Толкова тежко, че чак токовете на ботушите му са се откъртили.

— Като марионетка, на която внезапно са отрязали конците. — Тя се замисли. — Съжалявам…

— Не се извинявай. Попитах те, какво си видяла, а ти само ми разказа. — Стисна ръката й и прекара палец през върховете на пръстите й.

— Винаги ли утешаваш скърбящите? — тихо попита тя.

— Не.

Палецът му се плъзна към дланта й.

Шей въздъхна.

— Не носеше шапка. Предположих, че вятърът я е отнесъл.

Танър изчакваше. Без да престава да гали ръката й, мълчаливо я насърчаваше да извика в паметта си всяка една болезнена подробност.

— Не си спомням някога да съм го виждала без шапка — каза тя.

— Сваляше я само когато си лягаше или влизаше под душа.

Шей горчиво се усмихна.

— Не беше облечен в работна риза и панталони. Беше с официалните си дрехи, с които обикновено ходеше в града. И… — Споменът я накара да се намръщи. — Тютюнът за дъвчене се беше разпилял върху гърдите му.

— Същият, който винаги носеше в левия джоб на ризата си?

Тя кимна.

— Мога да кажа, че е починал доста преди да дойдат хищниците, защото тялото не кървеше. Имаше… — Отново си пое дъх, бавно и дълбоко. — Беше издран, но нямаше никаква кръв. Тялото не беше вкочанено. По ръцете му нямаше отоци, нито кал под ноктите му, поне доколкото можех да видя от разстояние… Като изключим причиненото от животните, не забелязах никакви други наранявания по лицето му. Нищо, което да ме наведе на мисълта, че се е борил, съпротивлявал или нещо подобно…

— Ти си видяла много повече неща от преуморения заместник-шериф. Той е написал в рапорта инфаркт, без да е огледал тялото. Ако изобщо си е направил труда да дойде дотук.

Върху красивите й очи, обърнати към него, внезапно падна сянка.

— Не мислиш, че се е случило точно така, нали?

— Инфаркт може да те покоси по всяко време, но в този случай има много съмнителни неща.

— Например?

Танър започна да излага фактите, които му беше трудно да преглътне:

— Лорн си е у дома, но е облечен като за излизане. Малко преди смъртта му Динго се нагълтва с отрова. Кучето е ловно, не яде мърша, а чичо ми не държи вкъщи препарати против мишки. Всички кучета на Лорн — поне онези, които са се задържали повече от година, са ловували в гората през деня, а не са се ровили из бунището нощем. Той се е опитвал да промени завещанието си. Ако беше останал жив, сдружението щеше да остане с пръст в уста.

— Много други хора са ни отказвали — възрази Шей. — Но всички са живи и здрави, при това някои от тях притежават повече земя от Лорн.

Танър кимна.

— Мислих и върху това. Което води към липсващото злато. Да ти е споменавал, че го заплашва банкрут?

— Не. Оплакваше се от цената на храните и от високите данъци, както и от мижавите пари, които получил за продадените говеда на угоителния комплекс, но същото говорят всички фермери… Оглеждаше се за нов пикап и точно си беше купил новата шапка и ботушите, с които го намерих, така че едва ли е бил толкова закъсал.

И изведнъж, сякаш едва сега думата беше стигнала до нея, тя възкликна:

— Злато ли? Какво злато? Имаше една-две сребърни токи, но никога не съм го виждала да носи злато.

Танър оглеждаше небето с опитното око на човек, израснал на място, където сезоните имаха значение. Сутринта беше слънчева, с пухкави бели облачета, но доста хладна. Есента се промъкваше бавно, изсмуквайки топлината от земята. Още щом слънцето се скриеше зад планините в късния следобед, всичко бързо изстиваше.

Облаците посягаха към слънцето като сиви пръсти, заплашвайки с дъжд, но бяха изтласквани от силния вятър. Той сякаш ги преследваше и разпръсваше, преди да успееха да се съберат отново.

Шей чакаше да й отговори за златото, загледана в светлините и сенките, които се сменяха върху лицето му. Танър имаше вид на човек, който дъвчеше нещо и не можеше да го преглътне, но и нямаше намерение да го изплюе.

— Съжалявам, не биваше да го споменавам — каза той накрая. — Значи го намери тук? — попита припряно. — Легнал по гръб с новите си ботуши?

Искаше й се да върне отново разговора към златото, но се съмняваше, че щеше да й каже нещо повече от онова, което беше изтървал случайно.

Той само задава въпроси, но никога не дава обяснения.

Което дяволски я дразнеше. После се насили да овладее емоциите си и отвърна:

— Да, така го намерих.

— Чудя се защо — промърмори на себе си Танър. — Двамата с баща ми са възпитавани по един и същи начин. Татко не се промени до края на живота си. Трудно ми е да повярвам, че Лорн го е направил.

— Какво имаш предвид?

— В ранчото си имаш ботуши за работа, други, с които да ходиш в града, и съвсем нови за много специални случаи. Работните ботуши винаги са ти под ръка, ти никога не излизаш из стопанството с нито един чифт от другите, освен ако не отиваш в града или не се връщаш оттам.

Шей не знаеше какво да каже. Очевидно ботушите за него имаха много по-голямо значение, отколкото за нея.

Той приклекна и прокара пръсти през пръстта.

— Ако наистина си намерила Лорн тук, значи той не е идвал откъм пикапа си, нито е отивал към него — рече Танър. — И все пак е бил с ботушите, с които е ходил само в града. И с официална риза. А панталоните му?

Тя погледна земята, виждайки картини, които би искала да забрави.

— Не бяха работни. Може просто да е излязъл да се полюбува на имота си?

— Чичо ми уважаваше земята, но никога не съм го виждал да стои отвън и да й се любува. А ти?

Внезапен порив на вятъра откъм планините разроши косата й. Тя инстинктивно прибра няколко кичура зад ушите си.

— Не. Когато излизаше навън, винаги беше зает с нещо. Поправяше оградите, чистеше напоителната система, наглеждаше говедата, ругаеше елените и зайците, които влизаха в градините му, въпреки острите зъби на Динго. Дори когато разговаряхме, смазваше юздите, въртеше лопатата или вършеше нещо друго.

— Да, и аз така си го спомням. — Танър се изправи и изтърси ръцете си. — Никакви отпечатъци от стъпки около тялото ли не забеляза?

— Не съм търсила. — Тя отметна развяната от вятъра коса от лицето си. — Дори отдалеч беше съвсем ясно, че е мъртъв. Ако не мога да окажа помощ, би трябвало да оставя всичко непокътнато до идването на полицията. Обадих се на деветстотин и единайсет и се опитах да разгоня хищниците до пристигането на патрулната кола.

И плачех, но това не засяга никого, освен мен.

— Ако е било толкова важно, заместник-шерифът не би ли го забелязал? — попита тя.

— Не и ако не го е търсил — отвърна Танър.

Шей поклати глава.

— Трябваше да огледам по-добре. Съжалявам.

Той долови вълнение в гласа й и я докосна по брадичката.

— Защо ще съжаляваш? Ти не си полицай. А може и да е нямало нищо особено.

— Не звучиш много убедено.

Танър побърза да смени темата:

— Адвокатът на Лорн ми каза, че е имало няколко предложения за ранчото. Обсъждал ли е този въпрос с теб?

— Надсмиваше им се. Казваше, че идиотите си въобразяват, че могат да изядат гледката.

— Ако можеше, между местните нямаше да има слаби хора… — иронично отбеляза той и махна с ръка към пейзажа.

Зад къщата Сиера Невада издигаше гранитни зъбери към небето, образувайки обширна бариера пред всичко, което нямаше крила. През зимата ветровете обикновено достигаха до сто и шейсет километра в час по най-високите хребети и въртяха снеговете като вихрушки над черните скали. Планините бяха един друг необятен свят, с високи дървета и забързани потоци, със закътани долини, обрасли със стройни трепетлики, които през есента изглеждаха като залети с разтопено злато.

Под ранчото на изток се простираше Рефюдж, но достатъчно далече, за да бъде по-скоро интересен, отколкото натрапчив. Слънчевите лъчи блещукаха във вадите и напоителните канали, а поляните, обградени от блата, бяха влажни дори през най-сухия сезон. Стотици нюанси на зеленото обграждаха фермите и градските сгради.

Глори Спрингс и тясното ранчо на Лорн лежаха между планините и обширната долина, където се намираше Рефюдж и беше част и от двете, но в същото време отдалечено и самотно. Също като Лорн.

— Това е едно от най-красивите места, което съм виждала някога — тихо отбеляза Шей. — Бих искала…

Танър я гледаше в очакване, но тя така и не се доизказа.

— Какво би искала?

— Лорн да е жив и земята да е в безопасност като собственост на сдружението. — Обърна се към него и го погледна в лицето. — А ти какво смяташ да правиш с ранчото?