Елизабет Лоуел
Опасно убежище (35)

35.

— Ейс, какво търсиш тук? — попита Шей.

— Спомняш ли си онова пространство, за което Кимбърли ти каза? Ранчото в долния край на долината, където са мустангите? Тя иска да ти го покажа още днес, преди да съм отишъл за риба.

— Помислих си, че ако успея да уредя ново ранчо, сдружението ще остане доволно от мен — припряно додаде Кимбърли.

Шей се почувства така, сякаш я бяха захвърлили в друга галактика.

— Почакайте… Откъде знаете, че съм тук?

— Ако имаш правилните връзки и достатъчно време, мобилните телефони могат да бъдат проследени точно както стационарните — поясни Ейс. — Да се установи местонахождението по сим картата в един ограничен триъгълник никак не е трудно. Колкото до мотела, той е моя собственост, заедно с още няколко. Впрочем доволна ли си от престоя си тук?

Тя се загледа в него.

— Какво щеше да направиш, ако случайно не бях отседнала в някой от твоите мотели?

— Щях да изпратя Кимбърли да почука на вратата. Координатите ти бяха установени с изключителна точност. — Той се усмихна. — Извинявай, че те пришпорвам така, но наистина искам да приключа с това и да ида най-после за риба.

Подозрението, че нещо съвсем не е наред, я обля с ледена пот. Сред все по-ускоряващите се удари на сърцето си, тя чу гласа на Танър: Чакай ме, миличка.

Ръбовете на телефона й се впиваха в потните длани.

— Не мога да дойда с вас. Имам да върша нещо…

— Дай ми този телефон.

Гласът на Ейс беше приятен, както винаги, но сега накара кожата й да настръхне. Тя се изправи, препъна се и използва залитането, за да натисне незабелязано бутона за обратно набиране.

Танър вдигна почти мигновено.

— Ей… — беше единственото, което успя да изрече, преди добре премерен удар да я блъсне обратно в леглото, секвайки дишането й и отпращайки телефона в другия край на стаята.

Ейс го вдигна, изключи го и извади сим картата. Изхвърли я в тоалетната, после уви апарата в неугледен пакет от тоалетна хартия и го пусна в кошчето за боклук.

През цялото това време Шей с хриптене се опитваше да си поеме дъх.

Кимбърли наблюдаваше, сякаш гледаше телевизионно шоу и се колебаеше, дали да не смени канала. Но наистина, за да се натисне бутонът се изискваше голямо усилие.

— Ставай — нареди Ейс. — Не си ранена.

Лесно ти е да го кажеш, копеле такова — помисли си Шей.

— Съжалявам за това — каза той. — Трябваше по-рано да видя телефона. Мразя да упражнявам физическо насилие. Мислех, че съм оставил тези неща в миналото си преди много години — повдигна нехайно рамена. — Човек действа според обстоятелствата.

Като да застреляш Руа?

Но тя запази тези разсъждения за себе си. Вече си имаше достатъчно грижи със спокойния Ейс. Да го предизвиква би било истинско безумие.

Значи, оставаше шефката…

— Кимбърли — обърна се Шей към нея, дишайки неравномерно заради болката в слънчевия сплит, — какво става тук?

Тя изглеждаше така, сякаш се беше облякла за парти, но в последния момент се бе отказала да ходи. Гримът й беше тежък, копринената й риза подрънкваше с кристалния звън на мънистата при всяко движение, но дънките й бяха протрити, а сребристите обувки за тенис бяха целите издраскани. Погледът й беше стъклен от адреналина или от нещо не толкова законно.

— Казах ти — обади се Кимбърли. — Имам нужда от това ново ранчо, затова ще отидем да го огледаме набързо.

— Значи подмяната на страницата от договора изобщо не е била неволна грешка — каза Шей, без да става от леглото и все още дишайки на пресекулки. — Ти си искала да измамиш Лорн.

Шефката сви рамена.

— Ние се нуждаехме от ранчото му много повече от него. Впрочем там няма никакви мустанги, така че сделката не беше кой знае какво.

— Ние ли каза? Ти и Ейс?

— Ами естествено. Не смяташ, че Питър е достатъчно умен, за да ми помогне, нали? Просто го използвах като прах в очите на хората, за да не забележат, че с Ейс се срещаме при всяка възможност.

— Можем да поговорим за добрите стари времена, докато Кимбърли шофира — прекъсна разговора Ейс. — В планината пъстървата вече ме очаква.

— Никъде няма да ходя с вас — отсече Шей.

— Имаш избор — отвърна той. — Или идваш, или си мъртва.

Кимбърли сбърчи чело недоволно:

— Нужна ли е цялата тази драма, Ейс?

— Няма да ме убиеш тук — заяви Шей, без да откъсва очи от него. — Хората в мотела ще те разпознаят.

— Те изобщо не ме видяха. Имам електронни карти за всичките си заведения. Така е много по-лесно — възрази той с типичния си любезен маниер. — Е, идваш или оставаш?

Със същия небрежен тон би могъл да я попита дали иска захар в кафето си. Страховитото усещане за паралелна реалност я караше да се усъмни в здравия си разум. Той беше толкова спокоен, толкова учтив, докато очакваше отговора й…

Нужна й беше само секунда, за да осъзнае, че моментално трябваше да приеме предложението му, ако искаше все пак да има някакви шансове да оцелее.

— Изглежда, ще трябва да огледам ранчото — процеди през зъби тя.

Кимбърли въздъхна облекчено.

— О, много добре. Казах ти, Ейс, тя е изключително разумно момиче. Не иска да е откъм губещата страна. А и този груб език съвсем не е наложителен.

— Беше права — съгласи се той. — Със сигурност ще се намери удобно, доходно местенце за нея в новия ни бизнес. Определено умее да се оправя с кореняците.

Мисля, че тия негодници ще ме закарат в зона 51. Или може би 52?

Не можеше да си спомни точно, защото бе впрегнала цялата си воля в усилие да се овладее, за да не направи още нещо толкова неразумно.

— Вземи й якето — обърна се Ейс към Кимбърли. — Там, където отиваме, ще бъде студено. — После погледна Шей. — Ако започнеш да викаш или ми създадеш някакви други проблеми, ще си счупиш врата при падане по стълбището, а ние ще сме изчезнали още преди да си стигнала най-долното стъпало.

Кимбърли изсумтя презрително.

Шей си спомни добре премерената сила на удара му. Той беше съвсем наясно какво прави и как точно да го стори. За разлика от шефката си знаеше, че Ейс не само говори ужасни неща. Беше си жесток по природа.

— От колко време се занимаваш с бойни изкуства? — попита тя.

— Тръгвай първа — нареди той, като пренебрегна въпроса й. — Ще вървя плътно зад теб. Затвори вратата след нас, Кимбърли, и не забравяй да сложиш табелата за почистване на стаята.

Шей вече беше решила да се разкрещи, ако забележеше някого на паркинга, но единственият признак на живот там беше един плевел, който се бореше за оцеляване в тясна пукнатина в асфалта.

Продължавай — насърчи го тя мислено. — Животът е нещо, за което си струва да се бориш.

— Това е моят форд — възкликна, забелязала за първи път колата с избелял оранжев цвят.

— Лексусът на Кимбърли не е подходящ за мястото, където отиваме — отвърна Ейс и подаде ключовете на приятелката си. — Ти ще караш.

— Но как сте запалили… А, да. Резервният комплект на таблото — сети се Шей.

— Правех дубликати на ключовете на всеки, който постъпваше на работа — весело обяви Кимбърли и отвори чантата си, която можеше да се разгъне до размерите на малка раница. — Новият ми офис ще разполага с истински паркинг, на който две коли няма да създават навалица.

— Колко мило — кисело се усмихна Шей, питайки се докъде можеше да ги изкара горивото в резервоара на колата й.

Тя вървеше толкова бавно, доколкото можеше да си позволи. На два пъти се препъна, при което усети ръката му да подпира гърба й с изненадваща сила. Но през цялото време никой друг не се появи от безлюдните врати на мотела. Колата на Кимбърли беше паркирана на отсрещния край, точно срещу форда й.

— Настани се на предната седалка до шофьора — заповяда й Ейс. — И си сложи предпазния колан. Внимавай да не правиш други излишни движения. Нито едно. Животът с безценен и много, много крехък, а са ми казвали, че съм изключително бърз в ръцете.

— Ейс! — раздразнено подвикна Кимбърли.

Шей не възрази, нито го помоли да повтори инструкциите. Просто се оглеждаше и трескаво премисляше някакъв начин да се измъкне от кашата, в която се беше забъркала.

Но за момента не се сещаше нищо. Влезе неохотно в колата. Препъна се в раницата, пълна с материали за оказване на първа помощ, която винаги държеше отпред, за да пъхне под нея краката си, ако й стане студено.

Аварийният локатор — сети се тя с внезапен прилив на надежда. — Трябва да успея да го включа.

— Какъв ти е проблемът? — рязко попита Ейс.

— Малко съм изнервена — отвърна тя. — Оплетох се в някакви боклуци, които съм захвърлила отпред.

Преди да успее да закопчае предпазния колан, той вече стоеше на колена в багажното отделение зад нея, стискайки я здраво с едната си ръка под брадата. Беше й ужасяващо лесно да си представи, колко бързо би могъл да прекърши врата й. Тъй като старият форд мустанг беше пригоден за пустинно слънце, затъмнените стъкла ги правеха практически невидими отвън. Кимбърли се настани зад волана и запали двигателя. Не успя да включи на първа, изключи и опита отново.

— Каза ми, че можеш да караш друга кола — изръмжа Ейс.

— Мога — тросна му се тя. — Просто съм изгубила тренинг.

— Пък и си малко неспокойна — обади се Шей. — Едно отвличане няма да се впише добре в досието ти.

— Млъквай — нареди й Ейс. — Кимбърли си има достатъчно проблеми и без да я напрягаш допълнително.

Шефката успя да подкара стария форд и се насочи към изхода.

Шей изпита нов прилив на надежда, когато някаква кола приближи към паркинга, но силните пръсти на мъжа зад нея здраво я стиснаха за гърлото й в мълчаливо предупреждение. Можеше да е мъртва, преди да успее да помръдне, за да привлече вниманието на шофьора.

— Успокой се — каза му тя с хриптящ глас. — Като гледам как кара Кимбърли, можеш да прекършиш врата ми съвсем неволно.

— Уверявам те, няма да е случайно — отвърна той и затегна хватката си.

Шей застина като омагьосана. И изпита не по-малко облекчение от шефката си, когато Кимбърли най-сетне успя да хване цаката на своенравния съединител на форда. Очевидно Ейс бе докарал колата й от Тахо до мотела в Карсън сити. Тя се надяваше, че колената му ще се схванат от продължителното стоене върху металния под на багажника.

— Прекалено си висока, Шей, миличка — заяви нехайно и съвсем спокойно Ейс, сякаш бяха отишли на вечеря или на кино. — Наведи се малко напред, така че да мога да гледам пътя пред нас.

Тя се наклони старателно, повече, отколкото той бе очаквал, допря чело до колената си и погледна към индикатора за гориво. Показваше, че три четвърти от резервоара е пълен. Но това заблуждаваше.

— Виждаш ли колко приятни могат да бъдат нещата? — обади се Ейс. — При това на теб ти е много по-удобно, отколкото на мен. Кимбърли, гледай да спазваш ограниченията на скоростта.

Шей погледна надолу към раницата и се зачуди как да бръкне в нея, преди железните пръсти на Ейс да я задушат…