Елизабет Лоуел
Опасно убежище (42)

42.

Скалистите хребети пред Танър тънеха в мрак, червеникавите отблясъци на залязващото слънце бяха само спомен. Всичко наоколо беше изсмукано от сенки. Прашният път приличаше на тънък, бял конец, който се губеше в тъмнината.

Танър изви волана и напусна грапавия асфалт на шосето, за да поеме по издълбаните в пръстта коловози. Прах се надигна около колата, посипа стъклата и започна да изпълва пространството пред него, развявайки се като прокъсано знаме, променящо посоката си с всеки повей на вятъра. Той шофираше като подгонен от дявола, камъчета се изстрелваха изпод свищящите гуми при всеки завой и все пак му се струваше, че буксува на едно място.

Плахите проблясъци на няколкото звезди и бледата луна бяха единственият източник на светлина. В напуканата от суша земя пред пикапа нощта сякаш извираше от деретата и се плискаше над тях.

Никакви светлини не се виждаха пред него, нищо не накъсваше непрогледната тъмнина. Прашният път едва се различаваше сред обкръжаващите го храсталаци. Той едва смогваше да заобикаля заоблените камъни, които изскачаха пред автомобила.

Не мога да чакам повече — мрачно си каза Танър.

Включи фаровете, с което изгуби маскировката си, но пък вече имаше видимост. Колелата изскачаха от коловозите, около които като бледи сенки върху пръстта се виждаха пресни следи. Доколкото си спомняше, това беше добър знак.

Някой съвсем скоро е минал оттук. Вятърът по тези места не може да заличи напълно следите.

Лошото беше, че фаровете известяваха присъствието му…_Не се мяркат никакви светлини отпред. Сигурно в момента са в някоя падина. Няма как да ме забележат. Но пък и аз не мога да ги видя._

Натисна докрай педала на газта и се приготви за неприятни изненади. По този път не можеше да се кара с повече от трийсетина километра в час, но той шофираше с двойно по-висока скорост. С едната си ръка измъкна телефона си и провери сигнала и батерията. Все още беше заредена. Но покритието определено щеше да бъде проблем. Натисна бутона за повторно избиране, апаратът избръмча лениво секунда, три, пет, десет…

ВРЪЗКАТА НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ОСЪЩЕСТВЕНА.

По дяволите… Огъст вече няма как да ми помогне.

Искаше му се да запрати телефона към таблото, но успя да се овладее и го сложи на седалката до себе си. В зависимост от това, къде се намираха в момента сателитите, навигационната система би могла да му бъде от полза. Но се опасяваше, че наоколо имаше райони, в които и тя щеше да се окаже безполезна.

Споменът за мъртвешкото лице на Руа, изглеждащо призрачно на неоновата светлина от аквариума, не му даваше мира. Но беше нещо, което можеше да превъзмогне. Това, от което го побиваха ледени тръпки, беше представата за безжизнените черти на Шей…

Не мисли за тези неща, просто продължавай напред.

И се моли.

Ако тя изчезне без следа в тези планини, ще убия Ейс.

Заканата не го успокои, но му даде нужното търпение в момент, когато на всяка цена трябваше да действа хладнокръвно. Сега разбираше как са се чувствали онези хора, на които трябваше да помага: родители на изчезнали деца, роднини на миньори, затрупани в мината… Безкрайното очакване на някакви новини толкова ги измъчваше, че след протяжните часове дори съобщението за смъртта беше някакво облекчение.

Престани да мислиш, просто действай — скара се на себе си той.

Вкопчвайки ръце във волана, успя да изхвърли всички лоши мисли от съзнанието си. Сега нямаше право на никакви грешки, защото Шей се нуждаеше от помощта му.

Телефонът на седалката завибрира. Сигналът не беше достатъчно силен за провеждане на разговори, но за текстово съобщение беше нужно само моментно покритие. Грабна го и зачете припряно:

Няма мобилна връзка.

Търси следи от лявата страна.

В района има изоставени мини. Опасен е.

Това не го учуди. Още когато беше малко момче, беше чувал за хора, пропаднали в необезопасени подходи. И до днес входовете към изоставените галерии не бяха запечатани.

Много подходящо място да скриеш труп.

Завинаги…