Елизабет Лоуел
Опасно убежище (50)

50.

Когато внезапно между дърветата се появи светъл лъч, Ейс си помисли, че лютивият спрей наистина беше увредил зрението му. Премигна веднъж, после отново и отново. И едва тогава осъзна, че това беше светлина от фенер, която блуждаеше неуверено само на няколко метра от форда.

Някой е ранен. Или е изпаднал в паника. Най-после.

Знаеше, че Дейвис е пострадал при катастрофата, но не и колко сериозни са нараняванията му. Дори и да беше въоръжен, ако той беше този с фенера, едва ли можеше да се държи здраво на краката си. Нямаше да му бъде трудно да го повали и да го убие. Или пък нея.

А ако са двамата, още по-добре.

Ще ги застреля като псета.

Първо — ще пречукам Дейвис. След това — нея. Даже и да има пистолет, няма достатъчно кураж да убие човек.

Ейс сякаш беше разочарован, че преследването приключваше толкова скоро. Още преди много години беше научил, че очакването беше най-приятната част от играта. Останалото беше просто мръсна, кървава работа.

А след като свърша с тях, трябва да намеря и Кимбърли. Не че тя е някакво предизвикателство за мен. Никога не е била. С нея ще е лесно като детска игра…

Светлината сякаш напредваше неуверено и накъсано по посока към форда. Лъчът се движеше като обезумял ту наляво, ту надясно, нагоре, надолу и отново напред. Веднъж дори го освети, но той се съмняваше, че го бяха забелязали. Който и да носеше фенера, не беше на себе си от болка или от страх.

Дявол да го вземе онзи Руа. Ако беше свършил онова, което му беше наредено, нищо от това тук нямаше да се случи. Но не, той стана прекалено алчен и ограби стареца, макар да му бях платил половината пари предварително.

Тъп аматьор.

Получи си заслуженото.

Светлият лъч продължаваше да се лута по склона. Ейс бързо го последва. Внимателно се промъкваше, озъртайки се в тъмнината. На няколко пъти му се наложи да се снижи, за да избегне риска да бъде осветен.

Накрая, шмугвайки се в храсталака, реши, че е достатъчно близо и може да се нахвърли върху жертвата си…